Русенски Лом – седем дни отвъд познатото

Едно истинско приключение по стари пътища, през скали и подземни светове, сред крепости, диви каньони, малки села и водите на река Дунав.

Има места в България, за които сме чували, може би сме виждали снимки, може би сме минавали някъде наблизо, но едва когато останем там за повече от ден, напуснем големия път и започнем да се движим по малките шосета между селата, да вървим пеша, да разговаряме с хората и да се оставим на любопитството да ни води, разбираме колко малко всъщност сме знаели за тях и колко много живот, история и красота са останали скрити от обичайния ни маршрут.

Русенски Лом се оказа точно такова място, от онези, които не се разкриват наведнъж и не могат да бъдат побрани в една гледка, една крепост или една туристическа забележителност, защото тук всичко е свързано по някакъв много естествен начин – реките и високите варовикови стени, гъстите гори и малките села, пещерите и скалните манастири, средновековните градове и работещите мини, старите пътища и широкият Дунав, а между тях са хората, които живеят тук, пазят истории и сякаш все още имат времето да спрат, да поговорят с теб и да ти покажат част от своя свят.

Самата природа на Русенски Лом носи усещането за някаква отделна, почти затворена вселена, защото варовиковите каньони, реките, пещерите, горите и специфичният микроклимат са създали огромно разнообразие от растителни и животински видове, а когато слезеш навътре в долината, всичко около теб започва да се променя – горе може да е жарко лято, а долу въздухът е по-влажен и прохладен, сенките са плътни и зелени, скалите се издигат от двете страни, а от дърветата и храстите непрекъснато се чуват птици.

И именно там започна нашето „Приключение Русенски Лом“, за което, разбира се, имахме програма, карти, идеи и предварително проучени места, но още през първите дни стана ясно, че районът няма намерение да ни позволи просто да вървим по списък и да отбелязваме посетеното, защото почти всеки ден нещо се появяваше неочаквано – човек, пътека, порта, разговор, летен дъжд, жега или нова идея – и ни отвеждаше там, където първоначално изобщо не сме смятали да бъдем, а точно тези отклонения постепенно, както е обичайно за Тренелариум,  се превърнаха в най-истинската част от приключението ни.

Да си направим дом

Пътувахме дълго и спокойно, спряхме в Плевен, напазарувахме всичко, което бяхме решили, че ще ни бъде нужно за следващите дни, обсъдихме отново какво кой обича, какво ще си готвим, колко храна всъщност е необходима за една гладна приключенска група и продължихме към екопарк „Саджака“край с. Басарбово, който за една седмица трябваше да се превърне в нашия малък дом.

Това усещане за „нашето място“ винаги се появява постепенно, защото в началото има чанти, разместване, избор кой къде ще спи, кой какво е забравил, малко хаос, много смях и онази особена енергия на първия ден, когато всички още се оглеждат и търсят мястото си, а след няколко часа вече някой знае къде стоят чашите, друг е поел салатата, трети помага с масата, а някой е намерил най-хубавото място, от което да гледаме залеза.

Неусетно започнахме да намираме собствен ритъм и да разбираме, че освен желанието за приключения ни обединява и нуждата от спокойствие, а за да съществува спокойно една група от хора на различна възраст, е необходимо доста търпение, чувство за хумор и умението понякога просто да изчакаш другия.

Децата участваха в този живот непрекъснато, защото за нас лагерите на Тренелариум никога не са били поредица от занимания, между които някой друг се грижи за всичко останало, а точно обратното – винаги сме искали участниците да бъдат истинска част от ежедневието, да пазаруват, да подреждат, да участват в приготвянето на храната, да се грижат за собствените си вещи, да знаят какво им трябва за следващия ден и постепенно да започнат сами да усещат кога някой има нужда от помощ.

