Както завършва един друг разказ, за едно друго вело-приключение, „…всяко хубаво нещо си има своят край, за да започне отново, на ново място, с ново предизвикателство, с нови очи…“.Така и дойде време за последния етап от грандиозното ни прекосяване на по-голямата част от южна България, което започна преди повече от месец от Чатъма (яз. Голям Беглик), мина през Източни и Западни Родопи и така до своя грандиозен финал – Странджа!

Събуджам се в понеделник, багажът ми е старателно приготвен от предната вечер, нарамвам раницата и колелото и газ към Стадиона! Там виждам вече добре познатите физиономии – Вико, Виктор А., Диди, Ради, Тома, Марина, както и Деси и Тренера с бусовете и ремаркето за колела. Вече обиграли схемата, товарим багажите и колелата светкавично бързо и се отправяме към стартовата точка на новото ни приключение – с. Факия! След няколко часа прекарани в буса стигаме до едно място, на което съм сигурен, че никой от нас преди това не беше стъпвал! Като за първи ден решихме, че ще започнем с намирането на подходящо място за бивак и така тръгнахме да разпитваме местните за хубава и равна поляна, в близост до чешма или водоизточник. Е да, ама както в последствие разбрахме, в района не бе валяло от два месеца, та това се оказа по-трудно, от колкото очаквахме! След кратко съвещание се взе ново решение – Деси и Тренера тръгват с буса пред нас да търсят място, а ние ще си караме по прекрасния и безлюден път от с. Факия до… където стигнем 🙂 14 км по-късно и 250 м положителна денивелация се озовахме в с. Долно Ябълково, където разпънахме палатките, намерихме чешма и си сипахме вода и както винаги зачакахме вкусната вечеря на Тренера.

Същата тази вечер Деси подхвърли ей така, съвсем небрежно, една идея в пространството – „Вие сте големи, карате много, защо не пробвате да съчетаете няколко дни в един и така ще стигнете по-бързо до морето и съответно ще имате повече дни плаж и почивка?“ Въпреки, че планът вече бе начертан и траковете готови, всички много се зарадваха на идеята и запретнах ръкави пред лаптопа за да видим как ще превърнем тази идея в реалност. До този момент, по предварително изготвения план, трябваше да изминем 150км през необятната Странджа, разделени в пет дни. След кратко умуване, гледане на различни карти и качване на други тракове, новият план бе готов! В следващите три дни (вторник, сряда и четвъртък) щяхме да се опитаме да минем цялата Странджа! Готино, а? Всички бяха съгласни и вече си представяха как ще си лежим на плажа цели два дни, вместо един, и за това побързахме да си легнем рано за да сме свежи за…

…ден Втори!

Закуска, чай, сгъване на багажи… „Хора, трябва да тръгнем рано днес, без никакво закъснение“, подвиквам аз, вярвайки си, че някой ме е чул! Въпреки лееекото забавяне сутринта всички тръгваме в прекрасно, бодро и приповдигнато настроение, докато няма и километър по-късно, първа драма – хидравличното колче на Вико не иска да седи в заключено горно положение. Хващам се аз за главата, защото никога не съм боравил с такава част и в този момент виждам как Тома вече е върху колелото на Вико и се бори с проблема! Десетина минути по-късно вече всичко е наред и продължаваме по план, докато не стигнахме до една нива, а пък там пътеката съвсем бе ожъната! Продължавайки да караме по нивата забелязах, че някак си леко се отдалечаваме и променяме посоката, в която трябва да се движим, но си мисля, че няма как да не излезнем някъде, където има отново пътека. Така и беше, след близо час каране успяхме да стигнем до пътека, която си беше направо „магистрала“! Вече изоставахме доста от графика и настъпихме педалите колкото се може повече, но вече по асфалтовия път към с. Кирово. Последваха с. Граничар и с. Евренозово, което по оригиналния план трябваше да бъде край на деня, но по новия, бе едва средата 🙂 Сянката на кметството ни подслони точно в часовете, които бяха най-горещи, а човек си мисли, че като е вече септември, нещата ще бъдат различни… 36-37 градуса, а на слънце не ми се мисли! Провеждам бърз разговор с Деси, застанал по средата на пътното платно точно пред кметството, защото само там има обхват:

– Деси, бедстваме с водата, чакайте ни в Звездец за подкрепа, моля!

