"Странджанско морешествие“ или “Да зърнеш света от миналото”

„Странджанско морешествие“ или “Да зърнеш света от миналото”

октомври 11, 2021

Ива и Марто, допрели глави шушукат нещо. Наоколо купчина разхвърлян багаж.

Тренера и Деси опъват мълниеносно шатра, защото дъждовните облаци съвсем са надвиснали над бедните глави на малките приключенци.

Раз, два и голямата шатра е готова. Вътре удобно вече са настанени газовите котлони, тенджерите, всичките буркани, подправки, консерви, лакомства.

Ива и Марто, запотени и зачервени помагат за опъването на поредната палатка. Едно по едно, множеството от пакети, пликове, куфари и сакове намалява и изчезва по съответните платнени къщи.

Като по магия се прави огнище, появяват се дърва, въздухът замирисва на вкусен боб, на масата се появява огромна салата, ябълки, сирене, хляб…

-Аз се казвам Марти и съм тук, за да науча нови неща за Странджа.

-Аз се казвам Катрин и съм тук, за да изживея уникално приключение.

-Аз се казвам Боби и съм тук, за да разгадая тайните на Странджа…

И в този дух протича вечерната дискусия.

Имаме посока от очаквания и лицата на Маро и Ива леко, полеко, връщат обичайните си усмивки и здрав цвят.

Лягаме си в палатките, а навън вятърът беснее из клоните на ясените. Песента му и далечния грохот на вълните ни приспиват. Сънуваме джунгли, съкровища, храмове и чудновати същества. Съвсем сме готови за приключение.

Утрото ни заварва леко схванати, леко позамръзнали, но с греещи очи.

Да повторим имената си, че снощи около огъня не е ясно кой, какво е видял и кой, кого запомнил. 😊

Минаваме през задължителните “сутрешни мъчения”, хапваме, правим сандвичи и се настаняваме в буса.

Днешния ден ще изследваме района около древното светилище Бегликташ. Магично място, изпъстрено с всякакви древни обреди, вярвания и тълкувания. Марто и Ива ни връчиха къс папирус, изписан с древни писмена и ние поехме по пътеките, следвайки магичните указания.

Установихме, че всички сме с чисти души, преминавайки безпрепятствено през скалния лабиринт „Пътят на Изпитанието“, откроихме слънчевия часовник, родихме се наново от „Утробата“ и разбира се, снимахме се за всички социални мрежи. Пътя ни поведе към закътания залив „Св. Параскева“. В горите около него тихо ни наблюдаваха сърни и диви прасета, птици известяваха появата ни. Денят бързо напредна, затова оставихме крепостта Ранули за следващата година. Облаците все още висяха тъмно сиви над главите ни, вятър си играеше на ураган, а морето бушуваше и освен да си потопим палците във мастодонските вълни, друго във водата не успяхме да направим.

Сутринта на третия ден получихме свитък, който изискваше от нас да се отправим на геоложка разходка от местност Силистар до Синеморец.

Невероятно приключенска пътека, започваща от дъбови, криви дървета и излизаща на ръба на отвесни, вулканични скали ни повежда за ръка и ни потапя в приказката за стари времена, когато близкият връх Папия хвърлял огнени потоци, леещи се през деретата на Странджа и изливащи се в морето. Пред очите ни се разкрива споменът за яростната битка на горещите късове лава, връхлитащи студената, морска вода и вкаменяващи се там. Виждат се съвсем отчетливо, запечатани там, от времето. Открихме „Кошера“, „Корабите“, вулканично, черно стъкло и вулканични туфи. Заливите тук са неизразимо красиви и все още дом на разнообразни морски същества. Гледаме и слушаме замаяни всичко това и много стискаме палци да го има, защото знаем точно на кого да го покажем и да разкажем.

Запалихме си огън, сготвихме си, и се „из-по-на-по-при-казвахме“ до насита. 😊

Четвъртък е нали?

Още по тъмно всички бяхме готови и тръпнехме в нетърпение, защото имахме среща с иван Камбуров. Много пъти съм писала за този феномен, съвсем истински човек, отдал сърцето и душата си на Странджа, загърбил своята математическа кариера в БАН.

Маршрутът ни бе към „Марина река“ и най-стария резерват в България – „Силкосия“.