Може би именно в тези обикновени моменти най-добре се вижда колко самостоятелни могат да бъдат децата, когато им дадем пространство за това, защото самостоятелността рядко идва от специално поставена задача, а по-скоро от десетки дребни решения – да си подредиш нещата, да си приготвиш раницата, да помогнеш на по-малкия, да изчакаш групата, да приемеш, че днес не всичко ще бъде точно както ти се иска, и да разбереш, че общият живот изисква и грижа към останалите.

Още първата вечер, докато навън валеше онзи лек летен дъжд, който не разваля деня, а просто охлажда земята и кара всичко да мирише на мокри листа и пръст, ние си приготвяхме вечерята, разговаряхме и постепенно започвахме да разбираме с кого всъщност ще споделяме следващата седмица.

Някъде между смеха и обичайните лагерни разговори открихме, че годините на Кони в Тренелариум, първо като дете и участник, а сега вече като помощник-треньор, са повече от възрастта на собствения му брат. 😊

Това са онези дребни неща, които няма да намерите в програмата на лагера, но точно те носят усещането за приемственост и за децата, които растат с нас, а след години застават от другата страна и започват да помагат на следващите поколения да изживеят красотата и приключенията.

Първите следи в скалите

Едно от първите места, които посетихме, беше Басарбовският скален манастир „Св. Димитрий Басарбовски“, разположен в долината на Русенски Лом само на няколко километра от Русе, и още там започнахме да разбираме колко тясно са свързани човешката история и самата скала в този край.

Изкачихме варовиковите стъпала, влизахме в помещенията, издълбани в скалата, гледахме долината от високо и си представяхме какво е било да живееш, да се молиш и да прекарваш дните си на подобно място във времена, в които не съществуват нито удобните туристически пътеки, нито парапетите, нито всичко онова, което днес приемаме за даденост.

Манастирът води началото си още от времето на Второто българско царство и днес е единственият действащ скален манастир в България, а в това има нещо особено силно – традицията, започнала преди векове в тази варовикова скала, не е останала само археологическа следа, а място, което и до днес продължава да живее.

Тогава още не подозирахме, че през следващите дни отново и отново ще се връщаме към една и съща тема – хората, избрали скалите за свой дом, убежище, манастир, крепост, работно място или път, и колко различно човек започва да гледа на природата, когато вижда не само красотата ѝ, а и начина, по който поколения преди него са се научили да живеят в нея.

Когато историята започне да оживява

На следващия ден си зададохме един на пръв поглед прост въпрос – археолог, историк, с какво всъщност се занимават тези хора и как успяват да разберат как е изглеждал животът преди стотици години, какво е имало на дадено място и как от парче керамика, монета или основата на една стена постепенно възстановяват цял свят.

Можехме да прочетем отговорите, но решихме да ги потърсим от хората, за които това е ежедневие, и се отправихме към крепостта Червен.

Още когато човек се приближава към крепостта, започва да разбира защо мястото е било избрано за град.

Високото скално плато е естествено защитено от стръмните склонове и реката, а отгоре се открива поглед към долината и пътищата наоколо, което векове наред е имало огромно значение.

Историята на Червен е много по-стара от средновековния град, който познаваме днес, защото най-ранното укрепление на рида е изградено още през VI век, а по-късно, по времето на Второто българско царство, мястото се превръща в един от значимите градски, военни и духовни центрове в тази част на България.

Ние обаче не гледахме към него като към учебник, а вървяхме до историка и археолога и слушахме как постепенно камъните започват да получават значение, защото там, където ние първоначално виждахме просто основи, те виждаха улици, сгради, укрепления, порти и следи от живота на хората, които някога са населявали града.

Разказаха ни за монетите, златните пръстени, керамиката и доспехите, за местата около портите, където са се водили най-тежките битки и където земята е запазила върхове на стрели и части от шлемове, за сградите на два и повече етажа и за хилядите хора, които някога са живеели тук, и колкото повече слушахме, толкова по-малко виждахме руини и толкова повече започвахме да си представяме истински град.

Особено интересна беше и една от кулите, чийто архитектурен тип по-късно е свързан с Балдуиновата кула във Велико Търново, но още по-силно ни впечатли нещо друго – голяма част от стария град все още не е разкопана и някъде под тревата, по която вървяхме, продължават да лежат улици, предмети, стени и човешки истории, които никой не е виждал от столетия.

