„Всяко ястие си има своя подправка“ – Мароканска мъдрост

Та и ние така, всяко Тренелариумско пътешествие, има своето приключение и история.

В годините, Тренелариум си отгледа едно много търпящо, всякакви щуротии от моя страна, поколение.

Не само, че ги изтърпяха, но ги преживяха, приеха ги, че и имат нужда от тях всяка година.

Този път ще говоря само за МТБ (маунтин байк) приключенията ни.

Първите се заформиха още в далечната 2016 г, ако не се лъжа.

Обиколка около язовир Батак и първи досег с прекрасната природа на язовир Голям Беглик.

Последваха по – амбициозни проекти, около язовир Голям Беглик. Обикаляхме стръмни пътеки, прекрасни гори, адски дерета, и въобще, всичко възможно в района.

Това продължава все още и това прекрасно място продължава да подготвя още надъхани, за вело-приключения, кадри. 😊

Появиха се истинските предизвикателни проекти „Пътя на Султаните“ – 4 седмици от язовир Голям Беглик, та чак до плаж Силистар. Невероятно, приказно, безкрайно различно пътешествие.

Последва го Южно-Родопско Велопътешествие, което подложи на изпитание силата и мотивацията и възможностите ни. Тежки трасета, непроходими гори, немаркирани пътеки, адска денивелация, западнали места за спане: 2 седмици и около 8500 +Д.

От само себе си се добрахме до следващото нещо „Тренелариумско Ком – Емине“. Половината пеша, половината с колела. За него, каквото й да кажа, все ще е малко и недостатъчно. На когото му е интересно да чете, има го в пътеписите ни. 😊

По естествен път, тази година се заформи поредното приключение – „Северно Велопътешествие, Белоградчик – Тюленово“.

Тази година, Коко и Андрей поеха задачата да бъдат водещите тренери на това приключение, аз щях да карам с групата и когато се налага, да помагам и с логистиката, Тренера пое ангажимента по придвижването на ремаркето с резервно колело и придружаващия бус, с всичките ни багажи, кухненски посуди, храна, инструменти.

Плана ни беше, всеки ден да нощуваме на различно място, на някои от местата си приготвяхме храната сами и работата на логистика бе изключително важна, тежка и отговорна. Освен да открие яко място за нощувка, да разтовари всичкия багаж, трябваше да купи определен продукти, от които да сготви питателна и задоволяваща вкуса на всички ни вечеря. Да се погрижи всички да имаме, всичко необходимо на разположение, да следи бюджета, да търси чешми и вода за къпане, пиене, тоалетни и т.н. Е, и да понася всички упреци за липса на баня, ток за телефоните и др. 😊

Първоначално имахме идея да следваме „Адвенчър“ трасето на маршрута „Дунав ултра“.

Още първата вечер, решихме обаче, че тая работа не е достатъчно предизвикателна, защото трасето минаваше през поля, ниви и крайречни пътища, някои от който в доста гадно състояние. Времето за смяна на спукани гуми, щеше да е дълго и досадно.

И така, решихме да начертаем собствено трасе, като от време на време влизаме в класическия маршрут, но в повечето случай заобикаляме и търсим слабо населени села, през които напредваме бързо и спокойно, лишени от адския трафик на основните пътища.

Естествено, важно е да споделя с читателите, че групата ни бе съставена все от изпечени маунтин байкъри и естествено всички бяхме с добре подготвени байкове, като за тежки пресечени терени.

Не съм сигурна, дали някой от вас си е причинявал на 37 градусова жега, по асфалтов път да кара маунтин байк. Разкошно е! Гумите залепват за асфалта и дори на най- стръмните спускания, въртиш педали, като „изоглавен“, щото и прохладата от вятъра е важна, пък и скоростта не е без значение, че те младежите, яко натискат. 😊

Първата ни нощувка бе в с. Фалковец, в къмпинг „Хан Мадона“. Чудно място, равна поляна, баня и тоалетна, тоооок, ресторант с услужливи хора, със заразително чувство за хумор и вкусна храна.

Определихме ранно ставане, към 05.30ч., за да закусим, да си изпием протеините, изостарите и към 07.00ч. да се отправим към първата ни отсечка от пътя. Е, ние станахме в 05.30, но пък тръгнахме в 08.20ч.

