Летни лагери и приключения за деца

Пролог

15 септември 2022г.

Всяка година, след всяко приключение, сядам и пиша история за това, какво, как и къде се е случило. Описвам пътувания, преживявания, емоции, трудности, превъзмогвания, пораствания и всичко останало. 😊

Тази година, реших да променя нещата и да сътворя един дълъг разказ, разделен на глави.

Ще се опитам да предам безкрайните и най-разнообразни преживелици на нас, екипа на Тренелариум и всички онези деца и младежи, които се впуснаха с нас в това гигантско приключение.

Приятно четене!

 Глава първа!

Велопътешествие на две планини – Рила

Когато чуеш – 29 деца, на възраст между 6 и 10 години с велосипеди, определено ти настръхват косъмчетата отзад на врата, завива ти се свят и рязко ти се подкосяват краката.

Освен това, ще си запокитен цели шест дни с тях, някъде из рилските ширини и се очаква от теб да оцелееш на първо място, да си запазиш здрав разсъдъка, да поемеш 100% отговорност за себе си и за всичките тях, разбира се; да им предадеш умения за каране на велосипед из пресечен терен; да ги опазиш живи и здрави, въпреки техните отчаяни и изключително смели опити да те провалят в това начинание; да събудиш в тях отговорност към действията им; да ги мотивираш да се впуснат заедно с теб в това приключение; да ги предразположиш да надмогнат възприятията си за способностите си; да им покажеш приятелство, доверие, внимание; да преминеш заедно с тях през всички онези трудни неща, които са част от всяко порастване и от всяко приключение.

Мхъм – нищо работа! 😊

Андрей, Ида, Коко, Йоана, Лъчезара и аз – Деси, навихме ръкави и се впуснахме в подготовката на това преживяване.

Дълго премисляхме, как да мотивираме тези деца да ни последват в една програма, която от всякъде разгледана, си е предизвикателна за тяхната възраст. Как да ги потопим в света на себеизследването, така, че да им е забавно и полезно?

Разпределихме роли, създадохме великолепна легенда, включваща исторически факти за местността и художествена измислица, подготвихме нужните ни материали и ето ни, изправени пред всички очакващи лица, разказвайки какво, къде и как ще ни се случи през следващите дни и докъде ще ни отведат общите ни усилия.

Общи усилия, защото децата се разделиха на три групи, но всички имахме обща цел.

Всяка група бе поставена пред абсолютно еднакви предизвикателства всеки ден и всеки ден, всяка група печелеше или съответно губеше вече спечелени, парченца ценна информация. Всяка вечер сглобявахме парченцата и картата, на отдавна загубено съкровище, ставаше все по-пълна и ни оказваше точната посока. Всички бяхме навлезли дълбоко в историята и нямаше нужда от нищо друго, освен понякога напомняне, че имаме обща цел и всички зависим един от друг.

Къде ни отведоха ежедневните предизвикателства?

Първо, преминахме през цял ден игри, които ни помогнаха да станем група. Имам предвид, да можем спокойно да предлагаме решения и различни идеи, да се изслушваме, да открием общи черти, да намерим своите силни или не толкова силни качества, да научим повече един за друг, що за хора сме, да сме толерантни едни към други, да си помагаме, да се съобразяваме, да изградим доверие.

През втория ден, усложнихме задачите и се потопихме в шеметен казус, в който бяха включени каране на колела по пресечен терен, ориентиране по карта, компас и GPS координати, следене на времето и на всичкото отгоре и преминаване през любимите ни „проблемни задачи“. В нито един момент, не остана човек, който да не знае, какво се случва. Всички бяха фокусирани върху изпълнението на задачите. Особено след пълния провал в първата част от „проблемните задачи“ 😊

От него насетне и след задължителното кръгче за анализ на случилото се, вече нещата се случваха чудесно. Всички разбрахме, че това с което сме се захванали, не е игра.

Следващият ден ни предостави възможност да направим истински, целодневен велопреход. По  време на него, се научихме максимално адекватно да използваме техническите характеристики на велосипедите си; да сме сигурни, кога, на каква скорост да караме; да преминаваме различни теренни препятствия; да се спускаме по стръмно и да изкачваме стръмно; да осъзнаем, колко повече можем; да забелязваме красотата на природата около нас и да си помагаме; да споделяме и да се  смеем заедно на несполуките си, вместо да роним бисерни сълзи.

Крачка след крачка, достигнахме до най-предизвикателния ни ден, а именно денят с високи въжени елементи.

Влади и Тренера дойдоха и ни помогнаха в изграждането им.

Определено ме обхвана носталгия, когато си спомних за моите първи преживявания на това място, когато добивах уменията си в това, което се превърна в моя „работа“ – смисъл, по точно казано.

Елементите се изградени на височина от около 8/10 метра, между дървета. С тяхна помощ, желанието ни бе да помогнем на децата да превъзмогнат себе си, да добият по-силна представа за възможностите си, да усетят истински подкрепата на останалите и да добият повече увереност. Необходимо е изключително спокойствие, внимание и познаване на дадения човек, за да може всичко това да се случи.

По време на преминаването през тези елементи, излизат наяве много неща от дълбочината на характерите и е изключително важно, как ще се подходи към тях, за да остане единствено градивното и смисленото преживяване.

Децата преминаха през „Полоса“ и „Висок скок“. За десерт, Тренера беше подготвил и един весел, неангажиращ  емоционално, алпийски тролей.И за десерт на десерта, се спуснахме с колела от ЦПШ Мальовица, чаааак до село Говедарци!

А всяка вечер, след вечеря, се събирахме около топлината на огъня и правехме разбор за изминалия ден и преживените приключения.

Това е единственото нещо, което няма как да споделя, защото е огромно количество преживявания, емоции и осъзнаване. Ние тренерите, само започваме процеса, оттам насетне участниците са тези, които ръководят дискусиите. Ставаме свидетели на промяната у всекиго, дори и в тези дето си си мислел, че са все още абсолютни бебета и дори не успяват сами да измият зъбите си, чуваш неща от рода на – „Бях много притеснен, но тогава чух Алек, който ми каза, че всички разчитат на мен и няма да ме оставят сам и тогава се стегнах и си казах, разбира се, че можеш още малко и то взе, че стана. Да, понякога трябва да спреш да чуваш мозъка си, ако искаш да постигнеш нещо. Просто го правиш и то ще се получи.“

Да, всяка вечер ставаме свидетели на тези чудеса. 😊

Пред-предпоследната вечер сглобихме всички парчета от картата. Видяхме, че мястото не е съвсем далеч от нас и решихме веднага да се отправим в тази посока.

Приключенският ни дух беше мега висок и грабнахме лопати, кирка, челници, картата, компаса, дебели дрехи, малко вода и храна, че знае ли човек, и поехме по чудна пътека.

Миришеше на дива мента, светулки светеха в гората, чувахме песента на реката. Всички се движехме тихо и си говорехме още по-тихо.

След около половин час стигнахме до изоставен горски заслон и открихме точното място, според картата, където би трябвало да бъде нашето съкровище. Веднага се захванахме с копаенето и не след дълго изровихме старинен съд. В него имаше паче пергамент.

Настана суматоха, но въпреки това се овладяхме, извадихме пергамента и там… Съкровището бе преместено, поради набези на хора, в чиито ръце не биваше да попадне. Имаше нова главоблъсканица.

Не се разочаровахме, защото ни е ясно, че за толкова мнооого години с едно съкровище могат да се случат купчина неща. 🙂

На сутринта станахме мноого рано, оправихме си раниците за поход и се отправихме към Йончево езеро. Там трябваше да стигнем и да търсим наново. Чудесен ден, чудесно настроение, чудесни приятели, чудесни, мокри крака.

Стигнахме до езерото, поговорихме си за опазването на природата и колко крехък е всъщност балансът с човешката намеса. Разгледахме пергамента отново и се втурнахме да търсим съкровището и да, открихме го. Заровено отдавна, забравено от всички дори, извадихме дървено ковчеже. Наредихме се в кръг, всеки мина и пъхна ръка в него, напипа нещо, стисна го в ръка и го скри зад гърба си.