Точно този момент сякаш промени начина, по който децата гледаха към мястото, защото историята изведнъж престана да бъде нещо приключило и отпечатано в учебника с година в скоби, а се превърна в жива загадка, която и днес продължава да се разкрива.

Докато слизахме надолу, светът около нас беше в онези наситени летни цветове, които снимката трудно може да побере – огромни жълти слънчогледови полета, тъмнозелени сенки от горите, златисто-червеникавите скали, яркото синьо небе и черниците покрай пътя, които естествено бяха опитани, а децата направиха своята напълно сериозна оценка, че ако ги нямаше комарите, това вероятно щеше да бъде най-вълшебното място на света.

И, честно казано, трудно беше да им възразим.

Светът високо в скалите

По-късно стигнахме до Ивановските скални църкви и отново се наложи да вдигнем глави нагоре, защото тук човешката история не е изграждана върху земята, а направо в огромните варовикови масиви.

Първите отшелници започват да оформят своите килии и църкви в района още през XII век, а в следващите столетия в скалите възникват църкви, параклиси, монашески килии и цели манастирски комплекси, някои от които пазят стенописи от XIV век, признати за едни от най-ценните образци на средновековната българска живопис, а заради изключителната им стойност комплексът е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО още през 1979 година.

Когато застанеш долу и погледнеш високите скали, всички тези факти започват да звучат по съвсем друг начин, защото трудно можеш да си представиш как хора са се изкачвали дотам, как са дълбали камъка, как са създавали пространства за молитва и живот и как художници са прекарвали дълги дни високо в скалите, за да изрисуват стените и таваните във време без машини, метални стълби и всичко, което днес бихме използвали, за да направим подобна работа възможна.

Докато стояхме там, край нас преминаваха групи чужденци, пропътували хиляди километри, за да видят това място, и разговорът някак естествено се насочи към онова странно човешко желание непрекъснато да търсим далечното и екзотичното, без да си даваме сметка колко невероятни неща има само на няколко часа от дома ни.

За нас това се превърна в една от важните теми на цялата седмица – не да убеждаваме децата с големи думи колко прекрасна е България, а просто да ги заведем до достатъчно интересни места и да ги оставим сами да изпитат онова тихо възхищение, което идва, когато видиш нещо истински необикновено.

Когато зад една порта се окаже цял подземен свят

Една сутрин ни се случи точно онзи тип приключение, който нито една предварителна програма не може да създаде, защото докато пътувахме край Басарбово, съвсем случайно се озовахме пред огромните врати на действаща мина за креда и, разбира се, спряхме.

Миньорите все още не бяха започнали работа, заговорихме ги и вместо разговорът да приключи за няколко минути през портата, те решиха да ни покажат какво всъщност има отвъд нея, така че тръгнахме след тях навътре и почти веднага светът около нас се промени.

Пред нас се появи гъста плетеница от огромни криволичещи тунели, на места с височина, която те кара инстинктивно да затаиш дъх, а белият варовик отразяваше светлината така, че пространството изглеждаше едновременно истинско и някак фантастично.

В скалата се виждаха пластове, жили и фосили, останали от прастари времена, а миньорите спокойно ни разказваха как се добива кредата, как се движат из тунелите, как разпознават различните пластове и как изглежда ежедневието на човек, чието работно място е вътре в планината.

Някой произнесе „Мория“ и асоциацията с Каменния град от „Властелинът на пръстените“ беше толкова точна, че за няколко минути всички гледахме на тунелите с очите на деца.

Тази среща беше ценна не само заради самото място, а и защото показа на децата нещо много важно – че зад думите „миньор“, „геология“, „добив“, „фосил“ и „варовик“ стоят истински хора, реална работа и конкретни знания, които не живеят само в учебниците, а се използват всеки ден.