Времето беше хладно, изгревът ни радваше, атмосферата беше чудесна. Бързо напредвахме. По пътя ни задминаваха автомобили и ни свиркаха окуражително. Седем часа по-късно, много смях по пътя, лека дрямка по обяд и пръскане с вода за охлаждане, пристигнахме в с. Ковачица.

Изминахме 60км, с леко и вработващо темпо. Отскочих аз до кметството, докато другите наливаха вода от селската чешма, да попитам можем ли да нощуваме в гимназията по селско стопанство.

Усмихната дама, веднага потвърди, че можем и изрази съжаление, че не сме се обадили по-рано, за да ни посрещнат подобаващо.

Настанихме се уютно в двора на гимназията и след 10 мин бяхме заобиколени от местни деца и младежи, които дойдоха да разберем какво сме, от къде сме, какво правим.

Точно, като едно време, когато пътешественик мине отнякъде, се събирали хората, за да чуят интересни история, така и ние влязохме в ролите на разказвачи.

Днешният ден бе специален, защото Марина имаше рожден ден. Навършваше 16 години.

Докато Тренера готвеше, всички се организирахме да направим изненада за Марина. Купихме балони – две осмици, защото нямаше 1-ца и 6-ца 😉 , обикновени балони, различни сладки, свещи.  Песни, викове, пожелания, сълзи, къде от умора, къде от радост, преяждане и скоро всички потънахме в сън.

С Андро, Коко и Тренера седнахме да обсъдим следващия ден и трасето, защото следващия ден бе с. Ковачица – с. Остров 95 км с 400+Д.

На кръгче по-рано с участниците решихме, че искаме да направим възможно най-бързо трасето и след това да имаме повече време на морето. Обсъдихме с тях всичко и взехме решение на следващия ден да видим какви са ни възможностите, като група и колко ще можем да се натоварим, така че да не ни пречи за следващите дни. Определихме си две точки и в зависимост от времето на пристигане и физическото ни състояние, щяхме да взимаме общо решение дали нощуваме на първа точка или продължаваме напред.

Дните не се различаваха много един от друг – ставане рано, закуска с овесени ядки и протеин, изотонични напитки, храна, резервни гуми, общ преглед на колелата, мазане с крем против слънце, сплитане на косите, проверка на траковете, сгъване на палатките ни и товарене в буса, каране цял ден, надкарване по пътя, смях, музика, шеги, закачки, леки саркастични подмятания, леки дрязги и пак каране, обяд, айрян, набързо откъснати плодове от градините на хората по пътя, разговори с местните хора, музика, болящи дупета, трикове с колелата, различни формации за каране, достигане на мястото за нощувка, храна, кръгче за споделяне на деня, общи приказки, понякога баня, малко ровене в телефона, сън и наново. 😊

И така, първите 60 км от днешното трасе ни отнеха 5 часа. Минахме покрай Козлодуй и естествено не ни разрешиха да се снимаме пред портите на небезизвестното предприятие. За сметка на това пък се снимахме с гигантските количества насаден промишлен коноп в района и обсъдихме свойствата му. Не липсваха закачки по темата. 😊

В 13.00ч. бяхме в гр. Оряхово и си избрахме крайпътния парк с изглед към Дунава за почивка и обобщение на решението да продължим напред.

Бях се обадила в къща за гости „ Стефанови Палас“ – с Горни Вадин, където Георги ни очакваше на другия ден. Разказах му, какво сме решили и човека даде всичко от себе си, за да промени резервациите си и да ни осигури покрив над главите. Като дори това решение, не беше 100 % потвърдено, защото не беше ясно дали групата ни ще се справи с продължителността, горещината и дължината на трасето.

Хапнахме в парка, обсъдихме решението си, поговорихме си за физическото и психическото състояние на всеки един, и дружно решихме, че атакуваме предварително избраните 95 км.

Легнахме да спим на сянка, под прохладни навеси с най-горещото време до към 16.00ч.

Естествено, всички бяха готови преди 16.00ч. и към 15.30ч, поехме по голготата. Предстояха ни около 40 км, стръмно и сгорещено изкачване.

