Седем дни в Западни Родопи, на палатки, с колелета и каяци…
Подготовката кипи усилено, купуват се резервни гуми, лепенки, тулчета, всякакви размери ключове, картите са научени почти наизуст, траковете са почти готови… Идва понеделник сутрин и всички ние очакваме с нетърпение да излезем от града и да се потопим в сенчестите, меки гори на Чатъма. Да погледаме язовир Голям Беглик и да проверим, колко точно е прохладна водата му.
За пореден път участници, тренери и родители се изумяваме как целият багаж се побира в бусовете. Пътят е дълъг, криволичещ. Всички гледаме замечтано през прозорците и очакваме момента, в който ще разтоварим колелетата и ще поемем по черния път покрай язовира, за да стигнем до сгушената сред боровата гора, уютна поляна.
Още малко и… Ето го завоя. Бусовете спират и всички се втурваме да разтоварим багажа. С усмивки до уши, леко загрели от първото каране стигаме до мястото за лагера ни. След много охкане, тюхкане, смях и много неволи, всички палатки са разпънати, тентите са в очакване на Тренера и неговите вкусни манджи. Колелетата са прегледани и сервизирани. Точно като по поръчка, звездите изгряха, когато седнахме около вечерния ни огън.
Вторник е! Траковете са заредени, а яз. Тошков чарк ни очаква! Като за първи ден колоездене решаваме, че няма да караме много. В разговори и закачки, невероятни гледки и много смях се озоваваме до язовира, който ни посреща с дебела сянка за обяд. След дълго съвещание решаваме, че на всички ни се кара още и ще направим по-голяма обиколка. Имаме само две спукани гуми.
Групата ни се състои от тринадесет тийнейджъра, които се кръщават „Филмарите“, напълно заслужено, според мен. 🙂
Първият, уж по-лек, ден се превърща в едно 50 километрово пътешествие през черни пътища, тесни горски пътеки, дерета и деренца с паднали дървета, преминаване през дървени мостчета, газене през реки, дълги изкачвания… Кой е направил тази планина толкова неравна?!? Чакайте малко… Нали трябваше да е загрявка?! Гледайки изминатия път си даваме сметка, че сме карали толкова, колкото се очакваше да бъде най-дългата дистанция. Всички свикваме с терена и с карането. С леко натъртени дупета се прибираме доволни и изморени. На Чатъма ни посреща най-невероятната баня с изглед към язовира и бойлер на дърва.
На третия ден ставаме рано, приготвяме сандвичи, качваме се на колелетата и се отправяме към яз. Широка поляна. Има-няма 50 км каране. Но Родопите са коварно място и дори най-добре подготвеният трак, може да се окаже нефункционален. Поемаме в посока Черно дере и още с тръгването се шегуваме как ще бедстваме в гората. През Черно дере, през Лонгурлии, Средно дере, Капинчев дол до яз. Широка поляна. Звучи прекрасно, има маркировка, страхотни спускания, технични терени. Удоволствието е толкова голямо, че забравяме за болките в мускулите. И ето стигаме до разклон. Вече следим зелена маркировка. Всико е наред. Пред нас се ширват равни поляни, след тях 2 км спусканееееее! Уф, първи, втори, трети кръстопът сега сме наляво… Спираме озадачени. Наляво няма път, надясно е яз. Доспат към, който нямаме никаква работа и желание да ходим. Времето напредва. Гледаме GPS-a, трака, картата… Е, няма как, тук трябва да има път: релефът и гората си бяха завзели територията. След няколко минутно чесане по главите и отмора на сянка, правим трак през гората. Ето тук, по тази права линия, би трябало да излезем на заветната зелена маркировка, която да ни отведе до яз. Широка поляна. Кой както може започва да си бута колелото по завидно стръмен баир. С наведени глави, почти легнали върху колелата си и с изплезен език стигаме до върха. Надяваме се там да има гледка, за да се ориентираме по-добре и да изберем по-лек терен за спускане. Гората има собствено мнение… Паднали дървета и същият стръмен терен. Пътека няма. Натискаме предни спирачки, с одрани крака, почти покрити от мравки, колко нокът, слизаме към Сърнена река. Въпросът, как ще я пресечем, вълнува всички. За щастие се оказва почти пресъхнала. Но това не попречи на момичешката част (отбор „Бюстие“) от нашата група да си поплаче. „Още само едно малко баирче и сме стигнали“, казвам аз, надявайки се да видим най-накрая маркировката. О, щастие! Ето я! След кратка ретроспекция на току-що преживяното, охкаме и стенем: „НЕ МОГА повече“… Все пак събираме сили и с вяра, че дървосекачите не са променили пътя, по който искме да продължим, се качваме на колелата. „Не мога“ се превърна магически в „мога“ при новината, че на Широка поляна има магазин! 🙂