Също толкова важно беше и друго – през цялото ни пътуване срещахме хора, готови да отворят врата, да обяснят, да разкажат и да отделят от времето си, а децата постепенно започваха сами да задават въпроси, да слушат внимателно и да разговарят с непознати хора спокойно и естествено.

Това също е част от порастването, макар че никъде в програмата не пише „днес учим  за комуникацията“. 😊

Жегата, която ни изпрати под земята

Имаше и дни, в които времето започваше да пренарежда плановете ни и един от тях обещаваше толкова сериозна жега, че решихме да потърсим повече сянка и прохлада, вместо упорито да следваме първоначалната програма.

Така стигнахме до пещерата Орлова чука.

Ако просто бяхме влезли, разгледали красивите образувания и излезли, вероятно щяхме да си тръгнем с впечатлението за хубава пещера, но попаднахме на водач изследовател, който много бързо ни отведе далеч от стандартната туристическа беседа и започна да ни показва какво всъщност разказва скалата.

Орлова чука е открита през 1941 година и проучванията ѝ продължават и днес, като пещерата е важен дом и за няколко вида прилепи, но онзи ден нас най-силно ни увлече геологията и начинът, по който древната вода е моделирала белия варовик.

Водачът ни показа следите от водовъртежите, искрящите кварцови жили, глинестите пластове, в които се откриват фосили, минералните отлагания и различните структури в скалата, а колкото повече гледахме, толкова повече пещерата преставаше да бъде само красиво подземие и се превръщаше в огромна книга на времето.

Там, под земята, географията, химията, биологията и историята сякаш преставаха да бъдат отделни предмети и започваха да се свързват в едно, защото пред очите ни виждахме как водата променя камъка, как пластовете пазят следи от далечни епохи и как живи организми обитават същото пространство днес.

Когато излязохме навън, над каньоните беше преминал следобеден дъжд, въздухът беше станал прохладен, зеленината изглеждаше почти нереално наситена, по листата още имаше капки, а птичият хор беше толкова силен, че за момент всички просто стояхме и слушахме.

И може би точно в това беше хубавото – никой не бързаше веднага към следващото нещо, защото самият момент беше достатъчен.

Златистите скали на Табачка

В друг ден слязохме до малкото село Табачка, където под сянката на ореховите дървета намерихме прекрасни скални маршрути и се върнахме към едно от най-познатите и обичани занимания на Тренелариум – катеренето.

Казвам „слязохме“, защото пътувайки през основните пътища, човек рядко си представя какво има, ако поеме по съседното разклонение на пътя. Той се вие надолу и надолу и попадаш в друг свят.

Разопаковахме екипировката и преди да започнем, поговорихме за техническите ѝ характеристики, за това защо карабинерът има точно такава форма, какво издържа, как се използват въжетата и различните средства за осигуряване, как се е развивало катеренето през годините и защо сигурността не е само набор от правила, а начин на мислене и отговорност към теб самия и човека до теб.

После дойде ред на скалата, на красивия златист варовик, на хватките и стъпките, на търсенето на баланс и на онзи добре познат вътрешен разговор, който всеки катерач води със себе си, независимо дали е дете или възрастен – мога ли още малко, къде да сложа крака, страх ме е, ще опитам.

Именно това винаги сме харесвали в катеренето – че увереността не идва от това някой да ти каже, че си смел, а от момента, в който сам направиш още едно движение и разбереш, че можеш повече, отколкото си мислел.

По-късно стигнахме и до Кошов, още едно малко и сякаш скрито село, където високо в скалите се виждаха издълбаните от монаси ниши, но денят вече беше станал прекалено горещ и решихме да оставим катеренето там за друг път.

Не изпитвахме никаква нужда да отметнем всичко от списъка, защото лагерът ни не е състезание по брой посетени места, а преживяване, в което понякога най-разумното решение е да се върнеш по-рано, да скочиш в басейна, да играеш на криеница, да гледаш пеперудите и насекомите около себе си и вечерта всички да седнете заедно около огромна салата от местни домати и зеленчуци.

