Тази програма е истинско предизвикателство! 🙂

Първо защото вашите са ти подготвили огромен куфар, в който нямаш никаква идея какво има. После, защото отиваш някъде из България за цели седем дни!!! Не е ясно къде, с кого, не е ясно какво ще ядеш, как, с какво? Ще има ли тоалетна, а гардероб, а легло въобще, ами телевизор и контакт? Много неизвестни! И тези хора, може да си ги виждал, може и да не си. Направо, ужас! Засега остани спокоен, няма да се излагаш пред другите я.

Пристигаме, някъде . Добре де, къщата е яка, но с кого ще съм в стая? „Тея“ не ги познавам.

Ох, добре че поне ние ще си изберем как да се настаним в стаята! Ей оня ми изглежда готин.

И сега трябва да си оправя багажа. Ма как се прави това, бре хора? Ще оставя всичко в куфара. Така няма нищо да загубя!

Отиваме в кръгче. „Тея са к‘во искат от мен?!“ Умирам от срам, какво ще им говоря?

Стиснал съм си юмруците зад гърба до побеляване, идва моят ред…

„Аз се казвам… и обичам най-много да се катеря, да ходя в планината, да плувам, да карам колело и да играя на игри. Очаквам да ми е забавно, да се катерим по скали, да караме колело в планината, да видя хубави гледки – това не е ли тъпо?,  да си намеря нови приятели…

Ей, че те тези са като мен. Харесваме еднакви неща. Май ще е готино все пак.

И се започва – разплитане, говорене, писане, споделяне, леле не очаквах тези хора да са толкова готини. Време за вечеря. Кога мина това време?!

Да се облека със суитчер, ама къде е той? Майка ми не го е сложила! Ще й пиша, ама след малко. Е, никакъв го няма тоя суитчер, значи съм го загубил…

Започвам да рева, защото Деси казва да се облека, ама аз нямам такива дрехи. Гледам в куфара и го няма.

– Мамо, защо не си ми сложила суитчер?

– Сложила съм го, в куфара ти е!

– Къде, никъде го няма?

– В куфара е, сигурна съм. До плика с бельото, под дъждобрана. На дъното, вляво.

– Няма го – вече плача, защото закъснявам за вечеря.

– Кажи на Деси да го потърси.

– Добре, чао!

Всичко е супер, но на мен ми е мъчно. Минаха, първо Деси, после Марто, казаха лека нощ. Добре, че оставиха светната лампата. Ми сега, какво да правя? Не ми се спи още. Ще си мисля за хубави неща. Не става, защото леглото не е моето! Я да си взема Пухи, но тайно, защото не съм сигурен дали другите имат Пухи. Оооо, вече ми е все едно, плаче ми се. Искам да кажа на мама, че ми е мъчно за нея. Хубаво ми е тук, но не съм свикнал.

– Ало, ти какво правиш?

– Вече си лягам. Ти защо не спиш? Късно е!

– Мъчноооо ми е за тееееееб.

– Всичко е наред, утре ще ходите с колелата в гората, нали това искаше? Ти си голям човек вече, всичко ще е наред. Обичам те!

– И аааааз тееее обичаааам, мааамоооо!

– Лека нощ!

– Лека нощ!

Ще заспивам. Деси каза, че трябва да се наспим, защото утре ни чака тежък ден. Аз ще им покажа утре, как се кара колело на „тея“.

Тренера готви, Марто и Пламен подготвят плана за деня. Ние се щураме из къщата, убедени, че повечето неща, които Деси каза да имаме в раницата, въобще не съществуват на тази земя, камо ли в раницата ми.

Да се намажа с крем против слънце – ама това е отвратително. Мазно, лепкаво и остава бяло, а всички се хилят. Що вместо да се хилят, не вземат да помогнат малко. И те приличат на бели зомбита!

С помощта на останалите, Пламен, Марто и накрая Деси успявам да открия всичко необходимо и да го натъпча в раницата. Дъждобран, сандвич и вода. Те казаха да е лека раницата, но ще си взема книгата, щото трябва да прочета три страници днес. Ще сложа и късите панталони, един пуловер. Сандвичите от онзи ден. Малко миришат, то щото е луканка. Солети, гумени мечета, двата плика с чипс. Е то няма място, къде да сложа „ся“ фенера?

Е стига де, няма ми каската и резервната гума.

– Деси, аз нямам каска и резервна гумаааа – ми плача, какво друго да правя?!

– Какъв цвят ти е каската?

– ОрандЖеваааа…

След 5 мин

– Тази ли е?

– Да, къде беше?

– До леглото ти.

– Някой я е сложил там нарочно – гледам всички подозрително.

Цял ден караме колело, в гората. Трудно е, защото има спускания и изкачвания. Много е яко. Ще стигнем до басейна с колелата. Пламен ни обяснява какво да правим и как да преодоляваме различните терени. Марто ни подбира отзад, помага ни.  Казва да спазваме дистанция. След няколко часа стигаме до басейна. Оооооо, велико е! Водата е топла, има кула за скачане. Всичко ще хвърля на тая поляна после ще ги събирам. Пак гадния крем за слънце. Няма да се мажа!

Разрешиха ми да скачам от кулата. Деси и Тренера ми обясниха, как да скачам. Велико е! Аз съм супер, най- готиния. Скочих от 3 метра!!! Дали да кажа на наш‘те? Изгорели са ми раменете, много ме боли. И къде са тъпите дрехи? На тази поляна ги оставих, сигурен съм! Как са стигнали маратонките ми чак там? Ей някой да е виждал шапката ми? Оф, днес нямаме шапки, нали сме с какси.

Вечерта сядаме в кръг.

– Беше ми много трудно, когато изкачвахме онзи хълм. Хареса ми, когато се спускахме вече от гората към селото, по дългата права. Искам да се извиня на… защото я засякох и тя падна заради мен. Искам да благодаря на… защото когато ми свърши водата, той ми даде от своята. Чувствам, че мога да постигна всичко, ако го погледна сериозно и много го искам! Чувствам се горд, когато скочих от кулата. Не вярвах, че мога!

И така:

успяхме да караме колело от с Краище до с. Елешница. Също от с. Краище до с. Доганово. От Бъндеришка поляна до х. Вихрен. Всеки ден ставахме все по-добри. Знаех, къде са ми нещата и ги приготвях за 5 минути. Вечер разказвах истории на майка ми и баща ми и те се чудеха на приключенията ни. Мия чинии и отсервирам, заедно с другите. Имам приятели и споделям с тях трудностите и смешките. Правя си сандвичи и те не се размазват вече в раницата ми, винаги имам вода и знам, къде е дъждобранът ми.

Посетихме информационния център в Банско. Страхотен е! Научих за бялата и черната мура, за видовете скали, за това че Вихрен е мраморен връх. Катерихме се по истински скали. Всеки ден бяхме на басейн, даже когато валеше.

Единия ден правихме ориентиране и заваля страховит дъжд. Деси, Тренера, Марто и Пламен опънаха въжета в цялата къща и сушихме дрехите и обувките. Като в индианска къща сме. Всички сме заедно и е супер това.

Изкачихме връх Вихрен, представяте ли си? Видяхме планински кози на един метър от нас!!! Никога няма да забравя това!

И слънцето грееше, и усмивките бяха широки, гласовете приятелски, а очите, те грееха!

Благодаря Ви! 🙂

 

върни се обратно