Когато всеки извади своето нещо, открихме, че съкровището сме самите ние и всички приключения, през които преминахме. Защото, какво по-голямо съкровище от това, да познаваш себе си по-добре, да си спокоен, когато се налага, да вземеш трезви решения, да поемаш отговорност, да познаваш силата си и възможностите си, да си открил нови приятели, с които можеш да споделиш всичко.

Символът на всичко това бяха прусечни гривнички.

Всеки сложи своята и винаги когато му стане тежко на някой, ще погледне гривничката си и ще си спомни за всичко преживяно и ще си спомни, че може. Просто всеки може много повече, отколкото си мисли. Просто трябва да поиска! 😊

 

Глава втора

Жеравски преживелици

След впечатляващото начало с програмата „Велопътешествие на две планини -Рила“, обърнахме взор към следващото приключение.

Избрахме си село Жеравна, място пълно с история, велики личности, красива природа, неувяхващи култура и традиции.

Йоана, Косьо, Ради и Криси поеха тази програма.

Чисто ново място, за всички ни.

Бяхме резервирали стара къща в Жеравна и искахме с нейна помощ да се потопим максимално в мястото.

На живо, къщата беше вълшебна. На 300 години, с пра-стари дърворезби, тежка лозница в двора, непомнещ възрастта си орех, безчет старинни предмети, пръснати навсякъде, тежки врати с железни резета, пъстри черги, дебели и многоцветни китеници, хладни ленени чаршафи, прашясали огнища, трикраки столчета, миндери за по 5 човека, наместо легла, тежки каменни плочи по покрива и на двора, кладенец и три костенурки.

Определено останахме с отворени усти от предизвикателството да направим свой дом за следващите седем дни, тази 300 годишна къща, чието място според всички ни е в музея.

Докато децата щастливо писукаха из къщата и откриваха нови и нови тайни места за игра, ние тренерите, сключихме глави и дообсъдихме как да подредим програма, така че да извлечем максимална полза хем от мястото, хем за участниците. Разделихме се на две групи, представихме си предстоящите приключения и вълшебството започна.

Всеки ден бе посветен на различни качества, техния смисъл и как ги прилагаме в ежедневието си. Всяка сутрин, децата разчитаха кодираните качества и в последващия ден ги прилагахме, като отделяхме внимание да е максимално ефективно, за да получим търсения резултат.

Определено предизвикателствата не бяха лесни!

Имахме за задача да изкачим връх Разбойна. Със своите скромни 1128 м.н.в. всеки ще си каже – „Е, какво толкова. Едно връхче“. Само че, в действителност преходът е доста интересен и приключенски.

Всяка група получи конкретно трасе, по което да се изкачи на върха. Не стига това, ами на върха бе необходимо да се срещнем с другата група в определен час, за да си разменим трасетата и информация за слизането.

Речено – сторено. Събрахме се на центъра на Жеравна, викнахме юнашки три пъти „Ура“ и всеки се зае да мрънка на себе си от жегата, плана, програмата, далечния връх, отново жегата, бавните в групата, бързите в групата, пълната несправедливост, глобалното затопляне и т.н.

Чудесна букова гора, с почти видима маркировка до няколко метра преди върха, където всички пътеки задънват в огромно поле с папрат, висока над човешки бой. Ами сега! Времето напредва, битката с природата се оказва заплашително тежка, а настроенията не са особено вдъхновяващи.

Въпреки това, тренерите и участниците показаха завидна упоритост и в точно уречения час, максимално близо до върха успяха да се срещнат, да си кажат по някоя успокоителна дума и да си разменят трасетата.  По пътя срещнахме и онова чудно дърво, окичено с всякакви цветни парчета плат за късмет, за сбъдване на желание, за молба. Поседяхме под него, но не усетихме нещо съвсем вълшебно, вдигнахме рамене и поехме към къщи.

Определено загряхме и главите и краката с този преход – 15 км в тежък, обрасъл и пресечен терен. Движението по GPS координати ставаше все по-леко и понятно за всички.

Вечерта, по време на анализа за деня изкочиха полезните качества, които определено ни бяха помогнали през този ден. Воля, упоритост, толерантност.

Казахме ли ви, че се хранехме в един ресторант на 10 минути от къщата ни и всяка сутрин щурмувахме селото, в почти неприлично ранни часове, огласяйки района, все едно събирахме партизански отряд?

Не? Ами така се случваше, но местните ни се радваха и никак не ни се караха. Само една, две баби от онези, сещате се кои, бърчеха носове и клатеха глави.

Та след обилна и добре озвучена закуска, се отправяхме към вкъщи и там на вратата ни очакваше нов лист със задачите и приключенията за деня.

Ден следващ – Дряновска пещера.

Дани като чу, че пак ни чакат 15 км ходене и нададе онзи негов окуражителен рев, който може да скъса и сърцето на дракон от мъка. Само че, групата си е група, задачите са си задачи и не след дълго всички бяхме готови за нови подвизи в света на тъмнината.

Тренера ни стовари в покрайнините на Котел и със смешни истории и бодра крачка за нула време стигнахме до пещерата. Наистина интересно място. Насред гъста букова гора, малко встрани от черния път кривва незабележима пътека и след 5 минути се озоваващ пред впечатляваща карстова пещера. Запалихме челниците, определихме реда на влизане, турихме си каските и поехме на експедиция. Влязохме в просторна зала, където веднага забелязахме две жаби, множество чисто черни пеперуди и няколко страховити с размерите си, паяка. Следваше тесен проход и трябваше да пролазим през него почти по корем. От него се влизаше в голяма зала от бял варовик. На светлината на челниците ни, малки капки вода светеха като брилянти. Загасихме светлините си и се потопихме в абсолютната тъмнина и тишина.

„Дали и в космоса е такова?“ – прозвучаха въпроси. „Сигурно звездите светят, като тези капчици вода.“ Приказно е, да!

Продължихме напред, проходъта правеше завой и се излиза почти от същото място, от което се влиза в пещерата. Чудесна разходка и чудесен повод да впрегнем качествата „Любопитство“ и „Кураж“ на работа.

На връщане Дани тичаше, за да разкаже на Тренера за всичко видяно и преживяно. Все пак тези 15 км не бяха нещо толкова страшно, когато имаш толкова важни задачи, за да ги изминеш. 😊

Предните дни бяхме повървели и всички имахме нужда да забавим малко темпото, затова следващия ден го определихме, като ден за „Селска Одисея“.Това е времето, в което се впускаме из селската шир в опит да съберем възможно най-много интересни факти за местността, хората, културата, традициите, храната, обичаите, говора, населението, историята.

Всяка група получи списък с въпроси и задачи и всички се отправиха към трескаво разпитване и събиране на информация. Децата се справиха блестящо и успяха да направят прекрасни дигитални презентации на този ден.

Разбрахме, че в Жеравна има само един жител, който е родом от селото и продължава да живее в момента там. Повечето местни си продали имотите и са отишли някъде надалеч, а прекрасните, стари къщи сега са къщи за гости, пивници, ресторанти и се управляват от хора от Сливен, Ямбол, които не пазят спомена. Прекрасно беше, че децата срещнаха този единствен местен жител и от нея успяха да научат изключително много неща.

Определено на всички ни стана мъчно, че историята на селото не можем да я открием в самото село. Усетихме, колко е важно да има приемственост на културата, обичаите и традициите. Колко е важно да се пази споменът и той да се предава на младите и любопитни глави. През този ден, компания ни правеше качеството „Любознателност“.

Няма как в  програма на Тренелариум да не се появи и екстремният елемент. Той придава особено чувство за принадлежност, за споделено преживяване и приключение.

Каньона на Медвенска река и по-точно Синия вир. В жегите на месец юли, едва ли има по-прекрасно място от това, да преживееш един прекрасен ден там.