Този ден менюто беше поръчано от децата – ориз със спанак, сготвен с много любов и изяден с онзи особен апетит, който се появява след дълъг ден навън.

Русе, открит по координати

След толкова дни по скали, пещери и малки села решихме да сменим средата и да отидем в Русе, но вместо обикновена туристическа разходка подготвихме градско ориентиране с координати, задачи и точки, които децата трябваше сами да открият.

И градът започна да се отваря пред тях по съвсем различен начин.

Когато следваш възрастния отпред, можеш да минеш през цял град, без наистина да видиш много, но когато трябва сам да намериш улицата, да прочетеш картата, да разбереш къде се намираш, да предложиш посока, да попиташ непознат и понякога да признаеш, че си сгрешил и трябва да се върнеш, започваш да гледаш на пространството съвсем другояче.

Така постепенно открихме фасадите, старите сгради и широките улици, които обясняват защо Русе толкова често е наричан „Малката Виена“.

В Историческия музей попаднахме на гид, бивш режисьор на документални филми за Русенското Поломие и отприщихме любопитството си. Това, естествено възбуди желанието на дамата да ни разкаже всичко, което знаеше.

Пред нас започнаха да оживяват различни епохи, начини на хранене, всекидневни навици и решенията, които хората са намирали за най-обикновените си проблеми, а децата особено запомниха историите за това как се е обработвало житото и как постепенно хората са започнали да търсят по-удобни начини да го стриват между камъни.

Такива на пръв поглед дребни факти правят нещо много важно – те превръщат историята от списък с царе и битки в човешки живот и започват да раждат въпроси от съвсем друг тип: какво са яли, как са спали, как са се справяли с болката, как са палили огън, как са живели децата и кое за тях е било трудно или напълно естествено.

След музея отново излязохме на улиците, а към историческите открития добавихме и едно много вкусно нещо, защото Русе е родният град на прочутата торта „Гараш“ и, разбира се, щом вече бяхме попаднали на този важен факт, нямаше как да оставим проучването недовършено.

Опитахме я. Добра е! 😊

Мамут, птици и една река, пълна с живот

В Екомузея преживяването продължи в съвсем друга посока, защото още на входа ни посрещна огромен мамут, а после постепенно започнахме да откриваме колко богат и разнообразен е животинският свят на целия русенски район.

Това, което през деня сме виждали навън като птица, насекомо, растение или следа, тук получаваше име и място в цялата екосистема и отново границата между „учене“ и „разходка“ просто изчезваше. Видяхме огромните есетри и моруни.

По-късно стигнахме до русенския кей, където се случи още една от онези срещи, които вече започвахме да приемаме като естествена част от нашето пътуване, защото се заговорихме с местни рибари и Дунав, който дотогава беше просто голямата река пред очите ни, изведнъж се напълни с живот.

Започнаха да се редят имена на риби, разкази за различните сезони, големите и малките обитатели на реката, хищниците, поведението на водата и опитът на хората, които я наблюдават всеки ден, а децата задаваха въпроси, получаваха отговори и после питаха още.

И отново една случайна среща се превърна в малък урок по биология, екология и човешки опит, но също и в урок по общуване, защото децата постепенно разбираха, че можеш спокойно да разговаряш с човек, когото не познаваш, стига да подхождаш с уважение и истински интерес.

Вечерите, в които денят се намества

Прибирахме се изморени, понякога доста изморени, с прашни обувки, одраскани колене, със стържещи от глад стоси и с истории, които някой започваше да разказва отново, сякаш случилото се преди пет часа е било току-що.

После идваше онзи наш вечерен ритъм, който постепенно стана толкова естествен – храната, банята, подреждането, малко време край басейна или навън, залезът, щурците, светулките, огънят, а след това разговорите, в които преживяното през деня започваше да оживява отново.

Тези часове почти никога не попадат в снимките от лагера, но именно тогава групата се свързва най-много, защото децата сравняват кое им е било най-интересно, спорят дали нещо наистина е било точно така, смеят се на случка от сутринта, някой разказва нещо лично, друг слуша, по-малките се лепват към по-големите и отношенията постепенно стават все по-естествени.

