Като всяка година и тази „Чатъма“ ни погълна — онзи див, зелен амфитеатър, в който гласът на гората шепне различно на всеки. Стъпихме на територията на изоставения хотел и спомените ни настигнаха още на прага: смях от минали лета, нечии първи километри с велосипед, първото „мога“. Тъкмо подредихме мислите си, и небето ни напомни, че в планината плановете са молив, а не мастило. Облаците притъмняха, а ние отговорихме с най-доброто, което умеем — организация, хумор и работа в екип.

Запалихме огъня. Смолата изпя първия си пращящ акорд, димът се вдигна на спирали, а около нас се събра простичко човешко щастие: топла храна, топли хора, топли разговори. Дъждът чукаше барабанно по платнището, а ние вече бяхме вътре — в приключението, което всяка година пишем заедно.

Чатъм – За Големите: летопис на едно приключение в стил „кал по коленете и чувство за хумор“ в душата.

Тук започна нашият приключенски лагер за тийнейджъри — научно-практическа демонстрация по „умения за живот“ и „как да запазиш достойнство, когато чорапите ти вече са аквариум“. Палатките се появиха с бързината на чайник в делничен следобед.
— „Къде ми е палатката?“
— „Ти ли ми взе шалтето?“
— „А как, по дяволите, се забиват колчета?“
Разбира се, всички реплики произнесени с възпитан тон и с енергията ,като за рок концерт. Двете големи тенти се опънаха като по чудо — неелегантно, но решително — а дъждът продължи да изпълнява соло над главите ни. Разделихме се по групи: дърва, вода, кухня, сушилня за мокри чорапи. Преминахме през всички фази на груповата динамика (със смях за гарнитура) и, за да не паднем духом от повсеместното подгизване, откраднахме 10 минути за епохален Clash Royale насядали върху раници, като на рибарски док, докато някой в близост бели моркови с изражение на хирург.
Огънят запука, вечерята стопли душите и по-малко чорапите ни, „съветът на старейшините“ определи час за ставане и ние се мушнахме в спалните чували, като в пашкули. Дъждът барабанеше по палатките, а ние вече — да си го кажем — бяхме една идея по-„ние“, отколкото „аз“.

Ден 2 — Където гумите подскачат, а никой не пада – от наша гледна точка си е чисто чудо!

Пътрвият ни вело – ден. Маршрутът ни поведе към язовир „Тошков чарк“. Определено приличаше на поднос с камъчета и локви, поднесен от съдбата с намигване. Гумите подскачаха, а коментарите летяха покрай ушите ни: „Кой ще падне пръв?“

Никой, разбира се — което бе разочарование за букмейкърите, но победа за коленете ни. Карахме един зад друг с дистанция „галантна и почти не нахална“, темпото само си ни намери.

Спряхме за почивка на брега на язовира, край водата . Седяхме в тишина. Светлината рисуваше сребърни линии по повърхността, а някой извади „скрит“ шоколад  и го сподели по съвест.

На връщане говорехме по-малко и се разбирахме повече.  Беше прекрасно вработване за групата – предизвикателно, динамично и определено красиво.

В лагера настъпи най-почитаната дисциплина: състезанието за банята. Преговори, „резервации“, дипломатически мисии, залагане на бисквити — направо можем да напишем забавен учебник по комуникация. Вечерта дъждът отново почука на вратата ни. Ние превърнахме голямата тента в дневна, успяхме да надвикаме шума от капките и изпълнихме ритуала „план за утре“.

Ден 3 — Лекотата, магазинчето и парламентарният огън

А планът за деня бе интересен – каране около язовир Широка поляна.

Денят ни посрещна с настроение „дайте да се разберем“. Представихме трака за деня, напрвихме прилчни сандвичи, подготвихме раниците си и потеглихме. Слънцето наднича иззад облаците като джентълмен без покана, карането върви леко, гледките се редуват една след друга, като вълнуваща презентация. Красиво е, познато е, нашето си е. Непланувано почти, стигнахме до така нареченото „квартално“ магазинче. Естествено,  показваме апетит, за който поетите биха написали ода. Изкупихме всичко, което издава звук при гризване.

