Родопите имат особен дар – умеят да те приютят и да те променят, без дори да го осъзнаеш. Там въздухът е по-чист, небето по – близо, а нощите – по – тихи. Но това не е история за планината, а за седем дни, в които група деца, велосипеди и няколко тренелариумски тренери превърнаха една поляна в свят, пълен с приключения, смях и открития.

Август 4, 2025 – Пристигането

Сутринта започна още в града – с натоварване на палатки, спални чували, шалтета и колела. Гледах купчината екипировка и се чудех, как ще се побере всичко това в малкия бус. Но, Тренера има вълшебни сили. Всичко влезе, където трябва, че даже и място остана. Пред стадион Васил Левски се усещаше онази особена смесица от вълнение и притеснение – нови лица, познати лица, непознати имена и познати имена.

Още по време на пътуването към Родопите се бяхме опознали с останалите участници и открихме общи теми за разговори. Пътуването ни завърши на язовирната стена на Голям Беглик, пред един изоставен хотел. Там ни посрещнаха Маргото и Йоана, който се бяха  сдобили със супер вкусни кюфтета за обяд.  Докато хапвахме, усетихме усмихнатите погледи на тренерите, които казваха – „оттук започва всичко“.

Свалихме колелата от ремаркето, метнахме малките раници на гърба си и потеглихме към горски център Чатъм, където щяхме да си направим нашият бивак. 7 километра черен път, покрай тихата сребърна вода на язовир Голям Беглик.

Йоана беше закарала буса с всичките ни вещи вече до нашата поляна и започна голямото разтоварване. Над главите ни облаците се скупчваха и усещахме че е въпрос на минути, да се излее небето. Разпъването на палатките беше състезание с времето – всеки помагаше на всеки. Опънахме и големите шатри, които щяха да ни служат за кухня и общо помещение, ако завали. Докато ние се борехме с палатките и вещите си, от кухнята се разнесе аромат на топла супа, който се смеси с аромата на влажна трева и първите капки дъжд.

Разбира се, намерихме време за задължителните тренелариумски игри, които неусетно ни помогнаха да се отпуснем, да започнем по- свободно да си говорим и повече да се смеем.

Успяхме да си запалим огън и всички наредени в кръг около него, чухме за първото предизвикателство, което ни очакваше на следващия ден.

Август 5, 2025 – Пътят на умората и радостта

Сутрините в лагера имат свой ритуал:  те са студени и дъхът ти се вижда в първите слънчеви лъчи. Горещият чай за събуждане е спасение, а ароматът му  се смесва този на гората, топли дрехи (в Родопите месец август може да бъде доста прохладен), закуска с шоколадови топчета, гофрети, сладко – първата истинска усмивка за деня. Кратък брифинг. Говорим си за крем против слънце, вода, дъждобрани, правим си сандвичи – навици, които ни помагат да бъдем по – самостоятелни и отговорни.

Днешният маршрут ни поведе по черен път покрай язовира – камъчета, локви, равни участъци и баири. „Без изкачване няма спускане“ честичко се чуваше, ту отпред, ту някъде отзад. Гората предложи своите предизвикателства –  изкачвания тежки, бавни, с изтръпнали бедра. След дълго изкачване, достатъчно мрънкане, дойде обратът. Хапване на малка полянка и дълго и бързо спускане, с пръски кал, със смях, който се губеше в шума от гумите по камъчетата.

Когато пристигнахме в лагера, Маргото и Йоана ни очакваха със студен пъпеш – сладък, сочен.

Вечерта около огъня, по време на разбора погледнахме трака от карането ни. Първи 28 километра из родопските гори. Спогледахме се горди и радостини от първия успех на групата ни. А звездите бластяха над нас, огъня пращеше и сладките приказки започваха да стават все по трудни за чуване.

Август 6, 2025 – Вятърът, водата и уликите

Тази сутрин се събудих и слънцето грееше ярко.