И в някакъв момент започваш да виждаш нещо много ценно – че когато денят е достатъчно наситен с движение, хора, въпроси, природа и истински преживявания, няма нужда да убеждаваш децата да оставят телефоните си, защото светът около тях просто е станал по-интересен.

И накрая остана една голяма мечта

Още преди началото на лагера, много искахме да направим нещо, което на пръв поглед звучеше просто – да излезем с каяци по Дунав, но колкото повече се опитвахме да го организираме, толкова по-ясно ставаше, че голямата река не е място за импровизации, особено когато си с деца, и че ни трябват хора, които познават течението, условията, корабоплаването, местата за влизане и излизане и могат да направят плаването едновременно истинско и сигурно.

Търсихме, разговаряхме, получавахме откази, опитвахме отново и след доста усилия и известна доза от пословичното ми твърдоглавие намерихме Сашо Попов от ТД „Приста“ – Русе и Ива, които ни предложиха маршрут, който се превърна в прекрасен финал на седмицата – 16 километра по течението на Дунав, от село Мечка до българския речен остров Люляка.

Когато в последния ден каяците влязоха във водата, пред нас се отвори съвсем различен свят от всичко, което бяхме виждали дотогава, защото след дни, прекарани по пътеки, скали и под земята, сега пространството изведнъж стана огромно и от нивото на каяка Дунав изглеждаше съвсем друг.

Брегът беше далеч, небето широко, корабите вече не бяха просто нещо, което наблюдаваш от сушата, защото след тях идваха големи вълни, а вятърът преставаше да бъде приятен полъх в момента, в който трябваше да гребеш срещу него.

Научихме как каякът трябва да застане спрямо вълната, как лодките се събират в понтон, как групата се движи заедно, какво означава водната маркировка и какви правила се спазват по голямата река, а ниското ниво на Дунав ни подари и едно съвсем необикновено преживяване – на един от румънските острови успяхме да слезем върху откритото речно дъно, да се разходим, да разглеждаме причудливите миди и за малко просто да останем насред реката.

По пътя около нас прелитаха чапли, корморани, бързолети, гларуси и чайки, видяхме пеликан във въздуха, оглеждахме бреговете, спорехме какви са животните в далечината и продължавахме да гребем, понякога срещу вятъра, понякога уморени, но с онова приятно усещане, че сами преминаваме и изживяваме мястото, а не само да го наблюдаваме от брега.

Шестнадесет километра по-късно беше ясно, че именно така трябва да завърши тази седмица, защото в плаването сякаш се събра всичко, което бяхме преживели дотогава – любопитство, усилие, работа в група, доверие към хората, които знаят повече от нас, адаптиране към условията и онази постоянна готовност да видим какво има след следващия завой.

Какво всъщност се случва за една седмица

Ако човек погледне програмата отвън, лесно може да я прочете като списък от места и дейности – крепост, манастири, пещера, катерене, градско ориентиране, мина, каяци – но това далеч не беше най-важното, защото истинският смисъл на всеки лагер на Тренелариум се случва между тях.

За една седмица децата се движеха всеки ден в различна среда и трябваше непрекъснато да се адаптират – един ден разговаряха с археолог за средновековен град, на следващия с миньор за пластовете във варовика, после с пещерен изследовател за минералите и водата, с музейния гид за живота на хората преди векове, с рибарите за Дунав и накрая с каякарите за течението, вятъра и правилата на реката.

Срещаха хора с различно образование, различни професии, различен житейски опит и различен начин на говорене, а това изискваше да умеят да слушат, да задават въпроси, да не се притесняват да общуват с възрастни, да проявяват уважение и постепенно да се чувстват все по-уверени в света извън обичайната им среда.

Паралелно с това всеки ден имаше движение – дълго ходене, изкачване на стълби, катерене, ориентиране, плуване и гребане, но имаше и моменти, в които трябваше просто да наблюдават, да слушат и да мислят, а между всичко това оставаше ежедневният живот на групата с храната, подреждането, личната отговорност, умората, жегата, комарите и необходимостта да се съобразяваш с другите.