– Ок, нямате грижи!
Обаче съдбата бе решила друго и в крайна сметка успяхме да намерим чешма, с хубава и студена вода! Презаредихме доволно, изчакахме да преминат най-големите жеги и се отправихме към следващата цел – Звездец. „Хайде хора, там ще има магазин! Едва няколко километра са, ще ги вземем бързо!“. Така и стана! След по-малко от час се озовахме в с. Звездец, където местните ни посрещнаха с ококорени и откровено объркани погледни… „Тия защо карат колела в тази жега?“. Местният магазин бе добре зареден и набързо си спретнахме пиршество със студени напитки и сладолед! След поредната почивка се отправихме към финала за деня, с. Бръшлян.
Там, в една прекрасна гора, до една река и един параклис, вече ни чакаха Деси и Тренера, с цяла тава студена диня! Равносметката за деня беше 47км, 875м положителна денивелация за общо 8 часа и 40 минути! След този ден бях сигурен, че ще успеем да стигнем до морето много по-рано, от предварителните очаквания! Вече приключили с карането за деня, се наслаждавахме на идващата прохлада след залеза на слънцето и никой от нас не очакваше какво ще последва… „Абе хора, някой ми каза, че има тензух, може ли да ми дадете малко, че не мога да и опъна палатката от тези мухи!“, почти изревавам аз, ръкомахайки с ръце, шапка, тениска и всичко друго, което мога да използвам като оръжие срещу тези огромни рояци! Тази малка, зла гад, която си мислиш, че по никакъв начин не може да ти попречи и даже си викаш, че хората се шегуват с теб, като ти казват да си вземеш пчеларски шлем…  Това бе и първата ни по-сериозна атака от тяхна страна, като през следващите дни тези мухички станаха неотменна част от карането през деня. Така вечерта приключи доста бързо за да дойде и ред на …

…ден Три!

Сутрин тези мухи ги няма, слава богу! 🙂 За днес по новия план трябваше да изминем само 35км, затова си позволихме да станем по-късно, да не бързаме толкова много и да закусим и оправим колелата спокойно. Така и стана и малко преди обяд вече всички бяхме готови, тракът бе зареден, батериите на джипиес-а сменени и потеглихме. И разбира се, на няма и 100 метра от поляната, на която бивакувахме, влезнахме в гъстата гора и познайте какво се случи – мухите от ада се върнаха с нова сила и така ни нападнаха, че ние нямахме никакъв избор, освен с едната ръка да бутаме колелото по един стръмен склон, а с другата да се опитваме да ги гоним. Последвалите 30-тина минути минаха така, докато най-накрая склонът не приключи. Забелязахме и нов проблем – една от гумите на Тома бе спукана, нищо, че преди да тръгнем проверихме всичко и колелата бяха изрядни. В крайна сметка Тома изкара целия вело преход с тази гума, защото всичките му други резервни бяха спукани, и просто на няколко часа припомпваше тази. Въпреки неудобството, тази гума мина така близо 170км! Спускайки се вече към главния автомобилен път за Малко Търново, който трябваше да пресечем, забелязах, че ако караме с определена скорост, мухи няма! Споделих това с другите и всички заедно се опитахме да поддържаме еднаква скорост, до момента в който не наближихме пътя и там ни чакаше Гранична полиция… „Добър ден, добър ден. Вие какво правите тук? Знаете ли, че колеги са ви засякли в близост до границата… Така лиии? Ами добре, обаче ще ни трябват няколко ЕГН-та за да ви пуснем“. Е хубава работа, кой кара колело в гората с лична карта? Успяхме да скалъпим две-три часатично запомнени такива и с усмивка на уста изпратихме граничния полицай, който ни разказваше как наскоро си е купил ново колело и много ни се кефи на това, което правим! Продължихме с прекосяването на пътя за М. Търново, където съвсем случайно засякохме Деси и Тренера, които са се връщали обратно до мястото където спахме, защото Тренера си е бил изгубил портфейла! Още една кратка почивка, смях, шеги и закачки, и продължихме с дълго и мъчително изкачване към с. Стоилово, отново обгърнати от обичайните рояци мухи. Стоилово се оказа изключително приятно и спокойно малко селце, в което имаше магазин. За съжаление обаче не успяхме да намерим магазинерката, въпреки нашите и на други хора, опитите. Там спряхме за близо два часа, отново с идеята да изчакаме най-топлите часове. Малко по-късно след обяд продължихме с може би най-якото и дълго близо пет километра спускане до река Велека!
Там, с боси крака, бутайки колелата, прекосихме реката и решихме да се порадваме малко на студените й води. От тук до финала за деня не оставаше много, пък и пътеката бе равна, затова решихме, въпреки че нямаме нужда от почивка, да поостанем малко на това прекрасно място! 
След по-малко от два часа вече бяхме в Ловен Дом Качул, единственото място по маршрута, където щяхме да спим в легла, да си вземем душ в баня и да имаме достъп до ток. След вечеря заслужено всички се оттеглихме към стаите си и се отдадохме на  почивка и подготовка за това, което се очертаваше да бъде най-трудния ден до момента…

…ден четвърти!

