Куфарите са натоварени. Бусовете са пълни с жадни за приключение деца. Вече сме на път и прекосяваме Стара планина.

Нашето място за начало на „Старопланински потайности“ е в с. Извос. Над нас, стройно извисени, ни наблюдават чудните, изпълнени с мистерия, Белоградчишки скали.

Ние споделяме предприключенските емоции и нямаме търпение да изживеем всичко, което предстои да се случи!

Настаняваме се в къща “Здравец”. Страхотно, зелено и слънчево място на брега на р. Стакевска. А там, където има река, обикновено има и басейн. И то само за нас 🙂

Сега е време да се запознаем, да разчупим ледовете, да разкрием очакванията си и да разберем какво ни предстои. Определяме общите правила в нашия тракийски лагер и слагаме тракийските си подписи. Вечерта има открита дискусия под небето с тема “ТРАКИТЕ”. Кои са те? Какво са правили по тези земи? Кога са го правили?

Вечерята винаги сплотява.  Слънцето – нашия Хелиос се скрива.

Първата нощ далеч от дома, за някои започва трудно, липсва мама, познатото легло, играчките. С напредване на прочетените приказки в топла прегръдка, всички се успокояват и заспиват спокойно.

Нов ден – нови предизвикателства… и две много важни задачи. Закусваме, приготвяме багажа и се товарим в буса, за да стигнем до едно приказно място между с. Извос и Белоградчик. До скалите, които се намират на това тайно място, стигаме по пътека, покрита с магически червен пясък, с мек, ярко зелен мъх и нападали дъбови листа. След леко изкачване се изправяме пред  първата, панорамна гледка. Всички  се взираме в причудливите форми, на скалите срещу нас.

“Хей, това там прилича на човече”

“Уаау! – Това там прилича на гъба. “

Продължихме своя ход и пред нас се появи една почти отвесна, изгладена стена. Два маршрута за катерене очакваха траките, които имаха много важна задача там – да оставят послание за римляните на най-високата част от маршута.

След кратко припомняне какво е това каска, седалка, въже и гри-гри, и за какво са ни нужни, започнахме с катеренето по непозната скала. А тя е наистина много странна – тук-таме в нея се намират гладки речни камъчета, които сякаш ей сега ще излязат. Казва се брекча.

Още първият тракиец се изкатери до края на маршрута и остави, посланието. Всички, без изключение, премериха сили с маршрутите и не се отказаха да изкачат скалата. Някои се изкачиха до върха, други успяха до средата, а някои направиха няколко крачки, но истината е, че всеки превъзмогна себе си и направи крачка, отвъд възможностите си.

Истината е, че бяха нужни доста усилия за някои от пасажите по маршрутите,  на места  липсваха стъпки и бе необходимо специално стъпване „на триене“, за да продължиш нататък.

Стана време да презаредим батериите, защото днес бе необходимо да свършим още нещо.

Похапнахме и  тръгнахме да разгадаваме кодирано съобщение в местността Маркашница – местообитанието на тракийско светилище и астрологическа школа  отпреди хиляди години, а може би и повече, кой знае…

Една морзова азбука, намерена на кладенец, между лозята, в подножието на гигантските форми, на Белоградчишките скали и едно кодирано съобщение оставено на разклон, дадоха информация за тракийски владетел.

Освен това някъде там се криеше и съобщение, оставено от римляните. Бяхме получили неточно обяснение къде и какво да търсим. Но Тракийските очи са изключително наблюдателни и посланието бе открито. “Юпитер” бе написано на бележката.

Разбрахме, че това е бог, който за римляните е нещо, като Хелиос за нас, траките.

Пътят бе изтощителен и всички си мечтаехме за басейн. Заслужен сладолед за героите, които не се спряха пред нищо. Изморени вечеряхме и бързо заспахме, а на небето имаше невероятно много звезди. Светулки проблясваха в тъмното. Взели опит от предния ден, вече всички заспаха спокойно.

На следващия ден имахме възможност да изследваме, да пипнем и да видим Белоградчишката крепост, да потърсим информация и да поговорим с местните жители, които винаги се радват на децата. Обиколихме една от най-запазените крепости в България и видяхме защо тя е била почти непревземаема. Панорамата отгоре е неповторима.

Имахме задача, да скрием  едно съобщение за римляните. Къде, къде? Оглеждахме, мислихме и решихме – „при десния ъгъл до портата на времето”. Видяхме един камък в стената, който се маха и го пъхнахме там. Беше почти невидимо за чужди очи.

Следващата ни спирка бе Природонаучният музей, където трябваше да се запознаем с всички експонати. Бяха точно 477 или поне децата така твърдяха 😊.

Ококорили очи, децата бяха наскачали пред прозорците, зад които се криеха всякакви интересни птици, влечуги, растения, насекоми…. Дивата свиня, за която научихме, че е доста по-опасна от мечката; самата мечка, вълк, лисица и … белобрадия лешояд. Не липсваха орнитолози в нашето племе. След събраната информация, се запътихме към летния театър в града. Е, докато стигнем мина известно време пред чешмата, където падна страхотна разхлаждаща игра. И сладолед хапнахме. Накрая се срещнахме в театъра с римляните и разменихме събраната информация, изправени едни срещу други, на арената.

