Странно нещо е чисто момчешката компания.

Още от първия миг започва момчешкото перчене, защото е много важно, кой какво място ще си извоюва в следващите няколко дни. 😊 В началото още никой не знае как ще го приемат останалите, затова се оглеждат тихомълком, мерят се един друг, говорят малко повече, отколкото е необходимо, и уж между другото успяват да покажат кой какво може.  Не е перчене, разбира се. Поне никой не го е обявявал за такова.

Тази година Пиринските ни велопътешественици бяха компактна група – Борис, Боян, Живодар, Йоан и Тошко, а разликата във възрастта никак не беше малка – големите бяха между десет и единайсет, докато Тошко беше само на шест години.

Когато бащата на Тошко ме попита дали програма ще е подходяща за него, бях сигурна в това, защото въпреки че е на шест съм го виждала какво умее и как успява да си извоюва място сред по-големите. Тошко посещава ски училище Тренелариум, идва през лятото и на МТБ училище, освен това е състезател по спортно катерене в клуб 42. Не е вчерашен, пък щеше да си има и връстници. Ден преди да отпътуваме, двама участници отпаднаха от групата ни, единият си счупил ръката, а другия от солидарност към него. Точно въпросните връстници.

Борис и Йоан също са наши приятели, като Йоан е потомствен клиент на Тренелариум. По-големият му брат израсна с велоприключенията ни и сега дойде ред и на Йоан да се впусне в тях. Борис е редовен участник в ски лагерите ни и в МТБ приключенията ни.

Боян многократно ни е бил участник в МТБ приключенията на Боровец.

Единственото ново лице за нас бе Живодар.

Четири-пет години разлика не изглеждат кой знае колко през погледа на възрастния, но когато си на шест, а около теб всички са почти двойно по-големи, разликата се усеща във всичко – в силата, в дължината на краката, в увереността, с която някой приема предизвикателството, дори в начина, по който се отнася към  колелото си. Както и да е, имаше едно ясно нещо и то бе, че Тошко не беше дошъл, за да бъде „малкият“ в групата.

Настанихме се в хотел Аспа Вила, с гледка към родопските хълмове и…мега лукс хотела -Терме. 😊

Запознахме се, поговорихме, поиграхме, за да се отпуснем и да излязат наяве онези скрити момчешки черти на характера, с които бе важно да внимаваме. Село, като село. Извън многото хотели и туристи, селото е шумно, с играещи по поляните деца, с уютни къщи, пасящи коне и дълбочината на родопските хълмове.

Поговорихме си малко за предстоящите предизвикателства, посетихме топлия басейн преди вечеря и се налудувахме на воля. Играта в басейна в момчешка група не е плуване. То е скачане, блъскане, безспирна водна битка. Добре, че бяхме сами в този момент иначе щяхме да отнесем сума ти укори и лоши погледи. 😊

Втори ден.

Започнахме с двайсет километра и около четиристотин метра изкачване – от село Баня, през боровите хълмове и Камено, та чак до Банско. Чудесно, загряващо каране и ден за стиковане на групата. За момчетата денят беше пълен с бял варовик, в който могат да се търсят фосили, с места, на които си струва да пробваш някое скокче, с обяд под сянката на единственото дърво наоколо и с калдъръмените улички на Банско, по които накрая обикаляхме с една изключително важна задача – да намерим онзи, най-вкусния италиански сладолед. Не намерихме него, но намерихме друг също токова вкусен.

На връщане Тошко се измори. Съвсем нормално – цял ден на колело не е лесно. И в този момент се случи първото чудо. Ники, водача на групата извади ластично въженце за теглене. Щеше да завърже колелото на Тошко за своето и да го тегли, като така отнема част от натоварването и позволява на детето да си почине, без да се губи време за седене на едно място.

Живодар видя, разбра как се прави и пожела той да тегли малкото колело и неговият водач. Закачи го за себе си и поехме отново към село Баня. Групата остана цяла, никой не мрънкаше, защото всички разбираха, че това е доброто решение в момента.

Първа крачка към осъзнаването, че това е нашата група и сме заедно в яките моменти, но и в трудните.

Баира си оставаше тежък, трябваше да се напънеш за двама и вместо да използваш силите си, за да стигнеш по-бързо горе, момчетата ги даваха на някого, който в този момент имаше повече нужда от тях. Сменяха се, а Тошко, щом си поемеше въздух и усетеше, че отново може, продължаваше сам, за да не им тези излишно.