Малко по малко започнахме да виждаме как любопитството расте и как след първите дни вече не се налага ние да измисляме всички въпроси, защото самите деца започнаха да питат защо, откъде знаете, как сте го намерили, какво има нататък и може ли да видим.

Може би именно това е най-ценният хоризонт, който един лагер може да отвори пред дете – не само да му предостави повече факти, които след време могат да бъдат забравени, а да остави у него усещането, че светът е огромен, интересен и достъпен за изследване, че знанията не стоят затворени в отделни предмети, а са свързани помежду си, и че зад една врата, стара пътека, камък или непознат човек може да се крие цяла история, стига да имаш любопитството да попиташ.

За нас това също е образование и може би едно от най-истинските, защото не се случва в определен час и не свършва със звънец, а остава в начина, по който детето започва да гледа на света.

„Деси, може ли да останем и да живеем тук?“

Когато лагерът започна да свършва, децата го определиха по най-простия начин – казаха, че е бил прекалено кратък, не защото дните са били малко, а защото всеки ден е носел нещо ново и никой не е приличал на предишния.

За една седмица бяхме вървели по стари и забравени пътища, качвали се бяхме високо над каньоните и слизали дълбоко под земята, катерили бяхме златисти скали, влизали в истинска работеща мина, стояли върху все още неразкопана история, търсили координати из Русе, разговаряли с археолози, историци, миньори, водачи, рибари и местни хора, готвили си бяхме сами, живели бяхме заедно и накрая бяхме изминали шестнадесет километра с каяци по Дунав.

Но ако трябва да кажем какво всъщност сме донесли със себе си оттам, вероятно списъкът би изглеждал различно, защото в него щяха да присъстват повече увереност и самостоятелност, способността да попиташ и да изслушаш, да разговаряш спокойно с човек на друга възраст, да помогнеш, да приемеш промяната на плана, да видиш смисъл в усилието, а не само в крайния резултат, и да откриеш, че историята може да бъде интересна, геологията може да изглежда като фантастичен филм, биологията може да прелети над каяка ти, а географията може да бъде мястото, през което в момента гребеш.

Някъде към края на седмицата дойде въпросът, който вероятно най-добре описва целия лагер:

– Деси, може ли да останем и да живеем тук? Всеки ден правим нещо ново и е различно от предния.

И отговорът ми беше съвсем прост:

– То е тук. По всяко време. Можете да идвате, когато пожелаете.

Може би точно това остана и за нас от „Приключението Русенски Лом“ – откритието, че не е необходимо да прекосиш океан, за да попаднеш в непознат свят, нито да заведеш детето на другия край на планетата, за да му покажеш колко огромен и интересен е животът, защото понякога е достатъчно да се отклониш от главния път, да влезеш в малкото село, което почти си подминал, да тръгнеш по старата пътека, да погледнеш нагоре към скалите, да спреш пред непозната порта и просто да попиташ човека отсреща какво има там, а след това да имаш времето да чуеш отговора.

Защото в края на тази седмица всички разбрахме по свой начин, че много по-хубаво е да изживееш света истински – да го изходиш с краката си, да го докоснеш с ръцете си, да го чуеш с ушите си, да го видиш със собствените си очи и постепенно да го почувстваш със сърцето си, отколкото да го наблюдаваш отстрани през монитора.

Това беше нашият Русенски Лом – топъл, зелен и понякога кален, на моменти прашен и жарък, пълен с комари и светулки, с хора и истории, със скали, реки, птици, смях, умора и безкрайно много въпроси, а когато си тръгнахме, вече знаехме, че не сме видели всичко и че има още пътеки, по които не сме минали, още скали, които не сме изкатерили, и още истории, които не сме чули.

Благодаря ви прекрасни хора за споделеното удоволствие да изследваме и откриваме заедно света!

върни се обратно