С Тренера отидохме по-рано и видяхме, че мястото предлага невероятни условия за пускане на алпийски рапел. Без много мислене, довлякохме куп въжета и нужен инвентар, седалки, каски и карабинери и трескаво са захванахме на работа.

Първо вързахме и обезопасихме рапелния път. Това включва бавно спускане с въже по избраната линия, почистване на лабилни камъни и оглед на безопасното спускане до скална площадка, от която надолу бясно препускаха ледените води на Медвенска река и подскачаха из малки и прекрасни вирове, образувайки мини водопади. Нагоре от площадката се откриваше пътека, която съвсем безопасно да извежда хората от каньона.

Да бяхме фантазирали това място, трудно бихме си представили точно това, толкова подходящо за намеренията ни. За около два часа успяхме да обезопасим и изчистим мястото и то стана съвсем подходящо за ползване от нашите участници.

Как да ви обясня, колко съм горда и щастлива с децата, които са част от приключенията ни!

Съвсем спокойно, всеки сложи екипировката си, изслуша инструкциите за безопасност и се впусна с широко отворени очи в неизвестността.

През годините, пред очите ми много хора от различни възрасти са се изправяли пред подобни предизвикателства. Смея да твърдя, че децата от Тренелариум, много ясно съзнават, какво правят и са с ясното съзнание колко отговорно е всяко действие към тях самите и другите участници. Те се подкрепят, надъхват се, помагат си и е истински важно за тях всеки от групата да успее да се справи. Те са си важни, един за друг. Успеха на всеки е важен за останалите. Какво по- мотивиращо от това!

В тези моменти, затварям очи и съвсем откровено благодаря на съдбата, че мога да ставам свидетел на това.

Всички до един се справиха с предизвикателството на Медвенския каньон, след това се отправихме към Синия вир и забавата започна с пълни сили. Скачахме, плувахме, предизвиквахме се за нови и нови щуротии. Косьо, Тренера, Ради и Криси, скочиха от една скала във водата, която бе поне 8 метра висока.  Останалите си намериха една по-ниска, около 3 метра. Чудесен, прекрасен, много смешен ден.

Ето, че настъпи и последният ден. Отправихме се към местността Карандила. В Сливен децата и тренерите се качиха на открития лифт. Ние с Тренера се отбихме и си набавихме 20 пици Маргарита и още топли ги закарахме нагоре, където беше мястото на срещата ни.

Преди 200 години хайдушките чети, по тези места, са си правили тайните срещи. И ние така, но нашата не беше тайна среща, а съвсем показна. 😊 След обилно хапване, разговори на политически и светски теми и ех, тая държава, поехме по горска пътека, която изведнъж се разтвори и пред нас се откри невероятно панорамна гледка към Сливен и околия.

Духаше почти ураганен вятър, когато стигнахме до скалите. Разперихме ръце и викахме срещу вятъра, който ни подкрепяше и свистеше в ушите ни. Еуфорията, която ни завладя, трудно може да се опише. Всички тичаха, смееха се и викаха срещу вятъра, не знам защо, проста така. 😊

Настана и времето да открием това, към което се стремяхме цяла седмица. Навярно, не същото от Йончево езеро, но много подобно на него, дървено сандъче, удобно се беше загнездило между скалите. Косьо се изкачи и го донесе. Подредихме се в кръг около него. Всеки пъхна ръка и напипа дървена плочка. На нея имаше изписано по едно от всички онези качества, за които говорихме, които използвахме и ни помагаха да се справим. Всеки получи своето и колко интересно бе, че всеки от това, от което се нуждаеше най-много, това изтегли.

Интерес, Любопитство, Подкрепа, Знание, Сила, Смелост, Загриженост, Воля, Търпение, Доверие, Приятелство!

Още едно вълнуващо, мега истинско и определено запомнящо се приключение приключи, за да започне следващото.

 

Глава три

„Моите планини – Мальовица“

Всеки път, когато дойде моментът за този лагер, душата ми започва да трепти. Рила и по-точно, Мальовишка долина е моето вкъщи!

Когато бях малка, ревях непрекъснато, тътрейки крака по пътеката към хижата, докато майка ми се опитваше да ми покаже колко красиво е тук. Години по-късно, отново тътрейки крака и влачейки огромна раница пълна с инвентар за спане на открито и катерене, определено ми избиваха сълзи, но човека пред мен ми казваше, че то това алпинизма е мъка и точно там е красотата. Ами и тогава никак не бях сигурна ни в едното, ни в другото твърдение. Още години по-късно, вече бях открила, кое е моето нещо, моят багаж и моето място в тази планина, в този район и съвсем весело и леко търчах по пътеки, скали и върхове, без значение, лято или зиме. Много приятелства и познанства направих в тази планина, много невероятни приключения изживях, много хора доведох и още повече хора наблюдавах, как преминават през редица изпитания, къде от планината, къде подготвени от мен. Направих ходенето в планината, моя работа и мой смисъл.

Пътеводна звезда  бе една фигура – сигурна съм не само за мен – Валтер Бонати. Неговата книга „Моите планини“ винаги е вълнувала духа, смелостта и въображението ми.

Един от многото безценни цитата от този невероятен човек: „Не съм правил компромиси. В живота всеки ден има малки такива, просто да живееш вече е компромис. Но когато става дума за основните човешки ценности, тогава според мен не бива да се правят компромиси. Трябва да избереш какъв искаш да бъдеш, а после да имаш силата и последователно да следваш това, което самата ти същност ти подсказва.“ По-лесно е да се каже и толкова трудно е да го приложиш.

Всичко споделено до момента, ме вдъхнови да направя една приключенска  програма за деца в най-алпийската част от българските планини, а именно Мальовица, в Рила. Алпийска долина, дала посока и умения на огромен брой български и чуждестранни алпинисти, приключенци и планинари.

Както всяка наша програма, така и тази, особено тази, има конкретен замисъл и цел, до която искаме да достигнем заедно с участниците. Всеки ден с малки крачки, подготвяме децата за момента, в който разнообразни знания и умения, ще влязат в употреба, за постигане на предварително зададената цел. По време на това Мальовишко приключение, щяхме да изследваме що е това добродетели и как да ги разпознаем, когато ги използваме или когато някой друг се опира на тях.

Избрахме седем добродетели, които чудесно се вписваха във всички екстремни приключения, които бяхме подготвили: Отговорност, Смирение, Чувствителност, Уважение, Благодарност, Честност, Благоразумие. Изричайки ги едно по едно, ясно си даваме сметка, че те ежедневно са част от живота ни.

Естествено, още първия ден стартирахме с многобройни игри, за да се запознаем, опознаем, да видим различията си, своите силни и не толкова силни страни. Да изградим умения за свободна комуникация и най-важното, да изградим доверие, защото….

Още на втория ден попаднахме в лапите на високите въжени елементи.

Две алпийски въжета вързани на две дървета с дължина 20 метра и височина 10 метра. Всеки един от участниците пое предизвикателството да премине през този елемент, защото за всеки бе важно да се пребори със себе си, височината, доверието към екипировката и хората, които осигуряваха тези елементи. Предполагам не си мислите, че това е детска игра. Същите тези елементи са предлагани и включвани в различни фирмени и екипни обучения. Децата се изправиха пред сериозни предизвикателства. Благодарение на спокойствието у тренерите, подкрепата на участниците и не на последно място, изграденото доверие, всички преминаха през препятствието.

Добре, първото предизвикателство премина, предстоеше още едно.

„Висок скок“. На високо дърво  е закачена тенис топка. На два метра от нея има закрепена дървена площадка. Всичко това се намира на 10 метра височина. Целта е всеки един участник да се изкатери до площадката, да се фокусира и да скочи напред, в опит да се достигне тенис топката. Следваше свободно пропадане от около 5-6 метра, преди динамичното въже плавно да поеме енергията на скока и да забави падането, до пълно спиране. Нали разбирате, колко емоции, несигурност и притеснения има в едно такова предизвикателство. Децата се справиха, всички до един и то с усмивка. Напълно доволни от себе си и от приятелите си, защото тук не бяха просто Марти, Дими, Боян, Марина, Лора и всички останали. Тук, в този момент, бяха едно цяло и беше изключително важно да се справят всички.

