Откакто Тренелариум съществува, винаги сме имали досег със социални програми и сме се отзовавали на разнообразни идеи свързани с работа с деца и младежи в неравностойно положение.

През годините различни граждански организации, държавни сформирования и институции преправяха многократно закона за грижа за деца и младежи, лишени от родителска грижа.

В крайна сметка, съществуващите в момента домове за временно настаняване звучат и изглеждат съвсем логично, от гледна точка грижата за тези деца и младежи да е наистина временна и да се минимализира затварянето им в такива заведения.

Съвременните домове за временно настаняване на деца и младежи имат различен статут от тези от “едно време“. В повечето случаи те са построени по европейски проекти, чисти, слънчеви, приветливи, малки. Всички деца и младежи, както и социалните работници, готвачите, учителите, директора и помощния персонал живеят и се грижат за тези домове, като в обикновено семейство. Всеки има своите задължения и отговорности по поддържането на домакинството и спокойния живот е него. Имат си градина с беседки, растения, зеленчукови лехи, овошки, работилница. Повечето такива домове са постоянно посещавани от различни доброволци, целящи да помогнат в социализирането на децата и младежите. Провеждат се различни семинари и обучения за каквото се сетите – личностно израстване, усвояване на чисто цивилизационни и обществени порядки, различни практики и професионално насочени курсове за придобиване на знания и умения свързани с различни занаяти и професии.

До тук всичко звучи и изглежда чудесно. Докладите са задоволителни, резултатите също са задоволителни, обществото е спокойно, защото все пак ги няма онези коптори от близкото минало и ужасяващите истории, които съпътстваха всяко такова място. Но….

Но….винаги съществува.

Ще ви разкажа за моите три дни в Дом „Вяра и Надежда“ в Момчилград. За 14 деца, които са временно настанени там.

Почти в центъра на Момчилград, сред китните къщи на местните, се помещава център за временно настаняване семеен тип „Вяра и Надежда“. Прави ми впечатление отдалеч още, че мястото има красива градина, огряна от слънцето, с малки места за почивка на сянка. Къщата е санирана, боядисана в свежи цветове, с нови дограми.

Посреща ни директорката на дома Садифе. Забързана, енергична и усмихната жена. Веднага ни кани на кафе или чай, вратите са отворени, децата се разхождат спокойно, поздравяват ни и ни поглеждат скришом, докато се питат кой сме ние.

Садифе ни разказва набързо какви усилия са необходими, за да се подържа спокойствието в дома, когато обитателите са му между 6 и 17 г и от различни раси, етноси, религии. Всяко дете пристига тук със собствената си покъртителна история и първата работа на хората от центъра е да го успокоят, да го научат на обноски, на комуникативни умения, на доверие.

„Няма лошо дете, просто обстоятелствата са ги направили такива, нашата работа е да им помогнем и да ги пуснем да продължат напред. С някои деца се получава, с други… травмите са прекалено много и прекалено силни“ – казва Садифе.

Нашият екип сме подготвили три дни приключения за децата, като с това целим да създадем малко разнообразие в ежедневието им, да се запознаем, да поговорим с тях и да разберем от какво още се вълнуват, така че престоя им в центъра да е максимално осмислен и максимално да ги подготви за момента, в който те ще го напуснат.

Запознаваме се и ето я първата пречка. Няколко деца говорят развален български, всички говорят турски, няколко говорят кюрдски. Решаваме, че явно турският език ще е официален и всички започваме да си помагаме и да си  превеждаме. Постепенно децата се отпускат, започват да се смеят с нас и в опитите ни да запомним имената им или да изговорим някоя дума по техния начин. Всички сричаме турски и български думи в опит да се разберем, но някак се получава.  С жестове, с усмивки, с прями погледи.

• Коя е твоята супер сила?
• Да ми е все тая.
• Получава ли ти се?
• Поне не ми пука, ще свърши и ще си отида.
• -Къде ще отидеш?
• -в Хага
• И какво ще правиш в Хага?
• При майка ми, ще работя.
• Знаеш ли езика, мислиш ли, че ще успееш да си намериш добра работа?
• Все ми е тая.

Поне е честен отговор.

