Само 180 км. от София и в същото време толкова различно е всичко, в района на мистериозния Белоградчик! В началото на месец юли, природата е пощуряла и всичко цъфти, и мирише с всички сили. Подминаваме с. Репляна и вече се забелязват огромните земни плочи, които сякаш са играли на блъскащи колички една с друга и са замръзнали, в момент на отскок.

След още 40 км. пристигаме в село Извос. Елена, стопанката на къща „Джун“, ни посреща усмихната на вратата и бърза да ни разкаже за всичко наоколо, за реда в къщата, за басейна и „хайде че обяда изстива“. 🙂

Хвърляме си багажа в чудно чистите и уютни къщички, хапваме вкусен таратор и мусака и идва време за първото ни кръгче:

– Казвам са Катрин и обичам да танцувам.

– Казвам се Алекс и очаквам приключения.

– Казвам се Адо и очаквам щастие.

– Казвам се Марти и искам да правим рапел…

Всеки казва по нещо за себе си, разкриваме се малко, по-малко:

– Не искам да се случват лоши неща.

– Не искам да ни гони мечка

– Ще се отърва от страха си….

Научаваме все повече един за друг. Имаме много общи неща.

– Може ли в басейна?

– Е как да не може. Горещо е, имаме басей, какво ни спира?!?

Денят минава неусетно. Отиваме на разходка по пътя към Маракашница. Пред нас се извисяват силуетите на белоградчишките скали, звуци на щурци огласят района, а на небето, залеза дава всичко от себе си, за да ни зашемети с цветовете и отблясъците си.

Разказваме си защо сме тук, какво ще ни се случи и как ще ни се случи. Получаваме си първите задачки. Необходимо е да разберем какво е „Раби“, къде е Рабишката пещера и още нещо за най-голямото вътрешно езеро имаше, за някакви праисторически рисунки…

Утре ще го мислим.

Утре дойде! Ставаме и започваме деня с:

• Лицева опора
• Подскоци
• Йога
• Клекове… олеле, не може ли първо чай, кафе и после всичко това?!? 🙂

Товарим се в буса, децата ни напътстват. Да живее информационният поток. Всичко намираш в интернет. Оказва се, че Рабишката пещера и Магурата са едно и също нещо. Още с навлизането вътре зяпваме поради огромните зали. Сега е ясно, защо тук са живяли праисторически мечки, тигри, хора. Имали са си даже и подземно езеро. Сигурно е изглеждало невероятно. Сега са останали само плочките, с които някой пра-исторически човек е решил да облицова прекрасното, пещерно езеро. Какво ли пречи на човешките мозъците да еволюират, се чудя…

Продължаваме напред, колосално, огромно е всичко тук.

– Ей там, след завоя, е залата с пещерните рисунки. –Казва водачката ни.

Но, няма да можем да влезем, защото министерстовото на културата затвори залата, след като… – Друг нееволюирал, праисторически мозък се е добрал до тях и е надраскал отгоре им името си… 🙁

Нищо, ще разгледаме снимките им. Преминаваме през тунелчета, стълби, сталактони, сталактити, сталакмити. Откриваме по дъното на пещерата съкровище. Монети! Някой е изсипал цели торби с монети тук. Чудим се да ги съберем ли, да ги оставим ли, защо са тук въобще. Накрая решаваме, че министерството на културата сигурно знае какво да прави с тях и продължаваме напред. 🙂

Излизаме на светлина. Уникална е тази разходка във времето, уникални са спомените, които древните са оставили за поколенията. Разказваме си легендата за Раби, гледаме езерото пред нас, чиито води са дошли от недрата на пещерата. Прекрасно е!

Вечерта решаваме да посрещнем залеза, качени на върха на една от пясъчните кули. Настаняваме се и слушаме легендите, които Ива ни разказва за „Ученичката“, за „Монасите“, за „Мислен камък“. Откриваме си следващата следа.

Тя ни отвежда до гр. Белоградчик. Неоходимо е да намерим крепост някаква. Тръгваме из града и започваме да разпитваме хората. Всички ни пращат при „Гидовете“ в Белоградчишката крепост.

– Разкажете ни повече за историята на крепоста.

– Идете горе, там ще ви разкажат

– А, кога е построена крепостта?

– Там ще ви кажат!