Температурата си беше около 37 градуса, таман, както се казва.

Баира от Оряхово до с. Остров ни се видя вечен, но никой дума не обели. Всички бяхме концентрирани и пазещи максимално енергията си, за да се справим с изкачването и горещината.

Вече в село Остров, налягахме пред магазина, за да заредим батериите – айрян, месо, ябълки, смокини, круши, сини сливи на корем, вода, вафли. Седяхме и охлаждахме около 30 минути.

Слънцето слизаше вече ниско, когато тръгнахме и по останалия път до село Горни Вадин, се любувахме на прохладен вятър и прекрасни гледки на залязващото слънце над дунавските хоризонти. Имахме време да си говорим, да се смеем, да си припомним минали пътешествия и мъки с колелата.

След още 5 часа и 45мин, като включвам и спането, стигнахме до „Стефанови палас“. Къщата беше голяма, със страхотна гледка към Дунава, с мека поляна за стречинг и удобни бани, легла, място за хранене. На брега имаше и чешма с гореща, минерална вода, но никой не успя да слезе и да опита лековитата й сила.

 

Тренера запретна ръкави да готви, а ние се заехме с разтягане на схванати мускули, масаж на болящи дупета и лична хигиена – Оооо, свещен порцелан. 😊

Равносметката – 97 км 650+Д за деня.

 

Следващия ден трасето ни бе с. Горни Вадин – с. Загражден.

Решихме да направим по-къс преход – само 35 км., за да можем да възстановим и да имаме повече време за нас си.

Местните хора ни насочиха към плажа на село Загражден, която е обособено, като мини пристанище, с удобен кей, чудни гледки, горички, пясъчна ивица.

По пътя към него пробвахме да караме във формация, като се заиграхме с посоката на вятъра и се пазехме един друг.

На обяд спряхме да хапнем и без да сме искали се поведе интересна дискусия на тема, „ Какво могат да направят родителите ни, така че да намерим спокоен начин на общуване, едни с други“.

Темата е дълга, проточи се, но беше важна за всички. Леко ще поясня, но като цяло е предмет на друг разказ.

Явно, както ние, като родители, така и децата ни в тийнерджърския период се чувстват зле от начина, по който се получават нещата. И на тях им липсва време с родителя, спокоен разговор. Определено се борят за свобода и разбиране, че вече са големи и могат да поемат известна отговорност за решенията си и действията си. Беше чудесен момент и след този разговор, като че ли на всички ни олекна на душите, по-свежи станаха. 😊

В шеги и закачки стигнахме до пристанище Загражден.

За първи път се изкъпахме в Дунава. Налудувахме се на максимум, охладихме телата и мускули, хапнахме вкусна вечеря, благодарение на Тренера и зареяхме погледи към прекрасния спектакъл, който залеза ни предоставяше на Дунава.

Всички решиха, че ще спят на чували, на кея и няма да опъваме палатки. Това е едно от много приятните качества на пътешествениците, че не се нуждаят от много, за да се чувстват уютно. Трябват ти добри приятели, вода да се измиеш, храна, за да заситиш вълчия си глад, интересен разговор, красива гледка и топлината на спалния чувал.

Станахме отново доста рано, но пак тръгнахме към 08.00ч., явно това ни беше необходимото време за подготовка сутрин. 😊

С. Загражден – гр. Белене – 77 км. Групата ни вече бе доста стикована. Знаехме на кого да помогнем с разговор и разсмиване, знаехме кой каква музика пуска, кой е отпред, кой е отзад. Това е супер, защото по този начин следвахме едно общо, добро темпо и не се е налагало да се изчакваме никъде повече от 3 до 5 мин.

Бяхме си резервирали хотелче, отново за следваща дата, но определено изпреварвахме предварителния график.  Отново създадох лек дискомфорт на управителя на хотела с по-ранното ни пристигане, но всичко беше готово за нас и ни посрещнаха учтиво, в прохладни стаи, с топла вода и контакти за зареждане на телефони, пауър банки, радиостанции, колонки.

От гр. Белене се насочихме към с. Ценово.

Този път се свързах с зам. кметицата Ваня Игнатова, на която разказах подробно за нашето пътешествие и помолих за съвет, къде бихме могли да нощуваме.

