Пътепис: Беласица и Киркини – шест дни приключения

Ден първи

Тръгнахме рано сутринта — пълни с енергия, усмивки и очакване за това, което предстои. Бусът пое по пътя към хижа „Беласица“, а през прозорците се редуваха планини, дървета и онова красиво дефиле, което ни посрещаше с прохлада и свеж въздух. Пътят беше малко натоварен, но никой не се оплакваше — настроението в буса беше чудесно, шегувахме се и с нетърпение очаквахме да пристигнем.

По обяд вече бяхме в хижата. Тя беше точно такава, каквато си я представяхме — бяла, чиста и уютна, а отпред се разстилаше голяма поляна, която сякаш ни приканваше към игри и смях. След вкусния обяд, приготвен от домакините, се настанихме по стаите и си дадохме кратка почивка.

После започнаха игрите — не онези типичните „за опознаване“, защото ние вече се познавахме добре, а по-скоро забавни задачи, за да се отпуснем и да се посмеем още повече. След това решихме да направим кратък поход до Лешнишкия водопад, който се намираше недалеч от хижата.

Пътеката минаваше през гъста, леко мистична, но невероятно красива гора. Вървяхме около четиридесет–петдесет минути, докато пред нас не се откри самият водопад. Водата падаше с мек шум, а въздухът беше прохладен и свеж. Събути обувки, цопане във водата, смях и весели викове — това беше нашето първо истинско потапяне в планината. Когато се върнахме в хижата, всички бяхме леко уморени, но щастливи. Вечерта вечеряхме заедно и вече с нетърпение очаквахме утрешния ден.

Ден втори

Събудихме се с настроение и апетит за приключения. В хижата ни очакваше обилна закуска, която ни даде сили за дългия ден напред. След като взехме сухите пакети за обяд, поехме по пътеката към село Камена.

Гората ни посрещна с прохлада и зеленина. По пътя посетихме шест различни водопада — сред тях и Каменишкия, както и високия 21 метра „Срамежливец“. В началото вървяхме по добре утъпкана пътека, но постепенно тя започна да се губи сред корените и камъните. Това обаче не ни притесни — Киреца беше с нас, а с малко усилия и взаимна подкрепа продължихме уверено напред.

Когато стигнахме до най-отдалечения и труден за достъп водопад, вече бяхме истински отбор — всеки подаваше ръка на другия, всички се смееха, окуражаваха се. И накрая, когато пред нас се откри водата, която се спускаше свободно между скалите, с облаци фина мъгла наоколо, всички млъкнахме — просто стояхме и гледахме.

На връщане обядвахме на малка полянка край реката — между камъни и листа, с фонов шум от водата. После решихме да минем по различен път, но скоро се оказа, че сме се отклонили. Пътеките се смесваха, дърветата скриваха хоризонта, а усещането беше като в джунгла. Планината беше дива, непокътната и тиха. Не срещнахме нито един човек, нито следа от човешко присъствие — само ние, гората и реките.

Вечерта се върнахме уморени, но доволни. Вечеряхме и си разказвахме кой кога се е чувствал изморен, кой е помогнал на кого. Денят беше дълъг, пълен с движение и природа, а вечерта — тиха, уютна и спокойна.

Ден трети

Третият ден беше най-трудният, но и най-запомнящият се. Станахме рано, закусихме, взехме сухите пакети и потеглихме с буса към хижа „Конгур“. Оттам започваше изкачването към връх Конгур — границата между България и Гърция.

В началото пътеката се виеше през гора, тиха и свежа. Срещнахме само хижарите и двете им кучета, които весело ни изпратиха по пътя. След около четиридесет минути излязохме на открито — пред нас се издигаше самият връх. Виждахме го ясно, както и пътя, който трябваше да изминем, и това ни даде сили.

Колкото повече се изкачвахме, толкова по-широки ставаха гледките. Под нас вече се виждаше Гърция — равнините, пътищата и далечното езеро Киркини, което щяхме да посетим на следващия ден. Изкачването не беше леко — пътеката се виеше през камъни и стари военни пътища от времето, когато районът е бил строго граничен. Вятърът се усилваше, въздухът ставаше по-хладен, но вървяхме с равномерно темпо — без бързане, но и без спиране.