Вече по пътя към лагера, по-малко бързахме и повече гледахме.  Родопите са рядкост и дано се запазят за повече време в това си състояние.
Вечерният огън събра шеги, признания и философия от висш порядък („ако не си се изкалял, бил ли си изобщо тук?“). По време на Родопското велопътешествие, кръгчето около огъня е нещо, като римски форум: много мъдрости, много философски разкази, много ораторски умения.

Ден 4 — Голяма география: изгубихме пътя, намерихме себе си

Пореден вело – ден. Затова сме тук все пак, за да караме и да се предизвикваме. Да търсим границите на възможностите си, на комфортната си зона, че да можем да ги прекрачим.

Поехме към Сърница уверени като котарак на ограда — и се оказахме в учебник по импровизация. Всеки сезон дървосекачите добавят нови пътища, гората заличава старите, а навигацията се държи като леля на сватба: върти се, сочи, говори неразбрано. Прекосихме няколко дерета, няколко дървени мостчета, няколко живописни поляни, доста  каменисти участъци, дори животинските пътечки се губеха в гъстите гори. Мрежата от пътечки би затруднила и най- опитните водачи тази година. И тъкмо, когато бяхме на крачка от това да си направим заслон насред поредното дере и да отидем на лов за вечерята ни, пък да си чакаме спасението, се появи то — любимото, незабравимото, шеметното шесткилометрово спускане към Сърница.  Спасение дебне отвсякъде.

И така, вятър в бузите, градът пред нас, изпънат, като десерт след пости, и мисълта за магазин ни водеше уверено напред.

В центъра на Сърница, след като заредихме запасите си от вода и храна, се смяхме на преживените трудности и готовността ни да драматизираме момента.  И както си се подигравахме един на друг осъзнахме, че денят е напреднал доста, а ние не сме там, където би трябвало да бъдем.  И ето, че се изправихме пред  математическата дилема на деня: ако се върнем с велосипеди, пристигаме по тъмно и е доста рисково това каране; ако изберем някакъв допълнителен транспорт — пристигаме навреме, но, ако ползваме транспорт, това означава ли че сме се справили с днешното предизвикателство?!  Седнахме на стъпалата пред общината и отворихме „офис на открито“.
Критериите бяха определени: Транспорт при всички случаи, цена, сигурност, време. Ролите — раздадени: кой звъни, кой проверява алтернативи, кой следи картата, кой преценява мястото за качване. Проведохме няколко разговора, един младеж прояви дипломатически талант („Ако са три коли, ще свалите ли цената?“), и след половин час минахме от теория към практика: три превозни средства за 140 лева до язовирната стена на язовир Голям Беглик.
Ние — тренерите — държахме рамката на обсъждането и леко помагахме на места(както се казва, фасилитирахме процеса), а те, участниците — взеха своето, групово решение. Така изглежда един екип – непредвидена ситуация, обсъждане на различни идеи и накрая постигане на консенсус. Чудесен пример за наблюдение и за последващи разговори и анализи.

Натоварихме се по колите и добрите хора ни откараха до посоченото място. На смрачаване карахме леко и внимателно по черния път към нашата поляна. В лагера Марго ни посрещна с паста — порции, достойни да разплачат гурме критик. Огънят направи голям кръг от светлина, и седнахме за официалния вечерен разбор: начертахме трака на деня, назовахме грешките, извадихме уроците. Никакви оправдания — само полезни истини. В Тренелариум всяка ситуация е почва за учене.

Ден 5 — „Токсична течност“, „Вълшебни обувки“ и едно различно пълнолуние.

Спахме до късно. Слънцето ни пожела добро утро вече високо издигнало се в небето. „Почивният“ ден включаше две „проблемни“ игри с имена като от въображението на ексцентричен чичо: „Токсична течност“ и „Вълшебни обувки“. Звучат смешно, а всъщност учат на стратегии, роли, отстъпване на думата и онова старомодно умение „слушане“.
С  първата се справихме  блестящо; във втората — почти. А „почти“ е най-любимата ни дума: оставя вратата открехната за следващия опит. Смях на поразия, отбор — почти оркестър. Така колоездачния ни лагер за деца и тийнейджъри кове характери, докато си мислиш, че просто подаваш въже, то междувременно станали сто неща, които да анализираш и да се учиш от тях.