Програмата тежеше от екстремни елементи и затова, още на следващия ден се впуснахме в поредното приключение.

Искахме да добием представа как да се катерим по скали, как да използваме инвентар, как да ходим по време на планински преход. Избрахме виа фератата, която един невероятен български алпинист и приятел Иван Масларов – Байно, изгради. Обезопасихме си една част от виа фератата, а отделно на близките учебни скали подготвихме и маршрут за катерене. Идеята бе една част от участниците да се катерят по виа фератата, като добиват умения за осигуряване и преминаване по вертикален парапет, както и спускане на алпийски тролей. Другата част от участниците отидоха до маршрута за катерене на учебните скали и се учеха да осигуряват и да катерят по скали.

Доста емоционален ден, в който всичко, което по някаква причина бе останало неизказано, днес бе направо изкрещяно и пуснато на свобода. От този момент насетне, вече със свободни от всякакви емоции сърца и души, открихме красотата и свободата да можеш да правиш неща по безопасен и интересен начин. Да се потопиш изцяло в катеренето и в споделянето на поетата отговорност за живота и здравето на себе си и останалите. Важни качества, заради които хората отиват да приключенстват в планината.

Да, преминахме през два много натоварени и емоционални дни и определено имахме нужда да отпуснем главите си. Затова беше времето да направим планински преход до Страшното езеро. От една страна това е чудесно отпускане, а от друга, чудесна подготовка за онзи момент от програмата, за който се борим всеки ден.

Много смях, много закачки, много забавни случки и много красота в тази Рила. Качихме се високо в планината и видяхме околните островърхи върхове. Видяхме цялата Мальовишка долина, видяхме и съседните долини и множество планински реки и високопланински езера. На Страшното езеро просто седяхме и всеки попадна под собственото си мечтание, съзерцавайки заобикалящата ни красота.

И така следващия ден решихме да го прекараме в почивка и игри, защото след него ни чакаше едно изключително предизвикателство. Денят отлетя неусетно, особено когато се разположихме морно в топлата вода на джакузито с изглед към връх Мальовица или в сауната. 😊 Вечерта се събрахме и направихме план за утре. Разпределихме необходимия инвентар, начертахме план за изкачване, конкретни точки с конкретни часове за достигането им и обърнахме специално внимание за частта с общата и личната безопасност.

Сънят ни бе трескав и лек и сутринта дойде по-бързо отколкото искахме. Думи няма, с които да опиша действията на всички участници. Сякаш бяха планинари с дългогодишен опит в изкачванията на алпийски върхове! Всичко се случваше бързо и точно и в уречения час, бяхме готови за път.

Ето го и нашия план: изкачване на връх  Мальовица по Източния ръб, през Овчарски улей и премката между връх Орлето и Мальовица. Някой ще каже – „Много амбициозно“ или „С деца, вие сте луди“?!

Тогава, когато следваш конкретните стъпки за подготовка на едно токова амбициозно изкачване, когато си видял какво и колко могат участниците в това начинание, тогава, когато познаваш терена, нужния инвентар, и възможностите и характера на всеки участник – да, тогава можеш да си позволиш лукса да се отправиш към това изкачване.

Достигнахме хижа Мальовица в уречения час. Вторият ни контролен пункт бе на Мальовишко езеро, след изкачването на Овчарски улей – отново навреме. Подсичане на северната стена на Мальовица, където имаше три свръзки, които се катериха по различни маршрути. Това само още повече надъха всички ни. Дойде и премката между връх Орлето и Източния ръб на връх Мальовица. Когато стигнахме дотам си позволихме да седнем за почивка и да се полюбуваме на всичко около нас. Под нас се виеше класическият път за изкачване на връх Мальовица, Еленино езеро и тълпи от туристи, зад него Елени връх, до него Безименен, Петлите, Орловец, Злия зъб, Ловница, Камилата, Черната скала – целия Мальовишки траверс от алпийски върхове. Погледнахме надясно и пред нас се изпъчи нашият път, почти отвесен, с едва забележима пътечка от туфи вертикални треви и гранитни скали.

Време беше да тръгваме. Разпределихме се по групи и се вързахме на алпийска свръзка, защото тук не бива да се допускат никакви грешки и никакви компромиси с безопасността ни.

Киреца, Влади, Деси бяхме водачи на групите, Криси и Лъчезара бяха помощник водачите, които се вързаха отзад на две от групите, за да бъдат от помощ на децата, ако се наложи. Крак пред крак, с ясното чувство, че сме в зоната на съвсем екстремното. Постоянно си говорихме, за да се движим по-спокойно, надъхвахме си, дори на моменти се разсмивахме, за да се отпусне напрежението от стръмния и изключително въздушен път.

Напредвахме чудесно и след около 40 минути видяхме последното скално изкачване, преди върха. Вече чувахме туристите на върха. На последните няколко метра момчешката свръзка с Деси и Криси, нададе въодушевени викове и запяха футболни песни.

Учудени глави се подадоха над нас, изумени от къде долитат тези песни и викове. Хората ни зяпаха, невярващи от къде идваме! Веднага ни направиха път и ние, като истински алпинисти покорители излязохме на връх Мальовица през кордон от зяпачи.

На върха, Киреца разтвори раницата и извади няколко лимона. Разряза ги и ни ги раздаде. По-вкусен плод, според децата, никой никога не бе опитвал. Прегърнахме се, споделихме, засмяхме се, отдъхнахме си и напълно осъзнахме през какво минахме, за да стигнем до тук, по този начин.

Слизането надолу беше весело и абсолютно показвахме и разказвахме на всички, какво бяхме направили. Стигнахме навреме за вечеря и за всекидневния ни лагерен огън. Последната ни вечер тук, в долината на вечните предизвикателства и приключения. Отново това място – Мальовица,  направи всички ни по-отговорни, по-смирени, по-чувствителни, по-уважаващи, по-честни, по-благоразумни и по-благодарни.

 

Глава четири

Из дивия свят на Източни Родопи

Има програми, които грабват вниманието ти, още когато прочетеш името им.

Въпреки, че аз ги пиша, всеки път под пръстите ми излиза ново приключение на ново място. Относно Източни Родопи, всяка година си казвам, че се наситихме на мястото, видяхме достатъчно, но всяка година установявам, че далеч не е така и наново сядам с карта в ръка. Комбинацията от тотално различен бит и култура, обичаи, че даже често и език, въпреки че сме в България, прави Източни Родопи изключително наситено на приключения и необичайности, място.

Тази година поверихме това вълнуващо приключение в ръцете на Ива, Марто, Коко и Лора. От тях зависеше да потопят участниците в програмата, дълбоко в историята, флората, фауната и традициите в този район.

Легендата беше написана, стъпките бяха подготвени, местата уговорени.

Избрахме си „Слънчевата ферма“ в село Тънково за наш дом, защото Михаела и Васил са направили истински уютно място за детски програми, а освен това са наши дългогодишни приятели и партньори в многобройни приключения.

Участниците на възраст  между 6 и 12 години, предимно нови муцуни за нас, бяха ококорили очи в опита си да видят и запомнят всичко, заобикалящо ги. Веднага се сблъскахме с жегата и първата тежка задача, да построим своя палатков лагер. Чери и Мими, двете кучета на Слънчевата ферма, правеха всячески опити да помогнат на децата в мъкненето на багажа от буса до поляната. 😊 Хареса ми факта, че веднага по-опитните деца се втурнаха да помагат на тези, които озадачено гледаха багажа си. Марто хвърчеше на три места, Коко на други три, Лора и Ива се бореха с всички продукти, защото храната си беше наша отговорност. 😊 Да изхраниш 20 човека не е лека задача, особено, ако всеки има различни вкусови щения, които прииждат, като буйна река в последния момент. Все пак, идеята беше децата максимално да добият умения за това, как да живеят в подобна атмосфера, да се съобразяват едни с други, да имат идея за конкретен бюджет, и да бъдат толерантни към различията и способностите си, да разберат що е то самостоятелност.

