РОДОПСКО ВЕЛОПЪТЕШЕСТВИЕ
(Възгледите на един тийнейджър)

*всички прилики с лица и събития са случайни

Беше средата на лятото. Нашите ме бяха записали на лагер с Тренелариум. Бяха по- въодушевени от мен. Обясняваха ми, колко добре съм щял да си прекарам,

колко хубаво ще ми се отрази, колко ще се впиша в групата с другите деца, че ще дишам чист въздух, ще карам колело и как нямало да съм непрекъснато на телефона.

Всичко звучеше ОК, макар и изобщо да не ми се слушаше за красива природа, спане на палатка (дано има някой, който има идея как се разпъва това чудо, защото иначе ще спя навън) Карането на колело си е супер, стига да не ме мъчат да карам повече, отколкото искам, а това с телефона… не са и познали, ще си го цъкам точно толкова, колкото си искам. 

   Дойде денят. Беше понеделник, натовариха колелата на едно ремарке и един бус тръгна с тях. Ние бяхме в друг, по- голям. Щяхме да пътуваме поне три часа и щях да имам предостатъчно време да си играя любимата игра. За моя изненада се оказа, че в буса няма нито Wi-Fi, нито контакт, а и тренерите, които пътуваха с нас ни задаваха непрекъснато някакви неудобни въпроси, сякаш ни проверяваха дали знаем къде отиваме въобще и защо. Криво- ляво пристигнахме. Мушнахме по няколко кюфтета и се запознахме с останалите. Тези хора са луди, ако си мислят че ще запомня 20 имена. Беше станало време да проверим колелата и да се отправим към Чатъма.

Това е мястото, на което ще спим и провеждаме всичко. Тренерите се опитаха да ни забаламосат с някаква уж „електронна“ игра- „Чатъмджи“, която сме щели да играем и да минаваме

нива в нея. Щяла да продължи до последния ден и да се забавляваме много. Нито има как да играем такава игра на живо, нито разбрах какво печелим накрая, но карай… наще ми бяха казали да не се правя много на интересен и да слушам. 

Тръгнахме по прашен и дълъг път, не му се виждаше края. А Чатъма се оказа чак на 11 км. Дано утре си почиваме, че вече не ми се кара колело. Започна едно разтоварване на багажи, разпъване на палатки. Мисля, че се справих чудесно с малко чужда помощ и вече имам къде да спя. Точно бях огладнял и се оказа, че трябва да ни обяснят правилата тук и да играем и някакви игри, които тренерите и помощник тренерите ни бяха подготвили. Макар и гладен се съгласих. Не бяха зле, даже имаше и някои приятни и забавни.

Настъпи и най- важният миг- вечерята. Бяха сготвили боб, докато ние играехме, дори не разбрах кога. Някои от нас отказаха да го ядат, защото бил консервиран или защото въобще не обичали боб, но тренерите ни убедиха да го пробваме и да му дадем шанс. Оказа се доста вкусен, даже по- вкусен и от онзи, който баба правеше, когато и ходех на гости. Докато поискам допълнително и той взел, че свършил. Аха, да ходя да си легна и да поцъкам малко на телефона и разбрах, че ще трябва да си мием сами чиниите и приборите, а чешмата с вода беше на цели 5 мин от лагера, как не го бяха измислили да си имаме и тук такава. Слязохме всички, започна едно миене, сапунисване, плакнене. Миенето се превърна в пръскане и поливане с веро, посмяхме се добре с другите. Върнахме се и ни чакаше нова изненада. Сега трябваше

да събираме дърва за огъня. Посъбрахме, кой колкото можа и с помощ от големите запалихме огъня. Събрахме се в кръг около него и започнахме странен разговор.

Всеки трябваше да разкаже за очакванията си през този лагер и да определи най- силното си качество. Беше ми доста трудно да измисля, кое е то. Бива ме в толкова много работи, а и трябваше да се изчакваме и да не говорим, докато другите споделят. Мина си време. Вече беше абсолютно тихо, небето беше обсипано с милиони звезди и да призная беше красиво. Бях си измил зъбите, докато си миехме съдовете и се запътих към палатката. Дойде и най- хубавият момент, в който щях да си поиграя и поцъкам на телефона насаме. Не знам колко съм играл, но съм заспал като пън.

ДЕН ВТОРИ.

