– Добро утро! Извадете всичко от раницата!

Малко нестандартно започва това приключение…

– Това не ти трябва… Това за какво ти е? Няма да имаш нужда от това…

Предстоят ни 7 дни из Централен Балкан. 7 дни, през които ще носим всичко необходимо на гърбовете си и знаем, че всеки грам ще си тежи на мястото през километрите разстояние и метрите денивелация. Вадим от раниците, докато не останат 2 тениски, 2 чифта чорапи, 1 чифт къси панталони, 1 чифт дълги, блуза с дълъг ръкав, яке за дъжд и вятър, 2 чифта гащи, шапка за слънце, сандали, челник, зарядно и малко тоалетни принадлежности.

А, да, и едно тесте карти 🙂

Половината част от групата тръгва от София, срещата с останалите е на лифт Сопот.

– Ало, къде сте? Идвайте бързо, че ще спрат лифта!

Бързаме колкото можем и успяваме да се качим с известно количество стрес и припряност…

– На добър път! Да са ви леки краката и хубаво времето!

Чуваме отдалечаващите се гласове на роднини и приятели, които остават зад и под нас. Все пак имаме късмет – делник е и лифтът по принцип не работи, но точно днес има състезание по парапланеризъм и се наслаждаваме на панорамата леко сгъчкани по 3-ма на 2-седалковия лифт. За 20 минути “отмятаме” над 800 м денивелация, които иначе щяхме да бъхтим поне 3 часа в жегата. Лифтът ни телепортира от ежедневието към приключението – Моите планини в Централен Балкан 2025.

Събираме се на горната станция, мятаме раниците на гръб и с бодра крачка поемаме нагоре. Всички сме заредени с енергия и нямаме търпение да се впуснем в приключението, да навлезем в Балкана, да попием всеки миг от предстоящата седмица. Пътят е стръмен, прашен и с търкалящи се камъни, но ентусиазмът е голям. Спираме под ароматната сянка на голям бор – да си починем, да се запознаем, да разкажем за себе си, да споделим очакванията си, да се любуваме на обширната гледка към Горнотракийската низина и Средна гора, да наблюдаваме парапланеристите, които се издигат в спирала все по-високо…В разговора изкристализира едно общо неизвестно: “Какво е хижа?” Предстои ни да разберем част от отговора през следващите 6 нощи – всяка вечер ще сме в различна хижа, всяка със своята история, уют, предизвикателства и особености…

Неусетно достигаме до първата – хижа Добрила. Посреща ни учтиво и отзивчиво семейство от…Непал. Хапваме и вадим картите. Събрали сме се разнообразна група – от 9 до 14 години, от София, Лакатник, Велико Търново, Лондон и Ню Йорк…Шляпаницата обаче потръгва мощно и всички бързо “сваляме” картите си на масата. Привечер играем на криеница и гоненица и вече сякаш сме приятели от години. “Красивата група” е готова за приключения 🙂

