Това си остава най-предизвикателната ни програма. Към сетивата, въображението, смелостта, издръжливостта и най-вече, към нашата си, лична и неопетнена, комфортна зона!

Отново се подслонихме в неповторимия уют на „Къщата с клюкарника“ в гр. Павел баня.

Тази година определено се промъкваме между капките. Така беше и по време на това приключение.

След настаняването си, се заехме с нелеката задача да се запознаем, да се открехне леко вратата на нрава ни и разбиранията ни. Бяхме много интересна група. Шест момичета на възраст от 7 г. до 17 г. и две момчета. Да, предизвикателство за нас. Трябваше да нагодим програмата към всички участници и към техните интереси. Седанхме с Тренера и Йоана и мислихме, не много дълго, признавам си. 🙂

Ден втори: Чрез писмена, съставени от  прабългарски руни, участниците разгадаваха всичките си дневни приключения. За този ден руните ни заведоха до с. Свежен. Там те получиха списък с 13 задачи. Приключението започна.

Открихме църквата св. св. Петър и Павел, където намерихме интересна плоча – „Тук бе погребан Хаджи Димитър“! Така всички сме учили, че мястото е Бузлуджа. Озадачени влязохме в църквата. Тук ни очакваше нова изненада. На пода, между плочите от дялан камък се мъдреше мраморен герб на… „Ворото българско царство“. Така, нещата ставаха все по-объркани. Вече всички се чувствахме като археолози по следите на голямо откритие. Нахълтахме в кметството, за да разберем какво се е случвало тук. Запознахме се с кмета на селото г-н Христо Енков, който ни прие радушно, изслуша всичките ни съмнения и със загадъчна усмивка ни изпрати при… Бакалина?!

В тръст се завтекохме към бакалина. Човекът се оказа историк и археолог, който до преди две години е работил в НИМ, но в собственото му село имало къде по-интерсни случки и той се завърнал. Сега подпомага археологическите разкопки, търси инвестиции за продължението на разкриването на историята на селото и междувремено стопанисва бакалницата. Той ни разказа! За жителите на селото, за името му, за килийните и светското училища, за калиграфската школа, за Паисий Хилендарски, за болярите на Иван Шишман, за ген. Владимир Серафимов, за предположенията за смъртта на Хаджи Димитър! Истински въртоп от информация.  Излязохме от смесения магазин леко олюлявайки се. Решихме да се разходим из селото. Зяпахме прекрасните къщи, полусъборени от времето, обрасли в рози, бъз и малини. Ненадейно се оказахме пред дървена порта, на която пишеше, че е домът на ген. Владимир Серафимов – освободителят на централни Родопи. Никой преди този ден не беше чувал името на този човек, защо? Защо учим българска история така?

Леко открехнахме вратата. Влязохме. Къщата беше наполовина реставрирана. Е, няма как да излъжа и да кажа, че не разгледахме. Пипнахме 300-годишните капаци на прозорците, натиснахме бравите, огледахме двойните стени, където имаше тайници, видяхме комин с тайник, събудихме прилеп. Всички стъпваха на пръсти и мълчаха. Гледаха и попиваха духа на времето, което беше спряло тук. Говорихме си за човека, за когото никой не беше чувал, за неговите подвизи и живот. Въображението рисуваше невероятно, защото нямаше лекция, нямаше гид. Сами откривахме.

Не след дълго продължихме пътя си и стигнахме до руините на манастира св. Георги, който е бил духовно и книжовно средище. Паисий Хилендарски е изучавал калиграфия три години тук, в Аджарската калиграфска школа. Имало е светко училище. Ханджар, Хаджар, Аджар или Свежен  е било главно селище и околията му е наброявала 62 села!!!

Върнахме се отново при кмета да благодарим за невероятното приключение в селото и направихме подарък. Кметът ни разказа, че работи по проект за възраждането на килийните училище, в които да се изучава калиграфия, смесване на багрила и боядисване на кожи. И ние му написахме писмо. Съвсем официално писмо, в което изказвахме мнението си за тази идея. Ще сложа снимка, за да не преразказвам. След това, кмета се просълзи. Каза, че след подобно действие, нищо не би могло да му попречи. Сискаме му палци и се надяваме отново да се видим догодина. 🙂

На връщане от с. Свежен ни остана да открием къде и какво е „Портата на слънцето“. Намерихме я в Бузовград. Беше 17.00ч. чудихме се дали да се качим по древната пътека на траките, за да видим последните лъчи на залязващото слънце, през каменната порта. Гръмотевици отекваха наблизо. Не след дълго установихме, че ще се движим след бурята и поехме по стръмната пътека.  След 40 минути бяхме на мястото. Облаците се разкъсаха, като по поръчка и това ни даде възможност да се насладим на прекрасната гледка към долината на тракийските царе и на залязващото слънце.