Дамата веднага се свърза с кмета и след 20 минути ни предложи две чудесни места. Едното под звездите, в местност с панорамна гледка, чешма и изградено огнище, а другото в центъра на селото, в сграда, построена  по времето на социализма за посрещане на видни гости, лекари, инженери, в която можехме да гостуваме безплатно. Обсъдихме го с участниците и всички предпочетоха тока и топлата вода. В сградата бяха настанени и група германски археолози, които разкопаваха района около Новград, в търсене на историята ни.

Зам. Кметицата веднага изпрати жени, които да изчистят и подготвят сградата за нас, така че да ни е максимално удобна. Заредиха с чаршафи, възглавници и одеяла. Странна беше тази сграда. Имаше стаи с огромни спални, подарени от някогашна резиденция. На такава спалня можеха да спят спокойно трима човека, дърворезби, сатенени матраци. В следващата стая, легла с пружини и изглед, все едно си в манипулационна. Всичко беше изключително странно, но чисто.

В крайна сметка, хората ни предложиха това, с което разполагат и ние сме благодарни за гостоприемството и отношението им към нас.

Следващия ден трасето ни беше с. Ценово – гр. Мартен. – 72 км.

Първата половина от него имаше доста изкачвания, но денят беше облачен и това спаси положението.

Имахме си подкрепящ отбор, който само чакаше да наближим Русе, че да започне да ни изсипва дарове. Бабата на Камен, един от участниците ни, беше подготвила и изпържила 70 кюфтенца за цялата ни група. Освен това в торбите се намираха две огромни погачи със сирене, бурканче с люти чушки, домашна ракийка за водачите и няколко студени бири.

Аз бях направила резервация в хотел Севастопол, на брега на Дунава, в гр. Мартен и управителката, беше изключително любезна да ни разреши да си хапнем от бабините кюфтенца и погача, в ресторанта. Няма да влизам в подробности за хотела, все пак в район не гъмжи от възможности. Определено кръглото легло и джакузито в спалните ни изненада. Естествено забраних всякакъв вид ползване на джакузито. 😊

Хотела беше чист, храната беше вкусна и това беше основното, което ни интересуваше.

Тази вечер Маги и Неда, прекратяваха участието си в това приключение и трябваше да се разделим с тях. Много е трудно, като се стиковала една група, да си тръгне някой участник. Все едно част от теб се откъсва и те напуска. Прегрърнахме се, поплакахме си и си обещахме скоро отново да се съберем. Посрещнахме Никола, който пък започваше своето велопътешествие от тук, до морето.

Вечерта се събрахме на кръгче около басейна на хотела, да обсъдим следващите дни.

Гр. Мартен – с. Пожарево

С Тренера открихме чудно място за нощувка в с. Пожарево, на брега на Дунава. Това място граничи с влажните зони около село Малък Преславец. Поради тази причина, мястото гъмжеше от всякакви птици, които ни наблюдаваха от плаващи дънери, „кочи“ и други подобни. Основната игра на птиците беше, да се покачат на плаващ дънер, да плават с него по течението на реката и в един момент, долитаха отново и играта започваше отначало.

Изневиделица се появиха хора от подкрепящия отбор. 😊

Бабата на Камен, се чула с далечна леля, чиито мъж е горския, с молба да ни видят къде сме, да ни помогнат, ако имаме нужда от помощ, пък и да се запознаят с племенника си, който не бяха виждали.

И така, тъкмо бяхме пристигнали и те се появиха с множество торби в ръце. Сандвичи с шунка, фъстъци, газирани напитки, бира.

Толкова е мило всичко това!

Тъкмо те си тръгнаха и се появи майката на Стамен, която бе изпратена с подобна поръка от баба му и дядо му.

Получихме 60 домашни яйца, невероятни бабини курабийки, кекс, сладки домати, сини сливи, грозде.

Идеше ми да заплача, защото хората се грижеха за всички ни, беше им мило за нас и искаха всячески да ни помогнат в приключението.

Теменуга си тръгна и се появи Георги.

Млад мъж, около 35 годишен, който ни разказа, че имал ферма за магарета в селото.

Ферма за магарета – село Пожарево.