– А, кажете ни нещо интересно за града

Бавно, трудно, но накрая развързваме езиците на местните хора. Научаваме че празникът на града е Петровден, че на „Панаирището“ са се събирали хора още от древноста за празници, че има нещо като таратор, ама без мляко. Казва се  „косачко-кисело“. Има и още интересни храни: „бел муж“, което е сирене, брашно, масло, пък се разтопява… Ох, вече сме гладни. Тръгваме към крепостта. Горещо е, но по пътя си откриваме огромни черници и джанки, и ядем на воля.

Посреща ни пред древните порти, жена.

– Оооо, няма вече „Гидове“ тука. Аз водя лекции и чистя, пък и филмче да показвам, не може един човек за всичко.

– Моля ви, много ни е важно вичко за крепостта да разберем.

– Е, добре седнете тука, на сянка. Много обичам на деца да разказвам.

Започва дамата, разказа си и се понасяме в други епохи. Пред очите ни заиграват картини на завоевания от римляни, после българи, после османци, после пак българи.

Тръгваме покрай крепостните стени и гледаме в захлас. Минаваме през вторите порти. Личат си следите от куршумите още. Минаваме през третите порти. Озоваваме се на закътана площадка, заобиколена от пясъчни гиганти и хоп, изненада.

Откриваме следи от траки. Много по-стари от римляните и османците, и от крепостта даже. Разказваме си за траките, за обичайте им, за обредите им.

– Как са издълбали тези нишички в скалата, толкова нависоко?

– Ами тези скални легенчета имат ли общо със звездите?

Въпросите са стотици. Жалко, че отговорите за траките винаги ще си останат теоретично несигурни.

Продължаваме напред и пред нас се открива цялата долина, от която изникват все повече скални кули в причудливи форми. Вятърът и водата са невероятни художници.

„Много арт има в тая природа!“ 🙂

Следващия ден имаме предизвикателство към смелостта ни. Тренера и Влади са подготвили три маршрута за катерене. Ако някой се е катерил по пясъчник сигурно знае, колко деликатно е това занимание. Необходимо е особено внимание, за да не се наруши крехката красота на скалите. Катеренето се осъществява със специални възли, които се заклещват между цепките в скалата и служат за осигуровка. Смея да похваля всички замесени, поради  невероятното отношение към местността, към себе си и към останалите. Невероятна подкрепа и воля демонстрираха децата. Това им помогна да се доберат до следващата стъпка от приключението ни.

Връх Миджур!!!

Мога да се втурна в страхотно описание за всичко преживяно или пък не, ще пробвам да съм кратка.

Значи, 8 часа ходене и + 1400 метра деневелация общо сме изпъшкали. Първо беше стръмната пътека с изсечените стъпала. Бре, такъв баир отдавна не ми се бе случвал. Толкова окуражителни думи, също отдавна не бях използвала. Носих раници, носих пръчки, бутах, дърпах, успокоявах, пях, вицове разказвах и вицове слушах. Научих всички любими, ужасни, страшни и мечтани неша, за всекиго. Стигнахме до беседкитееееее. 🙂

Там решихме да не мъчим хората и да се разделим на две групи. Такива, дето ще щурмуват върха и такива дето ще щурмуват боровинковите храсти в района. 12 човека тръгнаха, 5 останаха.

Бързо стигнахме до превала, където сръбската и българската граница се сблъскваха върху бетонени конуси. Разкрачваш се и единият ти крак в Сръбско, другият ти крак в Българско. Шегите заваляха една след друга. Вдигна се настроението в групата. Отмина умората, засега…

Продължихме пътя си нагоре. Едно, хълмче, после второ хълмче, и трето хълмче, а отзад се чува само:

• Това ли е върхът?
• Стигнахме ли вече?
• Къде сме?
• Кога ще стигнем?
• Още колко остава?
• Ама, това не е ли върха?
• Е, тоя връх къде се е дянал?

Бяхме си поставили, като краен час за достигане на върха 14.00ч. Ако закъснеехме, бе необходимо да се обърнем и да започнем слизане надолу. Дори и върха да е на две крачки от нас.

Една заблудена усойница, пропълзя чевръсто покрай нас и и се загуби в сръбска територия. Връх Тъпанар се появи от дясно на нас. Вече изтормозени от поредното хълмче, което не е върха, започнаха злобни подхвърляния:

– На тоя връх сигурно се е качил най-големия тъпанар и затова, така са го кръстили…:)

Облаци надвиснаха над нас и ни обгърна лека мъгла.