С вятър в прашните ни лица и прясна, студена вода от тъй, бленуваната чешма, почти забравяме за дерето, когато… Вико пука гума. „Бозата“ му не помага, гумата си седи, все така спаднала. Започва ровене за резервна гума, махане на външната гума и омазване до уши с боза. 🙂 Имаме още 10 км до почивката, а Чатъма и вечерята са още по-далеч. По пътя – още една спукана гума, още помпане…
След множество геройства се добираме до магазина, който ни посреща със студени напитки и сладко. Вико, Виктор А. Виктор О., Алекс, Мила, Диди, Жени, Маги, Тома, Мария, Ема, Ради с най-доволните физиономии се редим в „индианска нишка“ по асфалта. Ех, нямат край тези изкачвания! Настигам Маги, която е пред нервна криза. Тъкмо да започна да давам съвети за живота и виждам, че вътрешната и гума е излезнала. Невольооооо, завикваме и двете. Неволята, в лицето на Котвата се появи. Сменяме гумата, почиваме си, покатерваме още малко и за щастие поредното чудо – 4км спускане по асфалт. Няма жива душа, освен нас на пътя. Грохнали след около час (към 20ч) се добираме до лагера, където ни чака изненада. Децата от другата група ни посрещат със събрани дърва, запален огън и пълни купички с храна! Няма нужда да казвам, че на следващия ден всички се успахме за закуска. 🙂
Едва, едва, с мускулна треска навсякъде, с каубойска походка и много прозявки започна четвътрият ни ден. Кеф! Ден за гребане с каяци, плуване и изследване на пещера. След подробен инструктаж се натоварихме по двама в каяците. Единствените про-та (Тома и Деси) бяха в едноместни каяци. Познайте дали и двамата не се обърнаха, заедно с целия си багаж във водата! Колкото и да се смяхме, си признаваме, че мъничко ни беше криво заради мокрите им сандвичи. Стигнахме до остров, в който има пещера. Да, правилно, не сте се объркали! Остров с пещера, чийто вход е тесен колкото раменете ни. Там се сблъскахме с предизвикателства, както групови, така и дълбоко лични. Сред пещерната тъмнина разбрахме, че от всеки негатив може да се роди нещо позитивно. Връщането в лагера премина в мълчаливо гребане и погледи зареяни в широтата на язовора и спокойната вода.
Петия ден започна със „Соло“. Два часа сами в гората, на едно място, с лист хария и химикалка. Колко хубаво и колко трудно било да спреш за момент и да разговаряш със себе си. След тези два часа се настанихме на понтона на брега на язовира, за да разговаряме за всички мисли, чувства, емоции, радости и мъки, които ни бяха „посетили“. Не е лесно да си сам със себе си, а още по-трудно се оказа да споделяш. Дори и с хора, с които си изминал 130 км с колела, за два дни. За разпускане, приключенствахме на въжена градина с тролей над язовира. „ Махалото“, отново предизвика нашите емоции. Винаги всичко си идва на мястото, когато си си излял душата и си полетял малко! 🙂
След два дни почивка, беше време да се върнем към колелетата. Каратепе (някогашна граница на Княжество България и Османската империя) беше нашата цел за деня. Нови 50-тина км останаха зад гърба ни. Този ден бяхме притискнати от прогнозата за времето. В 17ч се очакваше да завали порой. Трасето беше ясно, всички пътища, по които тракът ни преведе съществуваха. Темпото беше добро. В 18 ч завъртяхме последния оборот на педалите, оставихме колелетата и тъкмо седнахме да почиваме в шатрата, когато започна да се излива обещаният дъжд. Въпреки това Виктор О. успя да запали огън, който поддържахме цяла вечер. Скупчени около топлината на огъня пяхме, танцувахме, говорихме…
Като всяко хубаво нещо и нашето Родопско велопътешествие имаше своя край. След дълга битка с палатките и багажите – „Как така? Това няма как да се е събирало в този куфар?“, натоварихме целия багаж в буса. За довиждане изминахме 6-те км по вече познатия ни черен път, който ни се стори небивало кратък. С много прегръдки и уговорки за скорошни срещи се разделихме с яз. Голям Беглик с грейнали лица, шепи пълни с приклюение и развалнувани души.
върни се обратно