Събудих се от студ, не бях очаквал, че в София ще е 30 градуса, а тук сутринта ще се усеща, като -30. Събудиха се и останалите и закусихме всички заедно. Много беше странно, че трябваше да се изчакаме и всички да ядем заедно. Играхме още игри и ни съобщихме, че сме минали, без да разберем, първо ниво от играта „Чатъмджи“, след като сме си построили града. Не бих го нарекъл град, защото бяха не повече от 20 палатки, но няма да се заяждам. Ние бяхме част от обществото на Чатъм Сити и сега живеехме тук. Имахме и завещан тотем, който си беше отрязано дърво с клони и забито в земята, оставено от предишните жители. Една от нашите задачи беше да го завършим и украсим. Разделихме се на две групи и си взехме колелата. Понеже бях изморен от вчерашното каране, избрах групата, която днес щеше да обиколи целия язовир Голям Беглик.

Този маршрут беше по- равен от този на другата група. Въпреки, че уж беше по-лесен, денят мина в няколко спукани гуми, доста ме болеше дупето, а и не само мен. Следобед се прибрахме, а

вафлите, който ни чакаха за следобедна закуска, ми се сториха най- вкусното нещо на света. Имахме и свободно време за нас най- сетне. Чух се нашите, изкъпах се, поиграх на телефона.

Вечерта се събрахме отново около огъня и разговаряхме доста, беше дълго и отново си говорихме за онези качества и това, кой как бил полезен с тях в едно общество.

Разбрахме, че сме преминали и второ ниво от онази игра, явно не е толкова трудна. След това се прибрахме по палатките и след дълго шушукане и разговори от разстояние заспахме.

ДЕН ТРЕТИ.

Тази нощ беше малко по-топло, снощи си говорихме до късно със съседите по палатки и днес доста ми се спи. Закусихме обилно, изядох поне 4 купи топчета с мляко, а можеше и да са 5, ако не беше онова правило с храненето заедно. Точно се бях засилил да си взема колелото, след като си измих купичките и тренерите ни съобщиха, че днес ще имаме  първо проект, а после ще караме. Пак ли някоя скучнотия, брат?!

След една много- яка игра, за мое учудване,  „Зип-Зап“, коята ни посъбуди, проектът започна. Разделихме се на два отбора. Цялото нещо се състоеше, в това да спасяваме животни, такива от изчезващи видове, като спасаваме други животни, които им служат за храна. Съответните животни бяха разпръснати в местността и трябваше да търчим за тях и да ги носим в базата, така трупахме точки и спасявайки изчезващите, се състезавахме с другия отбор. Играта се състоеше от три кръга, а аз да си призная, успях да я схвана почти цялата едва в третия. Може би не трябваше да се крия и ям малини, докато другите търчаха.

Два кръга бях и капитан, понеже не ми се гърчеше да бягам, а много ме бива да бъда шеф, макар и отбора ми да си тичаше, а аз само да събирам точките. Е, загубихме с доста. Тренерите ни събраха и дълго си

говорихме отново за онези качества, които притежаваме и как можем да променим всичко, стига да се изслушваме и да се организираме заедно, защото всеки един ще бъде от помощ.  Може би са прави.

След обяд се отправихме към въжената градина, която беше следващото ни предизвикателство. Исках да я мина поне 5 пъти, изглеждаше много лесна. Да си призная честно, минах я два пъти и то с доста зор. На моменти дори ме беше страх, но не исках да си го призная. Дано някой от другите да не го е забелязал, даже не исках да минавам втория път, но го направих, за да не изглежда, че съм шубе и ми е било трудно. Следобед починахме, събрахме дърва, говорихме си отново за онези качества, а вечерта нова изненада. Карахме колела по тъмно, на челници. Беше, супер- яко, брат.

Оказа се, че по- тъмно- караме много по- добре, отколкото по светло. Дали заради това, че не виждаме къде сме и какво ни чака или просто беше по-хладно, още не знам. На мястото, на което стигнахме с колелата, тренерите ни направиха игра. Казваше се „скок на доверието“. На стар кей се качвахме един по един и с гръб, падахме към останалите, а те ни хващаха. Всичко беше доста смешно

и забавно, докато не дойде и моя ред. Изведнъж проумях, че май трябваше да сме по- сериозни и че човекът горе може да го е страх и да не се чувства комфортно. Скочих, хванаха ме, пуснаха ме на земята и отново

заех мястото си сред тези, които хващат. Вече не ми беше смешно и разбрах, че трябва да съм концентриран и да помагам повече на останалите. Прибирането с колелата беше още по- голям кеф, дори накрая имахме и състезание.