След закуска разбрах, че сменяме колелата с каяци. Отидохме до брега, сложихме спасителните жилетки и чухме инструкциите за безопасност, посоката ни на плаване и задачата ни за деня. Вятъра беше силен, но ние бързо се научихме да гребем в синхрон. Посоката ни бе малък остров в другия край на язовира.

Беше прекрасно усещането да се озовеш в открити води, да се бориш с вятъра и да управляваш лодката с помощта на партньора си.

Когато стигнахме на острова имахме кратка сесия по ориентиране. Получихме координати на пещера. Представяте ли си – пещера на остров?! Гората ни прие с прохлада и с мирис на смола. Изведнъж пред нас съзряхме малък процеп. Да, това се оказа входа на пещерата. Имаше подготвена екипировка за спускане по алпийски способ. Не можех да повярвам, че ще можем да се промушим през тази дупка и …къде щяхме да отидем. Вълнувах се, много даже. Когато дойде моят ред, обух седалката, сложих си каската и си пуснах фенерчето. Йоана ми помогна да направя първите си стъпки и докато се усетя вече висях на въжето и се спусках надолу. Под мен се откри широка пещерна галерия, вътре вече бяха и останалите от групата ми. Открихме нещото, което търсехме и развълнувани поехме по тясна пътека, която ни изведе до другия вход на пещерата.

Отново в лодките, вятъра беше в гърба ни. Лодките се плъзгаха като по масло, а смехът отекваше над водата.

Вечерта имаше много неща за споделяне около лагерния огън, а тези звезди, направо омагьосващи ни слушаха и премигваха, все едно ни казваха – браво, страхотни сте.

. Август 7, 2025  – 40 километра, едно куче и много смях.

Маргото беше станала в 04.00ч сутринта и ни изненада с вкусни пържени филийки. Когато ги намажеш обилно с течен шоколад, се чувстваш като победител, още преди да си се изправил пред поредното предизвикателство.

„Днес е големият вело-ден“, си казахме. Пътят ни добре познат, започна с изкачване. С изкачване, оооо да, с изкачване. Едни крави  клатеха глави и ни подканяха – „хайде, още малко, да това е вашият път, нагоре“. Имахме си придружител, едно куче, като всяка година, но тази беше кучето Гръм. Той препускаше напред – назад, внимаваше някой да не изостане и ако това се случеше го подканяше с лай да продължава.  Даваше усещането, че сме част от по – голямо стадо. Обядът го направихме набързо, на крак докато следяхме трака си. Кратка почивка и още изкачване, един връх и…без изход напред. Понякога природата просто си затваря пътеките, крие ги и не дава да се премине през тях, колкото и да търсиш варианти.

Обсъдихме положението и единодушно решихме, че се връщаме. Спускане, да след изкачване винаги следва спускане. Уморени сме, но интересно нещо, не ни тежи.

В лагера ни чакаха сладки бисквити и вафли. Определено си бяха заслужена награда за този тежък ден. Равносметката – 40 километра каране из тежък, горски терен. Дали съм доволен – да и още как.

Тази вечер поляната беше тиха, сънят дълбок, а възстановяването – пълно.

Август 8, 2025 – Въжените елементи и тролеят над язовира

Сутринта започна с хрупкави, пържени филийки. Въздухът беше свеж, но с онзи характерен планински хлад, който влиза под якето, докато тялото още не е загрято.

Чаят ни стопли и вля живот в телата ни. Разкършихме се и се отправихме към въжената градина. Още отдалеч се виждаше мрежата от въжета и платформи, опънати между високите борове.

Сложихме каските и седалките. Йоана ни направи подробен инструктаж. Първото стъпване на платформата беше, като да се качиш на кораб в открито море – леко клатене, лека несигурност. Започнахме с по- лекия маршрут, но още на второто въже разбрах, че това не е просто игра. Въжетата бяха груби, плъзгаха се под пръстите ни, а всяка крачка напред изискваше да преодолееш онзи  лекичък, но упорит страх. Под краката си имахме 8 метра въздух все пак.