Най-много се зарадвах, че момчетата проявиха желание да помогнат.

Не беше задача от програмата, не печелеха точки и нямаше нужда вечерта да им обясняваме какво означава взаимопомощ. Те си имаха свой, далеч по-прост начин да го разберат – ако искаме да стигнем всички, понякога този, който има повече сили, ще даде малко от своите.

Вероятно затова толкова обичаме подобни пътувания. Когато си с едно дете само няколко часа, виждаш как кара колело. Когато споделяте  цели седем дни, започваш да виждаш много повече от характера му.

Ето, че настъпи денят с голямото предизвикателство – дългото каране.

По план, карането започваше от село Орцево, през Златарица и завършваше на минералния басейн в село Елешница.

Станахме рано, подготвихме всичко и се натоварихме в буса. Деси ни закара до село Орцево. Очакваха ни 47 километра из живописните Родопи с около 700 + денивелация.

Още в Орцево открихме две спукани гуми и поправката им внесе първата промяна в плановете ни. Докато оправяхме колелата, се разговорихме с Муса, човекът, който дава мило и драго, за да популяризира района и  да го оживи. Той е сърцето и душата на Орцево.

Малко след това имахме още една неочаквана среща. Този път с Емо Нешев и Деси, също тръгнали да скитат с байковете из района.

Най-сетне бяхме готови и потеглихме.

Прашни и сухи пътища, направо изпепелени от суша и горещина. Който кара МТБ знае, какво предизвикателство са такива пътища. Нагоре коловози от дълбок пясък, надолу изжулени виражи, без грам сцепление за гумите.

Изкачванията бяха дълги и скучни, сухата и песъчлива почва си искаше своето внимание, а техничните спускания определено ни изкушаваха да пуснем колелата малко повече, отколкото разумът позволяваше. Напредвахме доста бавно.

В един момент заваля леко и ни разхлади, спукахме една гума, после още една, тук-там имаше и по някое падане, по-скоро полягане. Денивелацията започна да си прибира сутрешния ни ентусиазъм и да го заменя с мълчаливото упорство, което се появява, когато вече няма смисъл да питаш дали е трудно – ти си знаеш. Трудно е, но е необходимо да продължиш.

Стигнахме махала  Бозьова и веднага потърсихме вода. Поговорихме с местните, хапнахме, починахме си малко в цивилизацията 😊 и поехме отново по родопските пътеки към Златарица. Тук вече уверено и малко по-леко следвахме вело маршрута. Нямаше толкова много изкачвания и черни пътища на дървосекачи, които само те подмамват и ти объркват плановете.

Стигнахме Златарица и отново спряхме за почивка.

Прашни, гладни и доста изморени, поговорихме с хората, починахме и се отправихме към последната част от маршрута – дългото спускане към Елешница. Времето напредваше, краката ни вече тежаха осезаемо и точно сега трябваше да бъдем най-внимателни, защото умората има неприятния навик да предизвиква концентрацията и да насърчава грешките.

Слънцето слизаше все по-ниско, светлината в гората се променяше и тогава отнякъде отпред се чу:

– Хей, вижте там!

Малко след това друг:

– Ей, гледайте колко е хубаво!

И после пак.

Имаше нещо много истинско в тези възклицания. След часове върху колелата, когато имаха пълното право да мислят единствено колко остава до буса, момчетата гледаха наоколо. Виждаха далечните склонове, вечерната светлина, гората, пътя, който остава зад нас. Може би трябва да прекараш достатъчно дълго време навън, да се примириш с обстоятелствата, за да започнеш отново да забелязваш всичко това. Да го видиш, да го чуеш, да го усетиш, да му се зарадваш, преди да продължиш нататък.

До буса стигнахме в 20:50ч.

Там ни чакаше изстуден пъпеш. Абсолютно сме убедени, че това бе най-вкусния пъпеш на света!

Всички говорехме един през друг. Кой къде е паднал, кое спускане е било най-яко, какво е видял, къде му е станало страшно, кога си е мислел, че повече не може, и най-вече – как сме успели. Умората бе изчезнала и бе отстъпила място на удоволствието от успеха, от осъзнаването на собствените възможности, на споделеното с останалите.

Равносметката: Пет момчета, най-малкото на шест, останалите между десет и единайсет години. Четирийсет и седем километра с 680+ денивелация. Приключения от всякакъв характер между началото и края на деня.