Тежка работа само за седем дни, нали?

След загряващия ден с палатките, готвенето, миенето на съдовете, общите правила, които децата сами измислиха и написаха и игрите, които ни помагат да се опознаем по-добре, дойде ред на първото ни пътешествие. Ако някога сте стъпвали в района на Маджарово със сигурност са ви направили впечатление, виещите се меандри на река Арда, причудливите скали наоколо, кравите и огромните птици, реещи се в небето.

Някога, много отдавна, още в праисторически времена, по българските земи е имало вулкани. В кратера на един такъв вулкан, лениво са намърдала, с красивите си заливи река Арда. Не след дълго там се зародило и селище. Поради бурна вулканична дейност, скалите в района изобилствали с полускъпоценни и скъпоценни камъни. В недрата на земята се родил онзи, много ценен в наши дни минерал, зеолит. Реките имали кристално чиста вода, пък почвата била достатъчно плодородна, така че хората да си живеят съвсем добре по тези места.

Много история има по това място, обхващаща различни етапи от изграждането на нашата държава. Славни хора се родили тук и извършили славни подвизи, невероятни природни феномени послужили през вековете за развиването на редица обичаи и вярвания. Прекрасно е, че доста от това минало все още може да се докосне и да се види.

Село Поточница беше нашето първо предизвикателство. Там щяхме да наблюдаваме колониите от брадат лешояд, египетски лешояди, можеше да видим и морски орли. Дълго, дълго закусвахме, после дълго се подготвяхме и накрая дълго пътувахме и чак към 11.00ч. стигнахме до погледната площадка, където няколко лешояда току привършваха с закуската или обяда си. Погледахме ги притихнали с биноклите. Понеже слънцето жарко напичаше, затова птиците не се задържаха особено пред погледа ни. Над главите ни по едно време имаше над 30 птици. В един миг зърнахме летящ египетски лешояд, видяхме и малки лешоядчета, но ни бе трудно да ги определим от кой вид са.

Разгледахме района, открихме множество побелели кравешки кости, добре оглозгани от вълци и чакали и решихме, че е крайно време да се загубим в онова тайно дере, където полускъпоценните минерали, с помощта на дъждовете, чакат на повърхността на земята да бъдат открити. Не след дълго, всички излазихме от гората с красиви кристали и минерали в ръце. Най-често намирания камък бе халцедона, но не липсваха и малки парчета опал и ахат.

Щастливи и доволни от приключенския ден, решихме да отскочим до любимо наше място – река Крумовица. Едва стигнали до нея, веднага се потопихме в хладните й води и заровихме пръсти в зеолитното дъно на реката. То не е тинесто и водата не се размътва. В момента, в който се потопиш във водата и спреш да мърдаш идват малки рибки, които започват да се грижат за твоята красота на кожата. 😊 Много играхме и лудувахме на това място и определено си тръгнахме с нежелание от там. По пътя спряхме и си напълнихме вода от един кладенец. Тук има кладенци, а чешми, човек почти никъде не може да срещне. 😊

По пътя ни бяха и абразивните кладенци на Шейтан дере.

Разбира се, веднага спряхме и подскачайки се озовахме в дерето. Базалтовите скали остро се спускат към черната вода на реката. Група младежи смело скачаха от скалите във водата. Ние ги погледахме, но никой от нас не се престраши да се потопи. Определено черния цвят на водата ни респектираше. Вдълбани в базалта, открихме множество ахати, изумруди и опали. Въпреки, че всеки от нас искаше да отнесе вкъщи тези скъпоценности, все пак ги оставихме и ги запечатахме в главите си, за да разкажем за тях.

Прибрахме се уморени от всички невероятни места, а тепърва трябваше да си сготвим. Запретнахме ръкави, разпределихме задачите и след около два часа бяхме около масата. На вечерния огън обсъдихме всички невероятни гледки от този ден и направихме план за следващия.

Бързо всички заспахме под звездите на Източни Родопи. На следващия ден ни очакваха въжен мост Лисиците и крепостта Моняк. Разделихме се на две групи и си спретнахме диво ориентиране в тези райони. Имахме си крайни часове и информационен център за размяна на координати и описания. Крепостта Моняк е изключително място и е било добре укрепен град още през I и  II  век пр. Хр. според хрониките на неизвестен автор от  III кръстоносен поход. Когато се изкачихме до нея, погледът ни се зарея надалеч. Град Кърджали се виждаше от една страна, от друга язовир Студен кладенец блестеше под нас. Видяхме и въжения мост към село Лисиците. Огромни лешояди кръжаха над  главите ни. Чапли и корморани играеха из малките заливчета.

На другия бряг на язовира, село Лисиците вече е почти обезлюдено. Единствената връзка по суша с цивилизацията е въпросният въжен мост, който е изграден под скалите на крепостта Моняк. На мястото на днешното село, е имало древна крепост. Все още, ако човек разрови внимателно, ще открие керамика и която, като нищо може да датира от  IV – I век пр. н.е. Намерихме един местен дядо, с когото седнахме на сладки приказки на сянка. Оплака се човекът, поговорихме си и дойде време да продължим с приключението си. Бързахме да се озовем на влакова спирка под крепостта Моняк, до една пейка, точно в 18.00ч., защото в 18.10ч. на тази спирка, трябваше да спре влак, който да хванем и да пропътуваме в него определено разстояние. Искахме да слезем на спирката в село Царева поляна. Децата заедно с тренерите стигнаха до пейката на влаковата спирка в определеното време. Влакът дойде навреме и всички се качиха. Аз се отправих към село Царева поляна, за да ги чакам там и да ги взема. Не съм убедена чие приключение бе по-запомнящо се. В село Царева поляна ме упътиха към ж.п. гарата. Като всеки човек живеещ  в България, аз не очаквах кой знае какво от една селска гара: перон, малка гара, ж.п. линии… Пътувайки в посоката, вече 15 минути по черен път заподозрях, че нещо не е съвсем така, както го обясняват местните. Попаднах сред едни огромни ниви, докъдето поглед стига и пътя забива в едно дере. Реших, че нещо не съм разбрала и се върнах към селото. На ръкопашен турски и завиден български, с тук таме английски думи опитах отново да разбера къде се намира гарата на влака. След „пуф-паф“ на чист български език, стар човек пред мен примигнаа и посочи мястото от където се бях върнала. „Там, там“- каза той! Добре, явно е натам. Ако не е, най-много да затъна, да се върна пеш и да повикам трактор да ме вади от дерето. Батерията на телефона решително падаше в мъката си да ми осигури някакъв обхват.

Решително поех отново по черния път. Стигнах до дерето, спогледахме се с Жоро, който шофираше големия бус, вдигнах рамене и продължих напред. Дерето го преминахме с лекота, пътят продължаваше да се вие из ниви и полета. Вече шофирахме близо 20 минути. След малко попаднахме на обрасла до пояс поляна. Черния път забиваше тук и напред имаше само бурени. Слязохме от бусовете и решихме да огледаме мястото пеша. Борейки се с всички тръни и бурени след около 10 минути излязох на алея с плочки и влакови релси. Имаше и червено бяла маркировка.