• На училище ходиш ли?
• Прекъснах.
• На колко години си?
• На 17 г. Ставам на 18 на 18 февруари.
• И какво ще правиш когато станеш на 18, трябва да напуснеш дома?
• Ще уча за лекар.
• За да учиш за лекар, ти трябва диплома за средно образование. Имаш ли?
• Загубиха я в Истанбул, заедно с всички документи.
• А тук защо не учиш?
• Защото ме приравняват към 5 клас, а аз съм на 17 години. Какво да правя с тези деца, те ми се подиграват, не искам да ходя там повече.
• Какво правиш по цял ден?
• На телефона….докато чакам да свърши.
• А после?
• Имах планове, но се провалиха и сега не знам.
• Къде ще отидеш след 3 месеца, когато станеш пълнолетна?
• Не знам!!!

Ако учиш или работиш, след като напуснеш дома, Държавата може да те настани за още три години в къща, в която живееш с още няколко човека, но на свободен принцип. Нямаш хора, които да се грижат за теб, но имаш дом.

Но ако не учиш или не работиш, то тогава…………..Кръга на това от което си избягал, се затваря и се повтаря, само че ти си в друга роля вече. Не си жертвата, другото си.

Борбата е изключително трудна и тежка. Промяната е нищожна, но пък всички се борим да посеем семенцето на добротата и грижата и ако се захване, би могло да промени нагласите, поведението, очакванията.

И така след първия ден на запознаване и уточняване на кой, къде му е мястото, основно нашето, дойде втория ден.

Ден за посещение на древното светилище Татул, магичната пътека на вкаменената гора и ако остане време…още нещо. 😊

Легендата за Орфей и Евридика дълбоко развълнува всички ни.

И за пореден път си казах, че изпитва ли Любов човек, нещата са много по-различни.

Гроба на Орфей и разказите за неговия живот определено ни вдъхновиха да се отпуснем повече един с друг и да се открием още малко. Представете си как разказвате за светилището и легендите на българо -турски с жив превод и гугъл транслейтър. Получи се и всички отдадохме заслуженото внимание на прекрасното място и невероятни гледки. Поседяхме, помълчахме, споделихме емоции и се отправихме към следващата точка – Вкаменената гора.

Мястото се намира до с. Равен, в дълбок дол наречен „Габъз дере“. Пътеката се вие по коритото на малка река, която по това време бе пресъхнала. Белите пясъчни склонове, извисяващите се скали с издълбани трапецовидни ниши от траките наоколо и смесената гора ни създаваха чувство, че се разхождаме с машина на времето. Трудно, но все пак успяхме да открием един екземпляр на вкаменено дърво.

Едно по едно децата идваха да го разгледат от близо. Разказвах им, как е избухнал вулкан и как пепелта и огъня са пълзели из долината, захлупвайки всичко по пътя си. Как дърветата, някога, като тези до нас, са потънали в тези пепелища и са останали вечни, до днес, след почти 20 000 000 години, за да ги видим сега и да ги докоснем с ръка. Децата стояха зяпнали и слушаха с интерес.

Намерихме си поляна и седнахме да си починем и да погледаме, просто ей така. Споделихме солети и сандвичи, поговорихме за красотата и пъстротата на света, посмяхме се. Бяхме си съвсем нормална група хора, на разходка в гората. Без личните си драми, без ужасяващото поведение, без крясъците и обидите. Бяхме просто ние си.

На връщане децата тичаха, гонеха се, играеха с пръчки, показваха ни разни билки и ни учеха коя, кога се бере, за какво помага. Споделяхме знания и време.

• Какво ти хареса от днешния ден?
• Гроба на Орфей.
• Вкамененото дърво.
• Това, че бяхме на разходка в гората. Може ли да го правим всяка събота?

Имахме време и решихме да посетим едно много интересно и свещено място за мюсолманите – Елмалъ Баба Теке.

Няма да влизам в подробности, но ако имате време и път към с. Биволяне отидете и посетете това място.

Твърди се, че на това място е гробът на Фатима. Тук има и още 6 безименни гроба на мъже, най-вероятно мюсолмански светии.

Попитах децата дали можем да разгледаме тюрбето, при положение, че сме християни.

Те се консултираха едни с други и ни поканиха да влезем с тях. Запалихме свещи, децата изпяха молитва за спасение. За мен това беше чисто ново преживявани и определено ме развълнува, защото ми даде повод да поговорим в последствие, че всички сме близки и еднакви, независимо от изповядваната религия.