Бях сред първите. Доволен и уморен си измих зъбите, писах на нашите по телефона, че ще се чуем утре и заспах, като дърво.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ.

По програма трябваше да караме колела цял ден, да обаче още със събуждането аз и останалите разбрахме, че навън е валяло цяла нощ и подавайки носове извън палатките,  че ще вали още дълго. Закусихме всички под тентата. Обикновено не ни дават да влизаме под тентата, защото там готвят и сме щели да съборим нещо, но заради дъжда се натъпкахме всички вътре. Тренерите разговаряха дълго и изглеждаха озадачени, най- вероятно се чудеха дали да ни пуснат да караме колела или да правим нещо друго. Накрая ни изложиха доводите си и ни дадоха и ние да изкажем мнение, което беше много- яко. Обикновено никой не слуша по- малките. Всички заедно решихме, че ще е по- добре да прекараме деня заедно под тентата. Цял ден играхме игри, това много ни сплоти, започнах да харесвам хората тук, а с някои смея да твърдя, че започнахме да ставаме и приятели. Следобед имахме лекция и актьорска задача за устройството на велосипедите, мислех си колко скучно може да бъде това, но да си призная научих доста и се посмях .Бях пропуснал да ви спомена, че всеки си направи амулет или гривна с камъчета, те символизираха онези качества, за които говорехме всеки ден.  Привечер ни остана време да съберем дърва, правим амулетите и дялкаме тотема. Някои от нас много обичаха да цепят дърва. Един от тренерите ни научи как се борави с брадва и под зоркото му око, всички се изредихме да цепим с възможно най- малко или най- много удари. Аз открих, че с помощта на триона, много ме бива да работя по тотема. Направих му зъби, очи и с другите, които работиха по него, обсъдихме как да го продължим и завършим. Няколко деца си сковаха пейка, понеже те си я направиха си я резервираха още от сега за довечера. Хвана ме малко яд, брат. Утре мисля и аз да се мотивирам и да помогна да сковем още една, за да мога да си седя гордо на нея. След вкусната вечеря запалихме голям огън, насядахме около него и отново говорихме за играта и нивата, които преминаваме и за нашите качества. Някак си разговорът днес беше по- приятен и доста повече се включвах в него, а и останалите го смятаха за важно и интересно вече. Стана късно и си легнахме.