„Дали това е спирка или гара?“ – питах се аз. Седнахме и зачакахме. Дори да не е спирката, поне влака щеше да мине от тук и да ме видят, че ги очаквам. А като ме видят какво ще стане, ами не съм го мислила.  Минаха се 20 минути и се дочу пръхтенето на влака. Скочих на крака, готова да махам с всички сили. Да махам, защото това е начина на комуникация, която нямаш обхват на телефона и е важно да привлечеш вниманието на влак. 😊

За мое най-голямо изумление, влакът намали и спря точно пред краката ми. Вратите се отвориха и цялото стадо от участници се изсипа пред мен. Кондукторката ни помаха, влакът продължи, а аз продължавах трудно да осъзнавам ситуацията. Стават чудеса в източни Родопи, вече съм абсолютно сигурна!

Пресякохме обраслата поляна, след нас ходеше и жена от селото. Разговорихме се с нея и тя потвърди, че това си е гарата, насред бурените, в нищото. Качихме жената в буса и я закарахме до селото. Ние пък си се прибрахме към Тънково, където ни чакаше, приготвяне на вечеря, къпане, огън и шумно споделяне на преживявания.

Вече сме в буса и пътуваме към язовир Студен кладенец. Новото ни приключение включва ориентиране отново, но този път във водна среда. Васил Флоров ни очаква, подготвил е каяците, жилетките и греблата. Последва подробен инструктаж за поведението ни в лодките, начините за управление на каяк и разпределяне на участниците. По-предпазливите с по-опитните. Задачата ни бе, да се отправим в различни посоки и да нанесем координати върху карта на района, след това на малък и населен с диви животни остров, да се срещнем, да разменим координатите и съответно да намерим точките на другата група. Сложна работа е тази, когато вятърът те лашка насам-натам, пък уменията за борба с него и с каяка не са превъзходни. Освен всичко, бе необходимо, всяка група да изгради по един въжен елемент на острова и да си го премине. Сами разбирате, че задачите бяха доста амбициозни и решихме да се фокусираме върху плаването с каяци и доразвиването на уменията за ориентиране в пространството. На отсрещния бряг на язовира се намира ловно стопанство „Студен кладенец“. Стопанството е едно от най-обширните  в България. На територията му живеят сърни и елени (лопатари и благородни), вълци, чакали, европейски бизони, които увеличават броя си 😊, диви коне – тарпани, белоглави и черни лешояди, египетски лешояди, бързолети, морски орли, корморани, чапли и още, и още….

С ококорени очи, да не изпуснем нещо, гребахме към предварително начертаните райони. Преди да се построи този язовир, тук е имало няколко села, сега потопени на дъното му. Все още над водата, на малък хълм се крие черквата на едно от селата, а до нея пра-стар дъб пази сянка на любопитните пътешественици.

Наслаждавайки се и откривайки все нови чудеса сред природата на язовир „Студен кладенец“, успяхме да попривършим и с нашите задачи. Трудно се разделихме с Васко и красотата на района и още по-трудно държахме греблата в ръце и очите си отворени. То, приключенското изследване на природата и историята е трудна работа, се оказва.

А ето, че се зададе и денят, който ще преживеем с Марин Куртев, плавайки и разучавайки района около Маджарово и меандрите на река Арда.

Вече почти професионалисти, скачаме в каяците и се заслушваме в неспирния поток от информация, която добродушно, Марин ни дарява. Разказва за вулканите, за скалите, за скъпоценните камъни, сочи ни бистрата вода, която е абсолютно прозрачна, показва ни шарените камъчета по дъното и изрича имената на минерали, за които сме чували, учили, чели, но никога виждали. Вдигаме глави и отново срещаме приятелите си, любопитните лешояди, които привлечени от ярко оцветените ни дрехи, се реят над главите ни. Завой, след завой се открива природата на Маджарово. Клатим глава и истински се чудим, че всички тези чудеса се намират в нашата си страна. На пясъчно островче крави от породата „родопско късокрако говедо“, се излежават на слънце, ближат сол и размишляват за бъдещето. Отегчено ни поглеждат и полягат на другия хълбок. Спираме на тайно място. Марин ни показва как изглеждат аметистите, опалите, ахата и ни насърчава да потърсим своя кристал. Всички се втурнаха през глава да търсят, златотърсаческите  желания изпълниха мислите ни докрай. Не след дълго всеки се върна със своята скъпоценност в ръце. Разделяме се с Марин, в глави пълни със нови знания, очи, претъпкани с красота и джобове дрънчащи от минерали. 😊

Последен ден, историята вече клони към края си. Развръзката ще ни се случи в местността Глухите камъни, а може би в древната крепост „Мезек“?!

Станахме много рано и поехме към последното ни приключение. Местността Глухите камъни не би могла в няколко думи да бъде описана, но все пак – съществуват данни, че тук е имало селище още през енеолита.  Разположено върху четири скални отвеси, разделени от впечатляващи проломи, мястото е служело за селище, но и за практикуване на древни ритуали. По скалите се виждат издълбани, трапецовидни ниши, има гробница, има водохранилище, до което водят древни, каменни стъпала. На мястото открихме група археолози и веднага ги наобиколихме с безкрайни въпроси, продиктувани от тайнството и минималната информация. Хората, зарязаха работата си и отговориха на повечето въпроси, на които бяха успели да намерят отговори, други, все още тънеха в мистерия и догадки. Попитахме и за нашето си съкровище, но археолозите не бяха убедени, че знаят за него.

Насочиха ни към следващото сакрално място, а именно крепостта Мезек.  Какво по-чудесно и сигурно място да се скрие съкровище от стражевата крепост Мезек. Втурнахме се да разпитваме хората за историята на мястото. Следвахме внимателно техните думи и съпоставяхме с нашата информация. Стъпка по стъпка се озовахме в гробницата. Това е най-голямата гробница от микенски тип, на територията на България. В нея са открити вече множество артефакти от злато, бронз, стъкло и керамика. Ползвана е многократно, но първоначално е служела за гробница на аристократично, тракийско семейство.

Пристъпвайки тихо, под строгия поглед на екскурзоводката, под дяланите каменни блокове, достигнахме до дъното на гробницата. Вече, почти бяхме загубили надежда да открием своето съкровище и точно тогава, в толоса, който приличаше на пчелен кошер, видяхме полу-заровено и съвсем незабележимо, дървено ковчеже. Взехме го с треперещи ръце, а очите на екскурзоводката щяха да паднат от учудване. Изнесохме го на слънчева светлина, настроихме цифрите според историята ни и то се отвори… Вътре лежаха глинени плочки, с поставени камъчета върху тях и пергаментов лист. На него бяха изписани със странни знаци следните думи – Доброта, Вяра, Толерантност, Смирение, Искреност, Честност, Смелост.

Явно, камъчетата са били подготвени, думите да бъдат изписани върху тях, но историята не казва, какво е попречило това да се случи.Всеки взе за себе си по една глинена плочна с камъче и всички заедно прочетохме тези думи. Осъзнахме, че всички тези думи са били неразделна част от нашите приключения и без тяхната сила, би било невъзможно да се справим и да стигнем дотук.

Ще запазим спомена за това приключение, за всички места, които посетихме и за всички неща, които научихме, а съкровището, което открихме, то завинаги ще остане с нас и ще ни помага и занапред!

 

Глава пет

Гръцко морешествие с Катамаран

Гръцко да, морешествие, също да, но с катамаран – е, ще остане за следващата година.

Една седмица преди датата на нашето приключение с катамаран разбрахме, че той е потънал!!! Как потъва катамаран не съм сигурна, че искам да знам. 😊 Съобщиха ни, че няма никакъв шанс да бъде оправен, а още по-зле, в района на Северни Споради няма нито един свободен катамаран в този момент.

Ммммм, в този случай щяхме да се задоволим и с яхта.

Люси (от Вятър и Вода), напрегна ръкави и успя да открие една комфортна 51 футова яхта, на която щяхме да се чувстваме чудесно. Желанието за приключение, беше по-голямо отколкото търсения лукс и така, една седмица по-късно, много телефонни разговори и компактно опакован багаж, се озовахме в буса в посока Волос.