Прибрахме се в лагера, взехме по един душ, вечеряхме, хапнахме пъпеш на поляната и се захванахме да мислим за знаме. Няма как да сме тракийско племе и да си нямаме знаме!

До късно не успяхме да решим кое е най-хубаво и подходящо, да бъде нарисуване на знамето ни. Сериозна работа беше и я оставихме за утре. Старите хора казват, че утрото е по-мъдро от вечерта и ние решихме да им се доверим.

Обичайното сутрешно събуждане с леки, забавни игри. Закусихме и отново приготвихме обядите и раниците за ново предизвикателство.  Взехме и бански, за всеки случай – току виж някой вир ни изненада…

Влизаме в „машината на времето“ (така се казва нашият бус, защото ту сме в такийско време, ту в римско, ту пък отскачаме в бъдещето) и само на 10 минути, Деси и Тренера ни чакаха с въжени предизвикатлства (опънат тролей и въже за рапел).

При порастването си, тракийците са имали необикновени ритуали. За да покажат, че са вече по-големи е било небходимо да преминат през изпитание, което е „ между земята и небето“. Само едно ще напиша – за да полетиш като змей над скалите и да се разхождаш като паяк по тях, се изисква много смелост. Невероятни, смели, храбри, спокойни и решителни хора. Това са всички от тракийското племе! Огромно браво за всеки скок и всяко спускане!

Хапваме под скалите и с преповдигнато настроение от преживяното, отиваме към лагера, презареждаме с вода и се запътваме към Чупренска река, където се крият страхотни вирове.

Децата ги превзеха и  кръстиха “островът на Траките”. Приказно място! Вечерта в лагера имахме да довършим една работа – да изработим нашето знаме. Племето ни се залови  с тази задача и всеки остави своя почерк на него. Междувременно луната отново се появи и светулките започнаха да летят около нас. Времето минава ужасно бързо и хич не ни се ляга, но клепачите натежават…

Нов изследователски ден – експедиция до пещера Лепеница. Легендите за тази пещера са изпълнени с мистерия и причудливост, но едно е ясно – траките са я обитавали и са я използвали за астрологическа обсерватория.

Горска пътека, която се превръша в песъчливи пасажи по скалните образувания, които трябва да преминем внимателно и помагайки си, за да стигнем до пещерата. Минаваме през проход от скали, от който лъха хлад в знойния летен ден. Следва стръмен терен. Време е за взаимопомощ. „Един за всички, всички за един“!

Достигнахме до входа на мистичната пещера, която всъщност има 2 етажа.

Пещерата е изсечена в скалите, с формата на око, гледащо към 180-градусова панорама.

Плахо пристъпваме и се  изкачваме към древната тракийска обсерватория. Срещу нея има нещо, което прилача на  мерник,  в който в определени дни попада слънцето.

Наслаждаваме се на това място и вадим обядите си. Температурата е перфектна. Истинско спасение в жегата.

След като се нахранихме, сложихме челниците и тръгнахме да изследваме пещерата. Проучихме цялата пещера, търсихме сталактити, прилепи, съкровище. А както Дани каза – най- ми хареса мекия пръст на пещерата (да се чете – меката пръст на пещерата).

Оставихме съобщение за римляните в пещерата и поехме към къща “Здравец. Като едни истински потомци на Орфей, решихме да си измислим песен –  “Миджур, Миджур, ще те изкача напук“. Пяхме до късно, записахме сингъл и неусетно стана много крайно време да си лягаме. 😊

За следващия ден ще са ни необходими много сили, защото ни предстои, ако не най-трудното, то определено най-високото предизикателство.

Със своите 2169м. вр. Миджур се извисява над с. Горни Лом, точно на границата  със Сърбия. Е, горди сме с децата. Близо 13км и +1300м положителна денивелация за 9 часа.

Всички стискаха зъби до последно и въпреки умората, намериха воля, сила, кураж и причина, за да се изкачат до върха. Героично развяхме знамето на траките.

Починахме си, потупахме се по гърбовете, ухилени и изпъчили гордо гърди и поехме надолу. Очакваха ни малко над 6км до „машината на времето“.

Побързахме да се скрием между дърветата, защото вятърът бръснеше безмилостно на слизане от билото. Бързането ни бе осуетено от едно леко тракийско, стомашно неразположение. Знаете ли какво е да се справиш с тази работа, насред билото, като духа бурен вятър? Огромно предизвикателство!!!

След билото, дойде гората. Шмугнахме се в нея. След тях, онези стълби, по които сега всички подскачаха, а на отиване едва пълзяха. Настроението бе толкова преповдигнато от изкачването на върха, че всички тичаха и играеха игри в движение, с усмивки на лица. Беше един истински велик ден!

Неусетно дойде и последното ни събуждане на това магично място. Събрахме багажа (изключително трудна задача, когато си забравил коя точно тениска е твоята и коя на приятеля ти), закусихме и се върнахме назад в изминалите няколко дни. Споделихме преживяното, благодарихме си за силните, трудните, веселите, тъжните и мистични моменти.

Остана ни само едно – да сглобим всички писания, рисунки, знамена, азбуки и да запазим спомените, обвити в корица. Всеки даде много от себе си, за да се случи това приключение. Всеки оцвети нашата група с много усилия, преминати препядствия, смелост и кураж.

Благодарим за цялата смелост и всички усмивки!

 

 

върни се обратно