– Много е яко да ходиш в облак. Винаги съм се чудил какво ли има в облаците. Сега знам, аз съм там! 🙂

13:59:57 В този час и последния от групата достигна върха. Някаква магия се случи. Седнахме, отворихме раниците да видим какво е останало за ядене. Гледахме към близкия „Бабин зуб“.

– Гледайте, сега едната част от сандвича ми е в Сърбия, а другата ми е в България. И сърбите значи правят вкусни сандвичи!

– Къде е партито? На върхаааааа!!!

– Ако тук застане кон, едната му половината ще е сърбин, другата половина българин!

– А коя част ще му е сръбска и коя българска, а?

И ей-така, не след дълго заслизахме надолу. Щастливи и особено горди с постижението си, подскачащи по многобройните хълмове, които преди малко ни мъчеха.

Марто ни зададе две предизвикателства. Ориентиране и то какво, и то в деня за почивка. Добре, че сме оправни и успяваме да се открием и по други знаци, не само по GPS или по карта. Ползваме слънцето, спомените си, най-вече късмета си. 🙂

Второто предизвикателство бе да спасим и да транспортираме до специална лаборатория последните 6 яйца, от които би могло да се възроди човешкия род. Дълга е историята, сега само в резюме. Бе необходимо да изработим опаковка и да я тестваме, като я метнем от 2 м височина. За жалост имаше възможност само за един опит. Три от шест яйца се счупиха още докато майсторим опаковките. Две се предадоха по време на теста, но слава на небесата едно яйце оцеля! Спасени ще бъдем, има надежда. Овациите бяха истински оглушителни, защото последното яйце оцеля!!!

Стигнахме и до деня за лично предизвикателство. С Тренера и Влади бяхме измислили невероятна смес от приключение, емоция и предизвикателство. Открихме чудесното място за това и бързо изградихме 30 м. спускане с въже, рапел и горе долу толкова дълъг алпийски тролей. Пясъчните кули предлагат добри варианти за търсачите на силни усещания. Пък това точно е нашият специалитет. Започнахме със спускането на рапел. За целта бе необходимо първо да минеш специален нструктаж, после да си сложиш личните предпазни средства – каска, алпийска седалка и ръкавици. После да легнеш по корем и да се „изсулиш“ от ръба на скалната площадка, надолу по въжето. Имаш си осигурително въже, по което се самоспускаш с осмица ( по лесно е от спускане с гри-гри ). Имаш си и допълнително въже за осигуровка, че никога не се знае в кой момент ще те засърби носа и ще пуснеш всички устройства, за да го почешеш. Бавно, много бавно, стъпка по стъпка, всеки един от участниците, в това приключение, надмогна себе си и успя да се спусне на рапел до земята.

• Трудно беше, не точно трудно, но едно такова странно, докато се отпускаш на въжето през ръба…Чудиш се , правилно ли правиш всичко, че е високичко… А бе, уникално усещане е!
• Трябва да съм чисто луд да направя това!
• Чувствам се като все едно съм такси! Мускулите правят движения, а мозъка ти казва, неееее, не го прави!
• Уникално е да погледнеш от високо и да видиш всичко това!
• Хахаха, толкова ме сърби в корема, че ще си разперя ръцете!

Алпийският тролей бе хем страшничък отначало, хем всички искаха пак накрая.

• Какво искаш да изхвърлиш от себе си в пропастта?
• Изхвърлих страха си от високо.
• Изхвърлих думата „не мога“.
• Изхвърлих, да не се карам със сестра ми.
• Изхвърлих да не се отказвам. Следващия път ще се кача до върха!

Какво ще запазиш завинаги като спомен?

• Ще запазя чувството за свобода.
• Ще запазя, че все едно си птица и летиш.
• Ще запазя, че винаги е добре да опиташ дали можеш, преди да кажеш „Не мога“
• Ще запазя щастието и красотата на скалите.

Оправихме си багажа, режисирахме си снимка, плувахме в басейна, сприятелихме се и пораснахме!

Поздрави и благодарност за всичките деца-слънца, които бяха част от старопланинските потайности. Благодарност и за усмихнатото отношение и грижа на Влади, Ива и Марто! И на Елена за чистия дом и вкусната храна! 🙂

 

 

върни се обратно