Тази година минахме бързо и леко през граничния пункт и неусетно стигнахме до Волос. На вече познатото пристанище, съгледахме нашата лодка, нашия капитан Дидо и бързо натоварихме нас и багажи си и запалихме двигателя. Жегата беше убийствена на брега, но в момента, в който напуснахме пристанището нещата си дойдоха на мястото, вятърът ни разхлади, очите ни просветляха от ярко синята, морска вода и ето, готови бяхме за приключения.

Тази година плавахме по маршрута от миналата, но всички места, които посетихме бяха абсолютно различни.

Отправихме се към остров Скиатос и току преди навлизането в пристанището видяхме огромна морска костенурка. Беше истински огромна и предизвика радости възгласи у всички. Нощувахме там и се разходихме из тълпите на курортното градче. Изумихме се от количеството хора, които пъплеха из малките улички, хапваха в ресторантчетата или просто като нас, се шляеха около пристанището.

На следващата сутрин, нашият капитан Дидо изкара лодката ни от залива на остров Скиатос, опъна платната и започна леко да въвежда участниците в живота и управлението на ветроходна лодка. Всеки застана зад щурвала и доби важни умения „да качва“ срещу вятъра. На моменти силните пориви на вятъра и големите вълни, накреняваха лодката силно и това ставаше повод за силни крясъци от прилива на адреналин.

Не след дълго спряхме на малко, диво заливче. Никой не почака покана, а всички веднага се втурнахме към кърмата на лодката и с весели писъци скачахме във водата. Плувахме до брега, гмуркахме се, събирахме камъчета, изследвахме интересни малки заливчета в близост. Плувахме и играхме до пълна отмала. А в това време Дидо използва „тишината“ на лодката, за да подремне малко, защото за един капитан сънят е истински лукс.

Следващата ни спирка бе остров Алонисос.

Малко пристанище, с няколко магазинчета и една таверна на брега. Използвахме вечерите, за да направим план за следващия ден, да обсъдим интересните места за гмуркане и плуване, и разбира се да разгледаме подробно мястото, на което сме акостирали.Пожелахме си да направим разходка до старинното, каменно градче Хора. Предната година го посетихме и останахме очаровани от мястото и гледките. То се намира на върха на острова, къщите и уличките са изцяло каменни, площадчетата са малки и романтични, светлините украсяват нощите, ресторантчетата са  достатъчно скъпи, магазинчетата се пръскат по шевовете от туристи, малка църква, безброй цветя навсякъде.

Качихме се на градския бус и не след дълго бяхме в селцето. Първото посетено място беше магазинът за сладолед. Сувенири, тичане, ахкане. Не след дълго се озовахме на малък площад, където жена свиреше на цигулка. Свиреше Вивалди. Седяхме 40 минути пред нея, съвсем захласнати от звуците на цигулката. Децата слушаха, като омагьосани. Явно за всяко нещо си има място и време, да бъде чуто, видяно и усетено. Нямам представа дали някой от участниците отново ще слуша Вивалди по своя воля, но там, на това място, на залез слънце, те чуваха и разбираха музиката.

На следващата сутрин се запътихме към остров Кира Панагия, чиято акватория, както и самия остров са обявени за морски резерват, заради местообитанията на тюлена монах, както и на много други, защитени водни и сухоземни видове. Преди това, открихме чудни заливи за къпане, плуване и всякакви водни щуротии. Отправихме се към тих и скрит залив. Водата бе изпъстрена с интересни на вид медузи, което пресече желанието ни за плуване. С помощта на дингито доплавахме до острова. Веднага видяхме скелет от змиорка. Доста впечатляващи размери имаше. Разходихме се из трънките и розмарина на острова, насладихме се на залеза и поехме обратно към яхтата ни. Колкото и да се взирахме и тази година тюлените добре се бяха скрили.

Имаше доста лодки и предполагам, че ни им е особено приятно да бъдат безпокоени от любопитни туристи.

На сутринта отплавахме към остров Скопелос. По пътя мернахме чудна водна пещера. Дидо веднага хвърли котва и въпреки относително, интересното вълнение, сложихме жилетките и маските за вода и отидохме на разузнаване. Видяхме подводен тунел, обрасъл с шарени корали, морски звезди, шарени риби. Гмуркахме се и си сочехме трескаво, следващото интересно нещо. След пещерата се отправихме по вода да разгледаме и други интересни скални образувания. Така намерихме още една пещера, от върха на която можеше да се скача във водата. Картинката след пет минути беше следната: всички на редица по скалите и скачат във водата, Тренера се катери някъде встрани, Деси се гмурка, а Дидо снима от лодката. 😊

Вече  на брега на Скопелос, решихме да разгледаме още едно старо градче, също обособено във високата част на острова. Доста по-съвременно изглеждащо от Хора, на Алонисос, градчето предлага забавно губене из криволичещите улички, малките площадчета, скрити ресторантчета и всичките тези цветя навсякъде. До тъмно обхождахме мястото и когато се прибрахме на лодката, лекото вълнение не след дълго приспа всички ни.

Последен ден преди акостирането във Волос и ние искахме максимално прекрасно място да намерим, така че да заредим с морска вода, слънце и игра за зяла зима поне. 😊

Е след час плаване под платната и вещото напътстване от Дидо съзряхме точно такова място и веднага хвърлихме котва там.

„Мега яката скала“, по задната част, на която лесно се изкачваш до върха, а от него ти се предоставя чудно място за скокове с височина между 3 и 6 метра. До нея имаше малък скален каньон, който пък веднага ни привлече с Тренера да покатерим. Дари се гмуркаше, а Дани, Марти, Марина, Лора, Марина, Андреа и Коси направо омаляха от катерене и скачане във водата. Беше толкова красиво и морско, и солено и просто чудесно. 😊

Последната ни вечер бяхме във Волос. Почти цяла нощ търсихме невероятните гироси и изключителния сладолед, които само тук се правят. Та, седяхме на площада, хапвахме вкусни, все гръцки неща и си припомняхме забавни случки от изминалите дни. А те никак не бяха малко – когато Андреа скочи от първата в живота си скаличка, в морето или когато Дани видя морска звезда и забрави, че е под вода и започна да вика и да бълбука, или когато Дидо ни теглеше с въже, зад яхтата, а под нас бяха 400 метра дълбочина и всички крещяха от ужас, когато Марина управляваше с два пръста цялата лодка и тя бе накренена и Лора се поля с млякото и топчетата си, когато Марти скачаше и пръскаше всички с вода, или когато голямата Марина правеше опити за подводно салто и все се заравяше в пясъка и изплуваше с водорасли на главата си или Дари, която не понасяше плуването с жилетка, защото никак не успяваше да потопи главата си във водата и да види нещо там.

Да, много красиви места, много запомнящи се гледки и много весели спомени ще запазим от това Гръцко морешествие!

 

Глава шест

Ветроходна история – ново начало

Ветроходството и Тренелариум са свързани от много години по различни начини.

В тиймбилдинг програми, в участие в регати, любителски плавания с приятели, приключенски плавания в Гърция дори. Винаги, вятърът и водата са били част от нашите приключения. И когато Стефан Раев, тази година ни покани да осъществим ветроходен лагер на язовир Искър, веднага се отзовахме. Подготвихме програма, подходяща за уиндсърфисти и за бъдещи ветроходци и voila, тя се реализира. Андрей, като любител ветроходец зае почетното място на тренер, в нея.

Оказа се, че ще има само ветроходци, но това преизпълни Стефан и Радо с огромно въодушевление, защото в рамките на шест дни, можеха на спокойствие да предадат знанията и уменията си на децата.

И така, екшъна започна още от първия ден.

Насядали под сянката на базата, децата с увлечение попиваха теорията, която Стефан изливаше върху тях. На огромни плакати, рисуваше посоките на вятъра и неговото отношение към движението на лодката.  Рисуваше лодката, движението на руля, вълните. Постепенно излязохме изпод сянката и се озовахме на брега на язовира, където преминавахме към употреба на терминология и се запознавахме с всяка част от ветроходните ни лодки.