Говорихме си за невероятния климат в района, който е причина никога Странджа да не е поддала на студовете на ледниковата епоха. За това са доказателство многобройните вечнозелени растения, които са рядкост в нашия свят. Видяхме странджанската зеленика, пиренът, странджанската боровинка, тисовото дърво. Почивахме под вековни букове и дъбове, заслушани в шума на животворните им сокове, пълзящи по стъблото. А Иван не спираше да разлиства пред очите ни, магията на познанието.

Времето все още навъсено, ни даде идеална възможност да поскитаме спокойно из дивите странджански гори, необезпокоявани от мухи, разни жилещи насекоми или адска жега.

В лагера, преди вечеря си спретнахме чудни, смешни игри на плажа. Хвърляхме с надежда, крадешком поглед към огромните вълни и тихо се молехме да имаме поне ден, в който просто да лежим на горещия пясък, преди да дойде последния ден от нашето приключение.

Телефонен звън в петък ни разтърси от обзелия ни лек мързел. Госпожа директорът на парк Странджа, Румяна Цвяткова ни съобщи, че молбата ни е приета и граничните полицаи, ще ни очакват, за да отворят ПОРТИТЕ, от които насетне е нашият път през този ден.

За половин час всички се подготвихме и се натоварихме в буса.

Олеле, на къде отиваме?
От кое село се поема към пещерата?
Някой знае ли къде са тези портали?
Няма никаква работеща навигация нататък!
Ето го, ето, от тук сме. Карай към село Кости.

Малко по-късно на мегдана на селото…

В никакъв случай не можете да стигнете.
Много е далече.
Няма табели, ще се объркате…

Малко по-късно по някакъв черен път ни настига гранична полиция.

Вие ли сте тези дето ви чакаме?
Да! -отговарям аз без колебание. 😊
Вървете към Портала, отиваме за ключа и ще се видим направо там.
Направо, на беседката в ляво, на пункта правите обратен завой и първата в ляво.

Не ми стана ясно, какво не разбрахме, но така се загубихме с буса из черните гранични пътища, че…

След час и половина ни откриха или пък ние се намерихме, не е много сигурно, но някак попаднахме на точното място.

Портите се отвориха ние минахме и те се заключиха зад гърба ни. Бяхме в ничия земя. Между България и Турция в дирене на пещера Махарата, а Странджа се простираше абсолютно безбрежна, безпътечна, безтабелна и зашеметяваща пред нас.

Поехме по описанието на всички, които някога са се добирали до това място с бодра крачка. Имахме малко време, защото в 17.00ч. трябваше да сме отново на Портала, в противен случай щяхме да нощуваме на открито. Ходихме наляво, а после походихме надясно. Послизахме надолу, пък и се поизкачихме нагоре и така достаааааа време. Видяхме всички описани знаци и места, и това ни даваше спокойствие, че сме на точното място. Но те, маркерите все бяха: по стръмна пътечка надолу, от старото дърво наляво… Ми то около нас, все стръмни пътечки и стари дървета, но това си е то приключението. Води те накъдето си иска!

Настъпи моментът, в който по GPS бяхме на 1 км от пещерата, но бе минало много време в лутане и дойде време за връщане. Стояхме и не можехме да повярваме как ще трябва да се върнем на минути от крайната цел. А пред нас се бе изпъчила с замайващата си красота, тази тайнствена планина, която добре охраняваше всичките си мистерии.

Нямаше как, с граничната полиция шега не бива. Върнахме се и точно в 17.00ч. бяхме пред Портала. Полицаите бяха много любезни и ни предложиха превоз от портите до буса. Децата бяха във възторг. Все пак не всеки ден се возиш в истински полицейски, офроуд джип.

Вечерта около огъня, всички говореха едновременно. Толкова много за разказване имаше всеки през този необикновен ден. Поговорихме за поставянето на задачи и преследването на цели. За постигането им или отказването на метри от края. Полезен, много полезен разговор се получи.

Спахме до късно, когато на сутринта отворихме очи, небето беше синьо, вятъра най-после се бе укротил, а вълните леко си играеха на гоненица.

Перфектен ден за плаване из Велека.

Тервел и Люси от „Вятър и Вода“ ни очакваха в своята база. Връчиха ни гребла, спасителни жилетки, направиха ни инструктаж, какво да правим, за да се движим в желаната от нас посока с каяците и хоп, ето ни вече по двойки в лодките, устремени за лов на мигове и срещи с природата на тази прекрасна река.