Наспиваме се добре и след закуска на блок маса сме готови за първия пълен ден. Трябва да стигнем до х. Васил Левски. Всички се чувстваме отлично и в добра форма и решаваме да преминем по по-предизвикателния маршрут – през върховете Васил Левски, Купена и Кръстците. Това е голяма част от алпийския траверс Добрила – Ботев, минава по гръбнака на Балкана, наситен е с почти вертикални участъци, на места обезопасени с метални въжета и с много панорамни гледки. Теренът ни увлича и върховете се нижат неусетно. Периодично се освежаваме с боровинки. Спускането към х. Васил Левски започва с добре очертана пътека, след това продължаваме “фрийстайл” през хвойни и точно когато ни напича здраво се мушваме сред вековните буки изпъстрени с “графитите” на Васил Козаря. Пътеката уж трябва да е равна, но върви постоянно нагоре-надолу, а ние крачим вече 8 часа и накрая вече нямаме търпение да зърнем хижата. Ето я и нея – красива постройка на над 100 години, ремонтирана и уютна. Отстои на 4 часа пеш от гр. Карлово. Зарежда се с коне. Конярите са остарели, няма млади и силни хора, които да ги заместят и доставянето на храна става все по-трудно. Менюто е съставено от леща, леща и леща, но все пак се намира и малко цедено кисело мляко със страхотно сладко от боровинки и пържени филии за закуска. Спим като заклани в уютната спалня под покрива, а на сутринта отиваме да си измием очите в освежителните пръски на Карловското пръскало. Предстои ни един от най-красивите преходи в Стара планина – пътеката на водопадите към х. Рай. За съжаление, поради продължителната суша, половината водопади са пресъхнали, но са останили и “оазисчета” край които спираме да се освежим и да си поговорим. Движим се по южен склон и към 14:00 часа става доста горещо, но след по-малко от час пристигаме в хижата. Според предварителната уговорка с хижаря, очакваме да има разнообразие от салати, супи и скара…Оказва се обаче, че доставката на храна се бави и не е останало почти нищо за ядене. Проблемът с липсата на коняри и снабдяването на хижите явно е по-голям. Група младежи от съседната маса разбират положението и ни подаряват ядки и няколко домашни суджука. Момчетата след малко ще слизат към цивилизацията, а ние им благодарим и се наслаждаваме на даровете. Част от тях запазваме за следващия ден. С хижаря намираме няколко пакета макарони и осигуряваме нужните калории за вечеря и закуска. Предстои ни да изкачим първенеца на Балкана. След вечерята играем малко карти, шах и табла…После лягаме, за да трупаме точки за утре. Наспиваме се добре, закусваме и тръгваме…

– Много хубава група сте! Може ли да дойдем  с вас?

Чуваме от 1 голяма група и 1 майка с дъщеря си. Движим се известно време заедно, но започваме да набираме преднина…

–  Усойницааа! Внимавайте!

– Къде е? Къде е?

– Ето я.

Бяхме си говорили за възможността да се срещнем с тази пазителка на планината и сега с интерес я наблюдаваме как се скрива в сухите треви. Подминаваме водопадче край което мирише ужасно на мърша и след малко прескачаме полуразложените останки от крава. Какво ли се е случило…? Стараем се да минем възможно най-бързо и без да си поемаме въздух. Скоро миризмата е зад нас, а Тарзановата пътека, по която се изкачваме става все по интересна и въздушна – провира се между, на пръв поглед, непристъпните скали като змия, или по-скоро като гущер-катерач. Прокарана е през 30-те години на миналия век от алпиниста Тодор Божков – Тарзан, който по това време е бил наблюдател в метеорологичната станция на вр. Ботев. Продължаваме нагоре и не след дълго чуваме:

– Еййййй, каква красива група!

Името на групата ни е вече утвърдено. Спираме на едно широко място под големи скални надвеси, за да се разминем с голяма група възрастни туристи. Разменяме си информация за хижите, през които сме минали, пожелаваме си “Лек път” и всеки си продължава – ние нагоре, те надолу. Скоро скалните участъци свършват и излизаме на финалния склон към върха. Пътеката е силно ерозирала и решаваме да минем по зимния път, следващ изразено тревисто-скално ребро. За наша радост на него подухва прилично и това ни освежава. Финални метри и сме на челото на Балкана сред множество сгради и една плоча с химна:

“Горда Стара Планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.

Мила Родино,

ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край…”

 

Е няма как да не те побият тръпки, от тези думи, изпяти на това място!

Отбиваме се през Туристическата спалня, освежаваме се с таратор и вафли, и си спретваме тренировка на лост – голям купон 🙂 Изпомпваме се подобаващо и си подхващаме пътя, че той нас си чака…отбиваме се до изворчето на з. Маринка, за да попълним водните запаси, нагоре-надолу, нагоре-надолу и за финал дълго надолу сред високите хвойни и кратко нагоре сред дърветата към х. Тъжа. Тук храна има, но пък водата е силно намаляла след продължителното засушаване. Все пак има за пиене и да си измием лицата и краката след цял ден крачене. Много е приятно, вечеряме навън, малко Шляпаница и си лягаме. Излиза силен вятър и цяла нощ знамето плющи отвън в стената на хижата. На сутринта вятърът отслабва и леко се успиваме, но за днес нямаме бърза работа – предстои ни кратък преход до х. Мазалат. Закусвамр с пържени филийки и потегляме – в началото по равно, през широката долина, после нагоре през гора, а след това излизаме на открито. Започва изобилие от хвойна с боровинкови храстчета. Саша се навежда да си откъсне от плодчетата и…

– Змияяяя!