„Ставайте, оправяйте си колелата и бързо на закуска, тръгваме след по-малко от час! Тома, оправи си гумата, Диди, смажи си веригата!“, от рано започнах аз. Диди си смаза веригата, но гумата на Тома така и не пожела да функционира като такава, затова върнахме проблемната стара, която имаше нужда от напомпване всеки два часа. Същата тази, с която както ви казах по-рано, той изкара цялата Странджа. В крайна сметка успяхме да тръгнем от Качул почти по план в 9 сутринта и продължихме по все така прекрасния, лек и почти равен коларски път, който се движеше по река Велека. От тук до края бе ясно – караме все по този път, нямаме много изкачвания, нямаме много спускания, имаме обаче да въртим яко! И тъй като километрите не бяха никак малко, с Деси бяхме решили, че ще имаме няколко контролни места, на които ако видим, че изоставаме с много, ще направим промяна в плана. Съответно това означаваше, че имаше и вариант в този ден да не завършим на морето, както се надявахме. Първото такова място бе с. Кости, където трябваше да бъдем преди 12 на обяд, а ние подранихме с повече от час, съответно имаше дълга и хубава почивка за сладолед!
Втория чек пойнт, беше в село Бродилово, където по стария план трябваше да спим в четвъртък вечерта, а го бяхме достигнали в ранния следобед! След хубава почивка за обяд потеглихме към морето, следващата ни точка бе Синеморец! Всички чакахме с нетърпение да видим голямото синьо, да захвърлим колелата и да се изкъпем в морето, но съдбата имаше малко по-различни планове за нас. На около 6 км преди Синеморец, все още карайки по устието на Велека, преживяхме най-тежката атака от мухи до този момент! Лошото е, че там теренът вече не позволяваше да караме по-бързо, защото част от пътеките, през които минавахме, изглеждаха сякаш бяха прокарани вчера от малко багерче. Неравни, трудни за каране и още по-лошото, невъзможни за бутане, защото ако слезнеш от колелото и забавиш ход, мухите щяха да те изядат жив! Сякаш бяха въздушния еквивалент на пираните в реките! Всички бяхме пред ръба на нервна криза, забулени, кой с каквото е намерил. В този момент спрях, погледнах, че ни остават по-малко от 5 километра и в отчаян опит за мотивация казах на всички: „Хайде хора, остават по-малко от пет километра, дайте да ги изкараме бързо и да се махнем от тези мухи колото се може по-бързо!“. В този момент някак си всички се мобилизирахме и следващите близо 40 минути минаха в пълно мълчание и неспирно въртене на педали.  Стигайки до моста на Велека преди Синеморец всички си отдъхнахме, защото знаехме, че преди да извъртим до крайната точка за деня, Силистар, ще направим дълга и заслужена почивка в Синеморец. В крайна сметка след 55 километра, 430м. положителна денивелация и малко повече от 7 часа финиширахме успешно на добре познатия ни къмпинг Силистар. Всички се спогледахме, захвърлихме колелата, прегърнахме се, взехме си кърпите и след минути бяхме вече във водата!

Ден пети…

…уж щеше да ни бъде почивен, но Тренера имаше други планове! Малко преди обяд отново се качихме на колетата с идеята да направим къса разходка до Синеморец и обратно, с цел да си намерим хубаво място за къпане, тъй като морето този ден беше много бурно. Също така искахме и леко да разгреем след голямото напрежение, което се бе натрупало от цялото каране до момента. Денят бе изпълнен с чудни гледки, прекрасни, частни плажове, още мноооого сладолед и леки, почти неусетни 18 километра 🙂
Завършихме с прожекция на „Ловен сезон“, която успя да събере малки и големи от целия лагер.

Ден шести…

…го отделихме изцяло на плаж, къпане в морето, лежане по хамаците, четене на книжки и усещането, че нещо грандиозно, което някои от нас започнаха преди повече от месец, е към своя край. Вечерите ставаха все по-хладни и есента леко се прокрадваше вечер, покрай лагерния огън. Утре се прибираме в София…

Ден седми….

…дойде някак си неусетно. Всеки от нас бе потънал в собствения си свят и мисли, докато се опитваше да натъпка обратно целия багаж в раници и куфари. Като в миг целият багаж бе обратно в буса, колелата бяха закачени на ремаркето и бяхме готови за дългия път към София. В късния следобед вече бяхме отново там, където всичко започна, на Стадиона. Но някак си никой не искаше да си тръгне, крадяхме последни мигове заедно, защото всеки от нас знаеше, че това бе краят на едно лято, изпълнено с незабравими емоции. Подмятаха се планове и идеи за следващата година, дали пак ще направим този луд вело-поход или ще бъде нещо ново, непознато и още по-вълнуващо…

      Благодаря на всички замесени в това приключение и силно се надявам следващото лято да бъдем отново заедно пак там, сред гори и пътеки, реки и планини, морета и върхове, за да споделим заедно, една истинска и неподправена емоция!

върни се обратно