Видял ни, впечатлил се на това, което правим, защото и той карал предни години по маршрута и ни донесе подарък – 21 бутилки с магарешко мляко.

Не знам дали сте наясно с цените качества на магарешкото мляко, както и цената му.

Малко за него:

Магарешкото мляко е изключително близко като състав до майчината кърма. Има над 300 компонента, които са полезни за човешкото тяло. Това мляко е богато на протеини, фосфолипиди, церамиди, калций, витамини, минерали. Полиненаситените мастни киселиниса омега-3 и омега-6. Големият брой антиоксиданти, които го изграждат, помагат за запазване на здравето и младостта. Наличието на липолитични ензими, съединения, които подобряват разграждането на мастните молекули, спомага за процеса на усвояване и усвояване на храната.

Ползите от приема му са безкрайни. Прочетете. 😊

Подаръка на Георги ни остави без думи!

Изпратихме си гостите, нахранихме се доволни и се загледахме в играта на птиците и залеза, когато ТЕ дойдоха….

Те, са дунавските комари. Бях чувала легенди за тях, но нищо не ме беше подготвило за това, което ни се случи.

В момента, в който слънцето се скри, кълба от комари ни нападнаха. Нито един вид репелент, а имахме доста голямо разнообразие, не свърши работа. Колкото повече пръскаш, толкова повече те нападат на мокрото място. Запалихме огън, въпреки че беше 30 градуса. Никакъв резултат. Започнахме да се обличаме с дебели пухенки, шапки, ръкавици, защото през тънките материи успяваха да пробият. Всяко едно открито място беше щателно надупчено от десетки гадини. Изключително преживяване е да си се полял с килограм репелент, да си се навлякъл с всички дрехи, да се потиш, като в сауна на 30 градуса и жега от огъна и да те сърби навсякъде. Не издържахме, зарязахме и гледки, и истории, и кръгчета и се барикадирахме в палатките. За беда, Виктор Иберсон беше наловил чудесни малки жабки и ги беше напъхал в палатките на момичетата. И когато те влязоха вътре и жабите се разскачаха навсякъде… Е, може би са ни чули крясъците чак на морето. 😊

След като се отървахме от малките жабки, се заехме с по-досадната част.

Значи: влизаш в палатката и съответно с теб влизат известен брой комари. Палиш фенерчето и трепеш гадините, след това не смееш да мръднеш от палатката, колкото и да ти се пикае, щото може и да не се завърнеш, ако излезеш.

Мина нощта и странно, но повечето ухапвания бяха преминали през нощта. Нямахме сериозни подувания.

От с. Пожарево се насочихме към  гр. Айдемир. Тази вечер ще спим на хотел и ще са ни сготвили. Тренера може да отпусне малко. Трасето беше приятно и бързо ги изкарахме. Вечерта се отпуснахме без комарски набези, изкъпани и със заредени батерии. Кръгчето вечерта ни беше странно.

Явно бяхме натрупали умора, защото определено се „дърляхме“, дори за малки неща. На един му било леко трасето, друг не бил се предизвикал достатъчно, трети не искал по-малки участници в групата, четвърти му било тежко и искал по-леко да я караме. Няма как и без такива дни. Все пак сме заедно повече от седмица и всяка група си минава през подобни бури, за да се наместят нагласите и очакванията. Важното е да се осъзнае, че когато хората правят подобни неща в група, приключенията се получават по различен начин. Трудностите идват от различни места, не само от трасето и натоварването. Въпреки предупрежденията, за смяната на трасето, според исканията на участниците, жегата, монотоността, различията ни, трафика по пътищата, определено бяха неприятни и трудни за понасяне. След като си ги изговорихме нещата, мисля че ни олекна на всички и следващия ден се получи по-спокоен и приятен.

Сутринта баба Христинка от хотела в Айдемир ни изпроводи, благослови ни и ни поръча да занесем поздрави на с. Краново.

Андро и Коко, по повод снощните ни разговори, решиха да променят малко нещата и оставят водачеството в ръцете на участниците. За да разнообразим монотонното каране, беше важно да има малко тръпка и за останалите, с друг вид отговорност.