На сутринта отново прегърмяваше и решихме да сменим плана и да посетим вр. Шипка. Първо минахме през Бузлуджа, защото не всеки ден човек може да види вкаменена летяща чиния, изоставена от извънземните. Вътре в нея екип на “Discovery channel” снимаха поредния епизод за отминала епоха. Срещнахме се с областната управителка, която имаше грандиозни планове за мястото. Добре, че природата наоколо е прекрасна и може да заглуши всички бъртвежи…

Паметника на свободата светеше на слънцето. Светлината беше още по-красива поради настъпващите черни облаци, недалеч от нас. Опрени на парапета на върха на паметника гледахме тази величествена планина, слушахме гръмотевиците и преразказвахме всичко научено за дните на битки на това място.

Дойде денят за катерене и личностни предизвикателства. Обухме седалките, сложихме си каските и поехме из Енинското ждрело. Всеки път това място е различно. Има вода, няма вода, има водопади, няма водопади. 🙂

Опънахме с Тренера и Йоана алпийски парапет, над мястото, където пътеката минаваше през дълбок вир. Трудно, доста трудно всички се предвижихме по него, защото скалата беше много мокра и хлъзгава. Не знам дали споменах, но групата ни беше съставена предимно от момичета. Добре, че малкото ни момчета в групата, Гого, Аги и Тренера контролираха избухването на всякакъв вид емоции. Та след доста одрани колене, синки и притеснения, преминахме това място. Озовахме се на малко плажче. Хапнахме починахме си и запретнахме ръкави, защото ни чакаше истински трудната част: 200м. „виа ферата“. За да добиете представа: това е 200м отвесна, на места полегнала скала, по която са забите метални стъпала. Хората се катерят по тях, понякога използват и релефа на скалата. Осигурени са на стоманено въже, което върви по дължина на цялото трасе. Изключително емоционално, предизвикателно и въздушно преживяване, защото изкачвайки се по „виа фератата“ излизаш от ждрелото и се открива невероятна панорама. Разпределихме се с Йоана и Тренера, така че да сме в помощ на всеки от групата, ако се нуждае от нея и поехме нагоре. Няма да крия, че имаше сълзи, притеснения, страхове. Но идеята е да преодолееш това и да продължиш. Нищо не те учи на толкова себеотрицание и контрол на д емоцииите ти, както нещо подобно. Забравяш за собствените си притеснения и помагаш, разбираш какво е хората да са заедно и да разчитат един на друг. След около час бяхме на върха. Пред нас се бе ширнала Казанлъшката долина. Седяхме прегърнати и широко усмихнати, невярващи, че се справихме с това предизвикателство. Всички говореха и споделяха, и изливаха всичко, което се е трупало в сърцата им през годините. Изключително се гордея с всеки един от участниците, защото това, което направихме е огромно, дори за пораснал човек!

На следващия ден се отправихма на поход до „Бабското пръскало“, което се намира над с. Тъжа. Прекрасна, истински прекрасна свежа, зелена и пъстра Стара планина. Истински мехлем за сетивата. Мирише на мента, чубрица, риган, цветя. Заобиколен си от сливи, ябълки, ягоди, диви череши. Както споделиха деца, „ няма да останем гладни, в тази планина“. Извървяхме 20км с 1100м положителна денивелация за 6 часа. 🙂

Последния ден се отдадохме на различен вид емоции. Вено ни предостави двуместните си каяци и след не дълъг инструктаж, вече плавахме  по водите на язовир Копринка, на дъното на който се мъдрят останките на древния град на Одрисите – Севтополис. Обядвахме на малко скалисто остравче с едно, единствено дърво.  По време на плаването един заблуден бял амур, с забележителни размери, подскачаше пред лодките ни. Децата така се стреснаха от неговото шоу, че щяха да преобърнат каяците от вълнение. Помислиха го за акула. 🙂 За жалост на Тренера и Вено, не взехме да го ядем, ами го оставихме на воля да подскача наоколо. Рибари ни разказаха, че когато се разваля времето, тази риба има подобно поведение. Черни облаци се приближаваха откъм Стара планина и затова решихме да ограничим водното ни приключение до обяд. Релефа на мястото е такъв, че съвсем точно можеш да определиш и наблюдаваш задаващата се буря. Излязохме, преоблякохме се, качихме се в новия бус и в този момент заваля. Ама какъв дъжд се изля. Страховит направо.

Дойде и последния ден. Всички се размотавахме. На никого не му се тръгваше. Нали знаете, седим в кръгче, говорим си и се гледаме и не си тръгваме. Това се случва, когато е имало силно преживяване, когато знаеш, че ние си знаем, тази невероятна група от „Малки жени“, и Гого, Аги и Тренера!

Благодаря ви: Диди, Ева, Марина, София, Марина А., Любов, Аги и Гого!

Тренер, Йоана, за пореден път превърнахте един лагер в истинско приключение!

върни се обратно