Когато стигнахме до платформата преди тролея, сърцето ми вече биеше в ушите. Йоана ме закачи с карабинера за ролката и попита:

• Готов ли си?

Само успях да кимна.

Полетът започна тихо, но след първите метри вятърът се блъсна в лицето ми, а водата под мен проблесна като разлято стъкло. Писък, смях, адреналин. Когато стъпих на отсрещния бряг, краката ми още бяха меки, но усмивката – от ухо до ухо. На един от моите приятели на каската, като слезе на земята имаше следваща следа, завързана с малко конче. Някой явно играеше с нас по-умело, отколкото мислехме.

След вечеря слязохме на брега на язовира, защото за първи път от началото на седмицата времето беше спокойно и язовирът беше като огледало, отразяващ синьо -розовия цвят на небето. Беше много красиво!

Август 9, 2025 – Нощно предизвикателство

Този ден сме отново на колелата. Ще направим обиколка на язовира. Доста се забавлявахме със суетнята около Беглика феста и всичката лудница, коли, хора, боклуци. Уж всички са се събрали, за да покажат природосъобразен начин на живот, връзка с природата, бавен начин на съществуване, пък ние се разминахме с 18, забележете 18 поршета…“О времена, о нрави“. 😊

Когато отминахме тази лудница, се потопихме в обичайната тишина, красота и спокойствие на района. Ядохме малини, закачахме се, забавлявахме се. Прибрахме се рано, починахме си, хапнахме.

И тъкмо да започнем да скучаем и…

Нощта има свой собствен звук в Родопите – приглушено шумолене на листа, далечно плясване на вода и тихото свистене на вятъра между дърветата.

Събрахме се на поляната в пълна тъмнина. Челниците осветяваха лицата ни на кръгове, велосипедите бяха готови да ни заведат на поредното, уникално приключение в гората. Ники даде знак и всички в тишина потеглихме.

В началото само светлината от челниците прорязваха мрака, а всичко наоколо беше дълбока тъмнина. Понякога светлината улавяше отблясък в очите на сърна или на по – дребно животно, което бързо се шмугваше в храстите. Дишането ни беше равномерно, но сърцето ни биеше по – бързо отколкото при дневно каране – нощта правеше всяка неравност по – непредсказуема, всеки завой по – остър.

На някои места пътят слизаше до брега на язовира. Там въздуха ставаше по – влажен и по – хладен, а мирисът на вода смесен с дим от далечни огньове влизаше дълбоко в дробовете.

Достигнахме открита поляна, където весело грееше огън. Пламъците танцуваха и хвърляха оранжеви отражения върху лицата ни. Всеки слезе от велосипеда с тихо облекчение, че е преминал тъмния път, но и с желание да не свършва това вълнуващо приключение.

До огъня ни очакваха въжени гривнички и прекрасни значки. Когато всеки взе в ръка своята гривничка и значка, усетихме че това са символите на нашата невероятна седмица, в която преодоляхме умората, страха и границите на собствените си възможности.

На връщане към палатките вече не чувствахме мрака, като заплаха – той беше просто друг вид тишина. Усещахме се по – смели, по- свързани. Разбрахме, че когато не си сам, страхът се превръща във вълнение.

Август 10, 2025 – Сбогуването

Събирахме палатките бавно, сякаш това можеше да забави момента, в който щяхме да си тръгнем оттук. Поляната, пълна с цветове и смях, се превръщаше в най- обикновена, горска, тиха поляна. Още малко каране на колела до изоставения хотел. Бусове вече ни чакаха.

Завинаги ще остане в сърцата ни огънят, водата, вятъра и обещанието, че ще се върнем. Може да не е точно на това място, но ще се върнем при приключението, при предизвикателството, при всичко което ни помогна да открием себе си, природата и новите приятели.

Казвам си – ,,Тръгвам, за да се върна отново догодина, готов за нови приключения и предизвикателства с Тренелариум!“

 

върни се обратно