Виктор Ангелов пое водачеството, а Виктор Йорданов задната част, да следи за целостта на групата. Андро и Коко минаха в средата, за да помагат и надъхват по-малките участници Коси и Никола, за да не се получават разкъсвания и групата да се движи с равномерно темпо. 50 км и 50+Д.

С Тренера пристигнахме по-рано в с. Краново, за да огледаме мястото.

Местността се нарича Суха река. Някога е била пълноводна, плавателна. Даже до скоро се виждали бронзовите халки за привързване на корабите, но по времето на комунизма „всичко изкрадоха“ – ни разказва местния овчар. 200 глави овце има да наглежда.

„Там са канарите (скалните ниши). Някога са служили за обител на монаси аскети. А ей тука, на чаира са гробовете, много са стари, християнски са, ще видиш, от 1810г. са повечето. Има и турски, ма са по-надалече, но и те са стари. Там са руините, никой не знае от кога са, много са стари. Тука мястото е магично. Идваха иманяри, ма аз извиках полицаите, не е хубаво така, да безпокоиш умрелите. Чудеса се случват, но не бой се, добри са чудесата. Тая чешма е с чудна вода, лековита е казват. Тука може да спите, никой няма да ви тревожи, мястото е благословено. 70 човека живеем тука сега. Гледаме овце и грозде. Минаха вчера едни момичета, пеперуди търсят в тая жега, па ги описват в една книга. Горещо е бре – викам им, ама те заболи носове в книгата, само се хилят“.

Пристигнаха и останалите, с колелата, нарязахме си диня, пихме от лечебната вода, даже душ си открихме. Беше горещо красиво, навсякъде ни обграждаше история, потънала в изсъхнали, пожълтели треви.

Румънската граница пресичаше нива, съвсем близо до нас.

Ето че пристигнаха Тома и Киреца, които ще се включат в последните етапи от Северното ни велопътешествие.

Киреца, Тренера, Андро и Коко, запретнаха ръкави и приготвиха невероятно вкусен МИШ – МАШ с 60-те домашни яйца, а аз се борих с огромен казан с таратор.

След вечеря се събрахме отново в кръгче. Говорихме си за порастването, за предизвикателствата, за промените в живота, които настъпват, за отговорностите.

Сълзи напълниха очите ми, защото с Тренера успяхме да изводим цяло едно поколение по пътя на приключенията, приятелството и истинските неща, онези малките, които човек си спомня цял живот.

С. Краново – с. Изворово.

Приключението продължаваше. Съвсем сменихме пана за движение, защото искахме да минем максимално на Изток, през по-малко населени места, за да караме спокойно.

Пътят на места се губеше, обрасъл в тръни и храсти. Всички бяхме със страхотно настроение и отхвърляхме километри. Не след дълго, поседнахме на раздумка и почивка в с. Арбит. Местните жени ни упътиха и продължихме пътя си. Последва с. Добрин. Там се натъкнахме на бай Иван, който ни отвори кран на чешма, закопана в земята и покрита с капаци. Насочи ни човека с думи, но в един момент реши, че не е достатъчно и лично се метна в Жигулката, за да ни изпроводи по черен път, за да съкратим няколко километра.

За жалост черния път си беше истински предизвикателство, обсипан с „бабини зъби“. Спукани гуми и час закъснение, но пък имахме приключение. 😊

Пристигнахме в с. Изворово и потърсихме кмета. Вече имахме навик, да се обръщаме директно към кметовете, за разрешение, места за спане и други.

Настанихме се в градинката пред кметството, отвориха ни магазина, з да се подкрепим и да си починем.

Имахме нов план, разбира се. „Шило в торба не седи“. 😊

Спахме, ядохме, пак спахме и пак ядохме и към 24.00ч. яхнахме колелата и се отправихме към с. Дуранкулак и брега на морето.

Изчислихме, че ако караме през нощта, ще ни е по-хладно, по-спокойно, по-забавно и ще посрещнем изгрева на морето, пък нали това беше зора.

Речено, сторено!

Тръгнахме в нощта. Киреца отзад с буса, да ни пази и сигнализира, ако случайно се появи автомобил, ние пред него със светещи червени светлинки и светло-отразителни жилетки. Звездите блестяха, музика звучеше от колонките, темпото беше учудващо свежо.