И ето, че стигнахме върха. Гледката беше такава, че трудно се описва — България от едната страна, Гърция от другата, и ние — точно по границата. След кратка почивка тръгнахме обратно по различен маршрут. Слизането беше по-леко, но умората вече се усещаше. Когато се върнахме в хижата, всички бяхме изтощени, но доволни. Деси вече беше там и ни оачкваше, за да продължим в следващата част от приключението ни. След вечерята играхме на криеница и дълго си говорихме за деня — труден, но великолепен. После започнахме да събираме багажа. На следващата сутрин ни чакаше ново приключение — пътуване към Гърция и езерото Киркини.

Ден четвърти

Сутринта беше спокойна. Закусихме, подредихме багажа и натоварихме всичко в буса. Пътят до границата мина бързо, а когато я прекосихме, настроението отново се повиши — бяхме вече в Гърция! И тогава спонтанно решихме: защо да не отидем на море?

Оставихме багажа в ранчото, където щяхме да нощуваме, взехме по една кърпа и потеглихме към Кавала. Там първо си взехме гироси, разбира се, а после направо към плажа. Морето беше топло и спокойно, водата — кристално чиста, а усещането — просто прекрасно. Плувахме, смеехме се и напълно се отпуснахме.

След плажа си взехме сладолед, разходихме се из града и напазарувахме храна за вечеря. Върнахме се обратно към ранчото — място като извадено от приказка, с коне, зелени поля и уютна атмосфера.

Вечерта, след като се нахранихме, отново се събрахме всички. Имаше и футбол — мачът България–Испания! Гледахме го заедно, викахме, смеехме се, подкрепяхме нашите. Атмосферата беше невероятна — шумна, весела и напълно лагерна. Денят завърши така, както беше започнал — с усмивки и добро настроение.

Ден пети

Петият ден беше посветен изцяло на езерото Керкини. След закуска се качихме на лодка и започнахме обиколката му. Водата беше тиха, а въздухът — пълен със звуци от птици. Езерото е известно с десетките си видове, и наистина — навсякъде около нас имаше живот. Видяхме фламинго, пеликани и още много други птици, които се носеха спокойно над водата. Някои от нас имаха бинокли и откриваха все нови и нови видове — гледката беше като жива картина.

След лодката обядвахме, а следобедът ни донесе ново преживяване — време за езда. Ранчото беше точното място за това. Всеки избра своя кон и потеглихме бавно по пътеката към брега на езерото. Беше по залез — спокойствие, златна светлина и тихо цвилене. Конете вървяха, ние се смеехме и говорехме си. Когато стигнахме до водата, влязохме с тях вътре — конете започнаха да си играят, а ние — да се смеем. Беше незабравимо преживяване.

Когато се прибрахме, вечерята вече ни чакаше. Седнахме заедно, хапвахме, споделяхме впечатления, а над нас падаше тиха вечер. Денят беше специален — онзи тип ден, който не се забравя, защото оставя следа.

Ден шести

Последният ден дойде някак тихо и спокойно. Събрахме багажа, прибрахме всичко в буса и подредихме мястото, което вече беше станало като наш дом. Преди да потеглим към България, имахме още едно място, което искахме да видим — малкото селце Ано Пороя.

То се намира съвсем близо до езерото — подредено, уютно и приветливо. Там посетихме стара сладкарница — единствената в селото, но с душа и история, които се усещат още от прага. Миришеше на прясно изпечени сладки, сироп и мляко. Тук е прочуто биволското мляко, от което местните правят невероятен сладолед — всички си взехме по нещо. Някои избраха сладолед, други малки десерти за вкъщи, а после седнахме навън и ги хапвахме заедно.

Докато седяхме, се заговорихме с възрастни хора от селото. Оказа се, че някои от тях знаят български и си спомнят истории от времето, когато тези земи са били част от България.

След това се качихме в буса и потеглихме обратно към София. Пътят беше тих — не защото липсваше настроение, а защото всеки беше потънал в мисли. Шест дни, изпълнени с приключения, смях и нови спомени, вече оставаха зад нас, но усещането, че сме били част от нещо специално, остана с нас.

 

върни се обратно