Когато чуем Белоградчик всички ние си представяме червеникавите скални кули с причудливи форми. Обзалагам се обаче, че никой от вас не си е помислял, че червеният цвят, може би идва от Марс. Значи… щом сме отгатнали тази загадка ние сме не само “римско племе”, но сме “римляно-марсианско племе”. 😊

С това прекрасно умозаключение започнаха нашите Старопланински потайности 2021-а и с много залези, но с нито един изгрев, тъй като по това време спяхме непробудно в симпатичните дървени бунгала. Лекото похъркване на съквартиранта само внасяше още по-голям уют. Петлите, като в българските приказки, ни известяваха времето за закуска.

Белоградчик, Бело – град – чик…. Защо се казва така, защо има крепост, защо там са живели римляни, траки, хуни, драки, защо в близките градове е имало стари пристанища… Какви възстания е имало там и защо почти никой не ходи в пещера “Лепеница”?

Отговора на всички тези въпроси намерихме с помощта на симпатичните местни, ексурзоводи, които срещнахме, а информацията успяхме да съберем из стари документи открити в музеите. Най-важните сведения научихме, връхлитайки в пенсионерския клуб, търсейки  приказлива баба.

След тези истински, „енергоразпръскващи“ дейности, оставихме главите да почиват и напрегнахме всички други мускули, за да се катерим по пясъчници и конгломератни скали. Никак не беше лесно, но траките ни бяха мотивирали с писмо, което беше на върха на скалите и нямахме избор… Като едни истински, смели римляни превзехме скалните възвишения.

След посещението в пещера “Магурата”, откривателският ни дух надделя и с помощта на GPS координати, добре скрита маркировка и стръмни пътеки, открихме пещера “Лепеница”.  След множеството археологически и иманярски разкопки в района, не успяхме да намерим древни артефакти, но дупката, през която минават слънчевите лъчи, през лятното слънцестоене и осветяват тракийското светилище беше непокътната. Траките не са си разкривали тайните лесно….

Пътеката до там и обратно беше истинско предизвикателсто, но пък ни подготви идеално за изкачването на връх Миджур.

12.61 км изминати за 8 часа, около 1350м положителна денивелация и 2151 метровия връх беше в краката ни. Изкачен с „един скок“, както каза един смел, римски пехотинец. Качихме се от българска страна, хапнахме от сръбска. 🙂 Границата между двете държави се вие точно по билото, откъдето минава и пътеката към върха.

Българската страна хич не се виждаше: дебели мъгли скриваха великолепните, зелени стръмнини, но за сметка на това, от сръбска страна грееше слънце и ни подмамваше с въображаеми плескавици. Дружна прегръдка на върха, увековечаващи снимки, дълго слизане от върха, споделяне на емоциите от деня и сънища изпъстрени с велики постижения. 😊

След като установихме, че римляните са известни със своето умния да изграждат мостове, нямаше как да не измислим нещо, за да покажем умения.

Как да се браним от врагове, скрили съкровища или просто какъв бърз път за нападение или евакуация имаме…? Отговора ни посрещна на една скала. Въжени елементи – „Рапел“, превръщащ се в „Махало“. Събрахме цялата римска смелост, екипирахме се подобаващо. Само дето вместо шлемове имахме каски. И с истински бойни викове се справихме и с това предизвикателсто. Неописуемо е усещането да си между земята и небето, в твоите ръце да е собствената ти сигурност и да поемеш отговорност за действията си. Усещаш се пораснал!

Трудно си тръгнахме от този лагер. Не знам дали заради компанията, заради история, заради приключенията или просто заради басейна в двора, но със сигурност с нетърпение ще се върнем там отново.

върни се обратно