Вчерта стояхме дълго около огъня, гледайки небесния калейдоскоп, изпъстрен с безброй звездни фигури. Споделяхме преживявания и просто си говорихме за онези важни тийнейджърски неща, които глождат мозъците ни ежедневно. Изключително е умението да споделяш лични неща с връстници и да чуваш и друга гледна точка. Проблемите на тийнейджърската възраст са много и когато успееш да ги назовеш, всъщност намираш решения, не ти тежат толкова.

И както бяхме задълбали в тези, толкова значими разговори, дойде моментът.

Станахме и се отправихме към брега на язовира. Последва инструктаж, разпределихме се в лодките и навлязохме в меката тишина на язовира. Толкова е различно всичко през нощта. Тишината е някак по-плътна, сетивата са по-изострени.  Имаше пълнолуние, което осветяваше нашият поход. Греблата леко докосваха водната повърхност. Първоначално се усещаше напрежение и скованост, но след първите 5 минути всички се отпуснаха и се наслаждаваха на усещането – на свободата, но новото, на споделеното.

Ден 6 — Кръговете на Беглика и дълбокото „мм-хм“

Отново на колелата. Този път навлизаме дълбоко в родопските гори и се отправяме към Резерват Беглик. Резерватът е друг свят. Пътеките правят кръгове и се връщат към себе си. Спираме тук-там — не празнуваме рекорди, празнуваме гледки. Един по един казваме по нещо: „Страх ме беше онзи ден, ама не исках да ми личи“, „Обичам как мирише после, когато валяло“, „Искам догодина да водя аз групата в първия ден“. Въздухът е чист, езерата са огледала. Темпото не е цел — темпото е спътник. Денят влиза плавно в нас и остава, като добра история, която ти се ще да разкажеш пак.

Ден 7 — Да прибереш лагера, без да прибереш спомените

Сгъваме палатките, които вече добре познават формите ни. Въжета, колчета, тенти — всичко влиза на мястото си с педантичността на иконом преди ревизия. Събираме боклука до последното хартиено късче. „Ей, тук има забравен чорап!“ — не липсва в нито една добра история и вероятно си има собствена биография.
Доядохме останалото — чудо невиждано, шоколад пак се намери. Споделихме го така, сякаш този свят е създаден за делене на вкусотии.

Леко лирическо отклонение:

Вечерното трио: огънят, поляната, звездите (плюс Млечния път за десерт)

Когато падне тъмното, „Чатъма“ става сцена. Поляната ухае на мокра трева и смола, огънят пращи като добре настроено пиано — шепне, трясва, тлее — а Млечният път се разсипва над нас като захар върху крем-карамел. Седим в кръг и разказите тръгват — за първия страх и първата смелост, за падания и ставания, за домове и мечти.
Това е сърцето на летния лагер в Родопите. Няма оценки, има погледи, които на сутринта са по-ясни, по-тихи и някак… по-добри към другите. Това е нашата „тайна програма“ — преживяваме и учим от това.

Свободата, която даваме.

В Тренелариум свободата не значи „прави каквото искаш“. Свободата е:

• да решаваш и да носиш отговорност за решението;
• да грешиш безопасно и да пробваш пак;
• да поискаш помощ и да дадеш такава;
• да бъдеш лидер днес и последовател утре;
• да говориш и да слушаш.

Ние държим рамката и сигурността; приключението — вие. И тъкмо затова това е най-якото приключение за тийнейджъри: честно, истинско, с реални предизвикателства, внимателни тренери и огромно поле за забавление и порастване.

(Между другото: когато групата реши да наеме превози от Сърница, обсъдихме с Деси и Йоана бюджетната коректност на въпроса — и двете казаха: спокойно, ще възстановим средствата на участниците Нека ги използват за себе си.

И ако питате „Какво беше всъщност?“

Беше роман в седем глави:

• глава за дъжда и тентите;
• глава за камъните и смеха към „Тошков чарк“;
• глава за Широка поляна и магазинчето;
• глава за изгубването към Сърница и великите преговори за 140 лева;
• глава за проблемни задачи и нощно плаване по пълнолуние;
• глава за кръговете на Беглика;
• и финална глава за събирането на лагера, без да се събират спомените.

Ако ви попитат какво е лагер Чатъма на Тренелариум, кажете: истинско приключение — кал по коленете, приятелства и вечери край огъня. Елате догодина с дъждобран, челник и отворено сърце. За останалото ще се погрижи планината.“

върни се обратно