Прибрахме едни по-спокойни, одухотворени и усмихнати хора. Разделихме се в очакване на следващия ден.

Настъпи и третия ден от плануваните приключения. Вече се чувствахме спокойни относно поведението на децата и нямах търпение да ги заведем при Васко.

Васил Флоров е изключително интересна личност. Откакто го познавам, той изцяло е посветил живота си на работата с хора сред природата. Имаше период от живота си, в който се занимаваше с ЦПШ Мальовица и организираше всяка зима състезания по ледено катерене, състезания и подготовка на младите надежди в ски-алпинизма. Малко по-късно вятъра го отвя в района на река Струма и стана един от пионерите, които започнаха да се занимават с каяци в бързи води и рафтинг. В района на язовир Копринка години наред реализираше каякарски, велосипедни и приключенски лагери за деца. Преди 15-ина години се установи в района на язовир Студен кладенец и до момента организира и провежда редица програми  – пешеходни, велосипедни, обучителни, каякарски, културни. Участва в многобройни фестивали – български и международни, за защита на птиците, за защита на културните, природните и исторически паметници. С няколко думи – сътворител на приключения сред природата за малки и големи.

Та с този човек бяхме подготвили една каякарска разходка за децата из красивия язовир Студен Кладенец.

Васко ни очакваше и заедно с Иван, ни погнаха веднага щом слязохме от буса.

• Ей там са жилетките, всеки да облече по една. Тук си оставете резервните дрехи. Вземете си вода и храна с вас, в лодките, разпределете се по двойки, дайте да свалим лодките до брега, всеки да си вземе гребло.

С усмивка на лице, децата се втурнаха да изпълняват заръките и всички горяхме от нетърпение да влезем във водата. За повечето деца, това бе първи досег с лодка. Определено се усещаше леко напрежение от непознатото.

Направих инструктаж, как се гребе, как се завива, как се спира с лодката, след което вкарахме лодките на вода и забавата започна.

След първите няколко загребвания, дори и най-притеснителните участници се отпуснаха и в спретната групичка поехме на изследователска разходка. Викове, закачки, смях – истинско детско щастие, поне за няколко часа.

Спряхме на един остров да разгледаме, да похапнем и да си починем. Бели камъни, ситен пясък, птици, много птици над главите ни, тишина и спокойствие. Скочихме обратно в лодките и акостирахме след известно време на брега на ловно стопанство „Студен кладенец“. На брега беше пълно със следи на елени, сърни, муфлони, лапи на вълк или чакал. Зареяхме поглед и видяхме веднага стадо сърни. След малко чухме любовните песни на елените. Планината около нас ни показваше мъничко от себе си, но достатъчно за да предизвика любопитство, въпроси и разговор за биоразнообразието в района.

-Акбаба, Акбаба

-Да, това се белоглави лешояди. Защитен вид са. Има черни лешояди, египетски също живеят в района. Може да се види царски орел.

Децата гледаха и се удивляваха на видяното. Качихме се отново в лодките и вече доста уморени загребахме към брега. Часовете се изнизаха, като миг и настъпи времето да се разделим.

Застанахме в кръгче. Спокойно се гледахме в очите, с усмивка и благодарност за преживените дни.

Трудно е да кажеш каквото и да е в този момент, защото не знаеш. Не знаеш, какви изпитания е подготвил живота за тези млади хора. Къде ще ги отвее вятъра, с кого ще ги срещне, какво ще им се случи.

Затова им казах само, да се усмихват, защото както казваше баба ми „ Усмивката, железни порти отваря“. И независимо, какво ще им отреди живота, да са добри хора, да не забравят, че света е огромен, пъстър и ако си не спираш да търсиш път и решение, то ще се появи.

Винаги е емоционално и сега беше. Дано успеят, дано им стигнат силите и търпението да се преборят за себе си и да не влизат отново в затворения кръг. Дано сме помогнали в това да видят различно отношение и поведение към хората, към природата, към забавлението.

Тези три дни се надявам да са първите от редица подобни. Марто Хараланов, като представител на ICGB се свърза с нас и средствата за провеждането на това мероприятие бяха дарени от тази компания.

Надявам се представителите на ICGB да продължат в тази посока и да успеят да сътворят още добри дела за хората в региона.

А ние, ние винаги сме на линия, когато някъде има нужда от нас. 😊

 

върни се обратно