И една купа с пъпеш, около която светът си дойде на мястото.

Един ден без колелата

След такъв ден всички заслужавахме почивка.

Само че при група от пет момчета „почивен ден“ е относително понятие.

Отидохме с буса до Банско и превърнахме разходката в града в една голяма игра. Маршрутът ни минаваше през площад „Никола Вапцаров“, „Света Троица“, къщата музей на Неофит Рилски, Веляновата къща, старите улици и парка, а на всяко място ни чакаше логическа задача, която изискваше добро планиране, креативна стратегия, смели решения и доста комуникация.

Този заплетен, приключенски казус промени начина, по който се движехме из стария град. Започнахме да забелязваме интересни фасади, старо дърво, пантите на стара дървена врата, малките прозорци, рисунките, портите. Някой откриваше нещо и останалите веднага се струпваха около него. Улиците се превърнаха в лабиринт от чудеса, готови за нашите щуротии.

Любимият ми момент от дните бе когато след часове каране или скитане из планината се приберем в хотела и е видимо, че краката ни болят, гладни сме, жадни сме и по начина, по който се движим, човек би предположил, че физическите ни възможности за деня са окончателно изчерпани и видим басейна.

В този момент настъпва медицинско чудо. Всичко ти минава за три секунди, докато търчиш към стаята за да си сложиш банския.

Следва скачане, гонене, пръскане, гмуркане и още един час движение, за което малко по-рано очевидно не е имало никакви сили. В басейна винаги нещата се развиваха по следния начин – всичко започва лежерно с леко скачане, смях, преминава към игри, последвани от правила, след това съюзи, разбира се предателства, дрязги, понякога обиди и реванши, които обикновено траеха до намесата на възрастен. Нагонени и нахокани всички се отправяхме към стаите, за да се облечем и после идваше обилната вечеря, когато като с магическа пръчка всички отново бяха мили един към друг и особено услужливи.

Всяка вечер си правехме тренелариумското кръгче за споделяне на преживяванията от изминалия ден. Обсъждахме всяка дреболия, която се оказваше най-важният момент за някого,споделяхме за хубавите или за неприятните моменти, говорехме много за поведението и думите, които използваме. За тяхното действие и последствия. Как една лоша дума може да демотивира или да накара човек да стане още по-агресивен, или пък да се затвори в себе си, или как едно поощрение или похвала в точния момент дават крила.

Освен всичко това почти ежедневни си имахме техническа сесия.

След множеството спукани гуми по трасетата нямаше особена нужда да убеждаваме момчетата защо трябва да разбират технически от велосипедите си. Те вече знаеха какво означава повреда да те застигне далеч от буса.

Говорихме за поддръжката, за проверките преди тръгване, за различните части на колелото и за проблемите, които можеш да решиш сам. Пипаха, гледаха, задаваха въпроси и постепенно започнаха да опознават техническите характеристики на велосипедите си.

Защото да можеш да отидеш по-далеч сам означава и да носиш малко повече отговорност за онова, което ще те върне обратно. 😊

Имахме време и за въжената градина до хотела. Няма нужда да казвам, че целият приключенски парк Терме е като кутия с лакомства за децата. Понеже всичко това е малко далече от тренелариумското преживяване, решихме да се отдадем на истински предизвикателните неща, а именно двата най-трудни кръга на въжената градина.

Интересен факт тук е, че когато се строеше тази част на парка Тренера и Деси случайно бяха на мястото и съвсем естествено имаха известна роля в съветването как да изглежда въжената градина, какви мостове и какви материали да се използват, за да стане красиво и атрактивно за ползване. Предизвикателни мостове, множество спускания и прескачания – да, определено си спретнахме поредни прекрасно изживян ден. По-лек от обичайно, но запомнящ се с преодоляването на доста разнообразни страхове.

Ето че дойде и предпоследния ни ден. Ден, който бяхме определили внимателно според прогнозата за изкачване на връх в Пирин планина.