За щастие не успява да хване усойницата, сляла се с боровинковите храстчета. Тази среща беше доста близка, за щастие – не прекалено. Плюем в пазвите и продължаваме напред и нагоре до разклона за Триглав, откъдето следва спускане до хижата. Минаваме през Пеещите скали, но е жега, няма вятър и скалите мълчат. Пристигаме за обяд. Хапваме обилно. По пътя насам си мечтаехме за баня, но и тук водата е силно намаляла и има само за пиене. Затова пък хижата е облагородена с много настолни игри и денят се изнизва неусетно. Това е последната ни вечер всички заедно, Персеидите са малко след кулминацията си. Когато се стъмва добре, се изкачваме на хълма срещу хижата – да си поговорим, да позяпаме звездите и метеоритния поток, да споделим, да се насладим…на приятелството и да си припомним най-ярките моменти на Красивата група:

– Какво е хижа?

– Хижата е уют.

– Хижата е приятелство.

– Хижата е приключение.

Лягаме си последни в хижата и тихо се вмъкваме в спалното помещение. Всички спят. Тихо е…

На другата сутрин ставаме последни. Не бързаме със закуската, даже играем настолни игри. Днешният преход е още по-кратък. Големите изпитания са далеч зад нас. Пържени филийки и хайде напред по красива пътечка в букова гора:

– Кое ли е най-старото дърво в гората – дървото-Майка?

На Корита се засичаме с група туристи. Един мъж твърди, че преди малко е видял мечка. Продължаваме надолу и се стараем да сме тихи, че и ние да зърнем великолепното животно, но не ни излиза късметът, или пък ни излиза…въпрос на гледна точка 🙂

На х. Партизанска песен има истински пържени картофи, малка въжена градина и футболно игрище с топка. Какво му трябва на човек!? После уж трябва да е равно, но пътят към Узана отвреме навреме така се изправя, че направо ни удря в челата – прашен и горещ. Скоро пристигаме в Горския дом, който повече прилича на хотел – голяма стая с удобни легла и тераса, истински баня и тоалетна…всички блага на цивилизацията 🙂 След вечеря се разхождаме до Географския център на България и се надяваме да видим сърни, но пак не ни сработва късмета. Вечерта спим като къпани, а на всичкото отгоре сме си и съвсем-съвсем къпани, а и матраците са Топ 🙂 Жалко само, че Силвия трябваше да си тръгне по-рано и не е с нас да се наслаждаваме заедно. Преди лягане освен традиционната Шляпаница, откриваме и Кент-Купето и пада голямо надхитряне…

Утрото е много свежо, но няма вода (каква изненада). Отскачаме до близкия хотел и закусваме на блок-маса. Разкошът няма край. Поемаме пътя към финала – вр. Шипка. Ако някой си мисли, че по Ком-Емине след връх Ботев е само надолу, жестоко се лъже…изправят се такива баири, че може да ти се завие свят. На нас обаче няма за кога да ни се завива, защото скоро идва крайната точка на нашето приключение – вр. Шипка. Качваме се, разбира се, до върха на паметника. Чувстваме се неловко сред тълпите, все пак току що слизаме от гората. Долу ни чака семейството на Тони с две кутии студена диня и питка. Благодарим им от сърце и хапваме с наслада. Не ни се иска, но настъпва моментът да се разделим. Странно е. Така свикнахме заедно, а след малко всеки ще поеме по собствения път…

За да се срещнем скоро пак и да се впуснем в поредното приключение…

Благодарности на всички хижари и туристи, които срещнахме по пътя!

Поздрави от Красивата група – Тони, Лъчо, Саша, Силвия, Георги и Кирил!

 

върни се обратно