67км в нощта, 67 км предусещайки свежия, морски бриз и прохладата на морската вода.

Не е лесно, всеки случай. На моменти се чудиш сънуваш ли, че се движиш, движиш ли се наистина, а сега вече буден ли си или си се унесъл в дрямка. Да, подмамващо е нощното каране, но е още нещо, което научихме, как се прави и какви са тънкостите му.

Все още беше тъмна нощ, когато застанахме за снимка пред табелата Дуранкулак. Още малко и вече всички крещяхме от кеф на брега на морето. Вдигнахме си колелата, снимахме се, поздравявахме се.

До тук бяхме изминали 700км.

Еуфорията бързо беше заменена от умора и всеки наляга, където свари, облечен с всички дрехи и бързо потънахме в блажен сън.

Слънцето напече и ни разбуди. Морето пееше до нас, а ние бяхме готови за нови приключения.

Настанихме се в къмпинг Космос и решихме, че ще прекараме два дни тук. Искахме да се наспим, да поплажуваме…

Щафетни игри, смях, закачки, плаж, слънце, отмора, море, кеф.

Отидохме до Тюленово, с колелата естествено.

Насочихме се към зоната, където всяка година между 1 и 10 август се провежда импровизирана катерачна среща.

В този район няма пясък, брегът беше изваян от  високи скали, чудни за катерене и под тях с достатъчно дълбока вода, за скокове.

Имаше си обособени места за излизане от водата, което ставаше с катерене.

Това е любимото ни място с Тренера, за преживяване на лятната почивка, когато сме на море. 😊

След подробен инструктаж, относно катеренето, скачането, височината, приводняването, катеренето и плуването, дадохме зелена светлина и забавленията започнаха.

След този луд ден, отидохме на гости в къщата на Деси и Гелето.

Те ни приютиха с усмивка и веднага се заловиха да ни накарат да се чувстваме у дома си.

Деси имаше най-невероятната зеленчукова градина, която съм виждала. Разнообразието й беше чудесно, а на готварските й умения, завиждаха изпечени мастер шефове. 😊

Щяхме да си приготвим рибена чорба.

Всички взеха участие в готвенето.

Едни белехе картофи, други късаха фини парченца прясна риба, трети беряха мерудии. Обстановката беше мила, задушевна, изключително гостоприемна, приятелска.

Дойде 27 август и настана време да изпратим Виктор и Саша Иберсон. Те си тръгнаха един ден по-рано, защото полетът им за Англия беше на 28 -и. Разделите не се получават  все по-трудно. Много време преживяхме заедно и много неща са ни сближиха.

Настъпи последния ден на морето.

Гледахме и се сбогувахме с морето, с лятото, с приключението, с приятелите.

Всяко едно приключение ни променя, порастваме с него, обогатява ни, разширява мислите и чувствата ни, изгражда ни като смислени хора.

Не ме бива в завършеците, защото са ми носталгични.

И защото ни очакват още много приключения, много места, много хора, много преживявания.

Затова:

Благодаря на Андро и Коко, за всеотдайността и непоклатимото добро настроение през цялото време на тази програма.

Благодаря на Тренера, че за пореден път ми се довери и ми помогна да осъществим това начинание.

Благодаря на родителите, че ни се довериха на нас и на собствените си деца, че могат да се справят.

Благодаря на Киреца, че се отзова и ни подаде ръка за последния етап.

Благодаря на Деси и Ангел за топлината, вкусната храна и приятелството, които ни подариха.

Благодаря на всички баби, лели, майки, които ни подкрепяха, помагаха, молеха се за нас, напътстваха и ни даруваха с провизии.

Благодаря на Георги, от фермата за магарета за прекрасното отношение и грижа към нас.

Благодаря на всички непознати хора за добротата, благословиите, упътванията, които ни дадоха от себе си.

И най- вече, благодаря на  Маги, Неда, Виктор И., Саша И., Виктор А., Виктор, Й, Камен, Вальо, Тома, Коси, Никола, Марина, Криси, Ради, Мария, Катрин, Стамен, Кони, Лора, че за поредна година споделихме едно истинско приключение, което ще остави силен отпечатък у всеки един от нас!

Снимки от това приключение можете да видите тук!

върни се обратно