ДЕН ПЕТИ

Все по-рядко се сещах за телефона си и яките игри в него. След закуска се отправихме на следващото приключение. Разделихме се по двойки и тройки, направиха ни инструктаж, сложихме си жилетките и отплавахме. Да плаваш до остров в язовир с приятел си е чист купон. Пръскане, песни, смяна на греблата, смяна на местата, изпреварване на други каяци, пръскане с вода… и неусетно стигнахме до острова. Обядвахме и се смяхме. Поведоха ни по горска пътека и се озовахме пред дупка в земята. Приличаше на вход на пещера, от който е невъзможно да се слезе, защото се спускаше право надолу. Също беше дълбоко и тъмно. Дъното на пещерата не се виждаше. Тренерите започнаха да връзват установка и да пускат въжета към дупката. Аз да вляза там! Абсурд! В никакъв случай. Повторих им поне 30 пъти, че имам клаустрофобия, дискомфортно ми е от тъмно и тесни места, задушавам се и че за нищо на света, аз няма да бъда спуснат долу, а в истината е, че просто си ме беше страх. Не стига че те спускат в дупката, ами когато стъпиш на краката си, те развързват и сам трябва да намериш изхода. Брат, тия хора луди ли са?!. Това ни беше последното ниво от играта. Седях и наблюдавах как спускат останалите и как бавно, един по- един, започнаха да излизат след определено време. Всички изглеждаха щастливи, малко поизцапани и се опитваха да пазят тайна какво има долу. Някои се изпускаха “Изобщо не е стршно, братле! Само трябва да пропълзиш през тясната дупка.” Други казваха, колко е яко, като си изгасиш челника и останеш сам в някаква мини пещера. Край!  Аз си тръгвам и не ща да слушам повече, никога няма да сляза долу. Седях си отстрани. Минаха почти всички деца. Бяхме останали само две.  Аз и едно доста по- едро момче. Колкото беше едър, толкова беше и добродушен. Беше го много страх да не се заклещи някъде долу и се беше запънал, като магаре на мост, че и той не иска да слиза долу. Изведнъж събра кураж и започна да си обува седалката за катерене. Не можех да повярвам на очите си, щом той може и събира смелост, защо и аз да не го направя.  С треперещи крака и под възгласите на останалите “Давайте!” и “Можете!” ни спуснаха един след друг с едрото момче. Не помня кой кога излезе, само знам, че вътре беше интересно, различно,  предизвикателно, много малко страшно, никога не бях виждал така пещера отвътре и не бях влизал и излизал по този начин. Когато си подадох главата от другата страна на пещерата, извиках на тренерите “Може ли пак?”
Отплавахме с каяците и неусетно се прибрахме в Чатъм Сити, където ни чакаха свежи диня и пъпеш и няколко кутии с най- вкусните вафли. Следобеда беше време за крафт неща. Сглобихме още една пейка с помощта на тренерите и торба с пирони, стана много- яка. Толкова, че всички се изредиха да я снимат и седят в/у нея. Понеже помагах много за нея, вечерта си резервирах място за мен. Всеки дялкаше нещо, тотема беше завършен и изглеждаше супер, нямаше нищо общо с онова забито дънерче. Вече имаше три глави, които гледаха страшно и величествено в различни посоки. Амулетите ни бяха готови. Събраха ни и ни казаха, че ни предстои последно каране на колела. Няколко от децата не искаха да карат въобще. Всички се събрахме на “съвет” и гласувахме, че могат да останат само двама души, понеже един от тренерите щеше да остане да готви и имаше нужда от помощ. Радвам се, че бързо се преориентирах към колелата, защото тези, които бяха останали, не си бяха почивали грам. Белили зеленчуци, учили се да готвят, носили вода, копали дупка… ама пък вечерта изглеждаха щастливи. Нашето каране също мина супер. Изкачихме се до една поляна и после всички се спуснахме с колелата до лагера. Когато се прибрахме се насладихме на най- вкусната вечеря, сервирана ни от децата, които останаха да готвят. Беше много- вкусно. Ометохме всичко за норматив и измихме съдовете си. Събраха ни и ни казаха, че имаме последна мисия, която трябва да е в пълна тишина, а след това ще заредим амулетите си на тотема. Поведоха ни по една пътека и след 10 мин. бяхме на брега на язовира до един стар, истински тотем, кой знае от кога и кой го е правил, но стоеше и съзерцаваше Беглика с многото си очи. Върнахме се в мълчание, както ни беше казано. Точно пристигнахме и какво да видим. Около нашия тотем бяха запалени няколко факли, а от тях гореше истински огън, всичко беше подредено в кръг, а ние трябваше да преминем през пътеката от факли и да закачим амулетите си на тотема. През цялото време по средата на всичко, беше седнал един от тренерите на земята със скръстени крака и ни наблюдаваше тихо. Минахме през тотема един след друг и седнахме. Започнахме да се кикотим и хилим. Тези тренери много са гледали “Survivor” и беше смешно с всички тези факли. Да, но когато тренера проговори всички млъкнахме, седяхме и го слушахме залисани, все едно ни беше хипнотизирал до един, после и другите тренери говориха, после и ние. Никой не прекъсваше никого, всичко беше толкова истинско и вярно. Едва тогава осъзнах, че без да сме искали, всеки е приложил онези качества, за които говорихме през цялата седмица, във всичките пет дни, всеки беше развивал най- силните си страни и беше дал заявка да развива и по- слабите си. Всеки беше станал част от обществото на Чатъмджи и всеки имаше своето място в кръга. Знаехме, че утре ще вземем амулетите си, а те ще ни напомнят за всичко, през което преминахме заедно тук. Че Чатъмджи ще е живо, докато го носим в сърцата си. А сега просто седяхме мълчахме и гледахме огъня, слушахме го как ни разказва една от- най древните истории на света.
Вечерта продължи до късно, нямахме час за лягане. Играхме на “Въртоляк”, гледахме падащи звезди и се смяхме, като за последно.
На другия ден прибрахме лагера и напуснахме Чатъм Сити с колелата и висящите амулети на вратовете и ръцете ни.
Оставихме пейките, които заедно сковахме  и тотема да пазят и знаехме, че ако един ден се върнем, те отново ще бъдат там и ще ни чакат за нови приключения.
Край
Снимки от приключението ни, можете да видите тук!

 

 

върни се обратно