Стегнахме се отново раничко и поехме нагоре към планината. Боровинки, чудни алпийски гледки към мраморните върхове наоколо, високопланински езера и потоци с ледена и бистра вода. Пъстри цветя и шарени мъхове. Диви кози и подскачащи момчета. Въпреки всичко това, момчетата винаги намираха време да се сдърпат за нещо.  Е, отне ни само около 5 кръгчета за разговор по темата всяко около 20 минути. 😊

В крайна сметка факта, че можем да си кажем всичко, да се чуем и да не се притесняваме да си признаем грешката ни прави семейство. Във всяко семейство с повече деца съществуват тези моменти. Важно е да ги изговорим, колко ще бъдат чути и приети – само времето ще покаже. 😊

Все пак вечерта, когато споделяхме емоцията от прехода, разговорите се въртяха основно върху прекрасното време, гледките и успеха на всички да се изкачат до Муратов връх.

Последен ден и последно предизвикателсво.

За последно си оставихме качването с колелата на лифта към Бъндеришка поляна.

Самото пътуване нагоре вече беше изключително преживяване – байковете бяха с нас, виждахме Банско все по-далеч отдолу и имахме приятното очакване, че височината, която сега печелим толкова лесно, след малко ще я вземем обратно със спускане.

Беше страхотно. Имаше няколко страхотни ендуро отсечки от Бъндеришка поляна към Банско – имаше скорост, имаше изненадващи завои, необходимо бе да избираме линия, имаше моменти, в които трябва да отпуснеш спирачките, но имаше и такива, в които е много по-разумно да си спомниш, че ги имаш.

Направихме няколко спускания, докато бяхме сигурни, че нямаме повече сили. На връщане се сетихме, че не сме ходили в байк парка в Банско.

И ето ни отново върху байковете в  градския байк парк, за скокчета, трикове и още малко чисто удоволствие да опиташ нещо, което вчера не си можел, а днес изведнъж ти се получава леко.

Гледах момчетата и истински им се радвах.

Знаеха повече за колелата си, повече за собствените си възможности и достатъчно за хората около себе си.

В началото на пътуването бяхме попитали момчетата какво искат от тези седем дни.

• Да сме по-смели.
• По-издръжливи.
• Да не се отказваме.
• Да видим нови места.
• Да научим нови неща.
• Да се предизвикаме.

В последния ден зададохме същия въпрос – получиха ли онова, за което бяха дошли?

Този път нямаше много мислене.

Отговорът дойде почти в хор.

• По-смели сме.
• По-издръжливи сме.
• Научихме нови трикове.
• Видяхме и преживяхме нови места.
• Открихме нови приятели.
• Предизвикахме се.
• И не се отказахме.

Ако трябваше да опиша седмицата само с това, което бяхме заложили предварително в програмата, вероятно щях да разкажа за три планини – Пирин, Родопите и Рила, за маршрутите, денивелациите, техническите занимания, въжената градина, старото Банско, лифта и ендуро спускането.

Само че сега, когато си мисля за тези седем дни, първо изплуват други неща.

Тошко, който върти упорито, докато може. Някой от големите пред него, който поема въженцето и без много приказки добавя още една тежест към своя товар и своето изкачване.

Пет момчета, които не могат да преброят до петнайсет, защото все двама бързат да кажат едно и също число, но след няколко опита го правят безгрешно.

Някой абсолютно замръзнал пред следващата крачка на въжената градина и друг, който му казва, че всичко е наред и не е толкова трудно.

• Хей, вижте колко е красиво – извикано някъде по пътя към Елешница.

Пет прашни лица около пъпеша в 20:50ч.

Мокри глави в басейна, въпреки че половин час по-рано всички са били ужасно изморени.

Колелата на лифта към Бъндеришка поляна.

И всичкия този смях.

Не знам кое от всичко това ще помнят момчетата след години. Някой може да помни спускането. Друг – вечерите. Тошко може някой ден да забрави кой точно го е дърпал по онзи баир, а момчето отпред едва ли ще помни колко допълнителни усилия му е струвало.

Не е нужно всяко преживяване веднага да бъде превръщано в поука, за да остави следа.

Понякога е достатъчно едно дете да е било там – да е разбрало, че да се измориш не е страшно, да е успяло да се справи с нещо трудно, да е помогнало на приятел, после самото то да е приело помощ, да е видяло колко е хубаво някъде далеч от познатото и вечер да е заспало с усещането, че денят е бил огромен.

Седем такива дни са си цяло пътешествие.

А нашето пътешествие беше шумно, прашно, уморително, смешно, понякога трудно и страшно хубаво, точно както трябва да бъде.

Поздрави от Пиринските велопътешественици и до следващите магарии! 🙂

 

върни се обратно