Трябваше да изучим добре термините, защото в следващите дни щяхме да действаме по команда и бе важно да знаем, за какво става дума. Всяко въженце си име има, всяка посока си има име, всеки порив си има име, всяка роля си има име. Много учене, много нещо падна, но всички бяха запленени от предстоящото плаване.

Още същия ден, се качихме на лодка, за да се усетим върху нея, да почувстваме люлеенето, вятъра, нужния баланс.

На следващия ден, от рано се качихме в лодките. Във всяка лодка имаше по няколко човека екипаж и по един капитан. Днес започнахме да боравим със стаксел, с грота, правихме повороти, сменяхме позициите си и всеки опита различна роля. На руля, на грота, на стаксела. Бързо напредвахме за радост на Радо, Стефан и Андрей. Обясниха ни, какво е олимпийски триъгълник и какво е да участваш на ветроходна гонка. Естествено, състезателния дух бе запален.

На следващия ден, всички се озовахме по двама в лодка Оптимист. Капитаните бяха на друга лодка и управлението беше в наши ръце. Преди да отплуваме, ни показаха, как ако се „окапачим“, да се „откапачим“ или на български казано, като се обърнем с лодката, да я преобърнем отново с мачтата в правилната посока, за да продължим да плаваме. Толкова смешно преживяване отдавна не сме си осигурявали. След като всички усвоиха тези умения, екипажите се настаниха по лодките и ни бе даден сигнал за отплаване. Целта ни беше да плаваме в определена посока и да правим повороти на определени места.

Плавахме, окапачвахме се, откапачвахме се, правихме повороти, цял ден. На края на деня се чувствахме абсолютно изцедени, но свръх доволни от постигнатия напредък.

На сутринта нямаше вятър и затова грабнахме каяци и съпове и се отправихме на изследователска мисия по язовира. Разглеждахме тайни, малки заливи, бъкащи от птици и зеленина. От едната страна се виждаше планина Витоша, а зад нас Рила се пъчеше на слънце. Язовира блестеше, като огледало. Жегата ни напече и решихме да поплуваме малко. Следобед взе, че вятърът раздуха. След по-малко от 15 минути, бяхме по лодките. Днес имахме усложнена задача. Имахме конкретни точки до които да плаваме и на които да завием. Това изискваше много добра преценка за посоката на вятъра и умения, за да се направи бърз поворот, за да не те „снесе“ вятъра и да загубиш преднина. Беше велико!

Вятърът се усили и лодките плаваха силно накренени, но никой не забелязваше това. Всички бяхме напълно обзети от вятъра и плаването. Направихме над 10 олимпийски триъгълника. Бая битка с вятъра. Вечерта, разказвахме кой с какво се е преборил, какво ново е научил, какво е подобрил.

Утрото ни изненада с 10м/сек вятър. Ние бяхме вече достатъчно добри, за да не се притесним от това и смело се хвърлихме по лодките, за да усвоим, какво е това плаване на силно време. Когато духа силен вятър, няма време за много мислене. Всичко трябва да е добре отработено и да се случва светкавично. Радо крещеше команди под воя на вятъра и  ние следвахме насоките. Беше толкова вълнуващо да усетиш силата на вятъра и факта, че го опитомяваш и той ти служи, за да достигнеш докъдето трябва, чудо е това усещане.

Вечерта всички получихме похвала за уменията си. Бяхме толкова щастливи, че за това кратко време, усвоихме основите на ветроходството. Чувствахме се непобедими.

През последния ден си организирахме мини – ветроходна гонка, по време на която всеки показа своите придобити знания и умения. Всичко плавахме самостоятелно под погледите на Радо, Стефан и Андрей. Преди да се разделим си раздадохме традиционните фланелки на Тренелариум, както обичайно спечелени, с много трудности, вълнение и яки приключения.

Ще запазим спомена за вятъра и за свободата, която ни дарява ветроходството и догодина, ще се срещнем отново, дано сме запазили всичко научено дотогава!

 

Глава седем

Велопътешествие на две планини – Родопи

Миналата година, по време на този лагер си казахме, че е чудесно, че толкова деца искат да вземат участие в него, но на нас тренерите понякога ни идва малко тежко от гледна точка на всички знания и умения, които е необходимо да предадем на децата.

Тази програма е със спане на палатки, но не някъде на комфортно място, а на брега на язовир Голям Беглик, в истинска, родопска гора. В близост се намира защитен горски център “ Чатъм“, където нашите приятели и партньори от Байкария, също се борят с нормалността на времето, в което живеем в опита си да помогнем на младото поколение, да расте активно, мислещо, грижовно, отговорно и разумно.

Та насред тази приказна гора, преди няколко години си намерихме приказна поляна, която с години твърдо решихме, да е наш дом по време на провеждане на програмите ни.  Направихме си огнище, което с годините укрепваше все повече и в момента може да побере около себе си около 20 човека. Направихме си пейки от дънери и сухи клони, които с годините се увеличиха и сега могат да предложат сравнителен комфорт за 20 човека. Тоалетни ползваме от вече изградените такива в района, които са съвсем екосъобразни.

Баня има, чиято вода се затопля от слънчеви колектори или бойлер на дърва. Имам предвид, че за да се изкъпеш е необходимо да си напалиш бойлера, да сложиш дърва и да чакаш водата да се стопли. Електричеството е кът и се използва разумно и внимателно. Храната си я приготвяш сам, на газов котлон или огън, ако я имаш. Ако не, пътуваш по черен път, близо час и половина до асфалт, а после още около час до населено място, за да я напазаруваш. Ако искаш да ти е топло или светло вечер, си запалваш огън, но за тази цел, трябва да отидеш в гората и да домъкнеш сухи клони, после да запалиш огъня, че и да го поддържаш. Водата за пиене не е наблизо, ходиш поне 3 минути в посока до чешмата, за да си налееш вода за пиене. Ако не го правиш, още на втория ден те измъчва адска жажда и все пак отиваш до чешмата. Водата за миене също е на около 5 минути разстояние. Представете си, че си умрял от глад, но те е домързяло да си измиеш чиниите след предишното хранене или пък си ги прибрал някъде, където хич не помниш къде?

Разходката за миене на чиния, вилица, чаша и лъжица, понякога отнема половин час. Но, пък на втория ден вече знаеш всичко, кое къде ти е и не допускаш да се разхождаш, като гламав по 100 пъти из района. Винаги, на една ръка разстояние има нещо за хапване, било то ягоди, боровинки, малини или за успокоение на нервите, глог, мента, бъз. Ако си приключенски настроен и имаш необходимите познания, можеш да се сдобиеш с гъби за разкош и разнообразие на вечерята, които тук са в изобилие. Също в изобилие са безбройните звезди вечер, които помагат за изпадане в дълбок размисъл относно смисъла на всичко. В близост е и кадифената вода на Чатъмския залив , на брега на който винаги можеш да се усамотиш и да съзерцаваш, както и да се обадиш на близките си и да се оплачеш, че това е най-гадното място на света, половин минута след това, обаче, захилен до уши можеш да мяташ камъчета във водата или да водиш интригуващ разговор с най-новия и най-добрия ти приятел. Относно спането на палатка, то също крие своите тайни. Важно е да си подредил палатката си, защото е важно да има място за теб, когато искаш да си легнеш. Важно е да си сложил мръсните си дрехи далеч от главата, защото те събуждат през нощта с уханието си. Важно е да си затворил комарника или платнището, защото иначе безброй животни са потърсили уюта на спалния ти чувал и хич не им е приятно, когато и ти се навреш в него. Ако пък е валяло през деня и ти не си си затворил покривалото, то тогава всичко е мокро, лепкаво и това е последното място на света, на което искаш да бъдеш. В този момент, ако телефонът ти е под ръка, правиш какво? Няма само ти да будуваш я. Обаждаш се в страшна истерия и искаш мигновено някой да долети и да те отнесе някъде, където друг ще се оправя с проблемите ти, а ти само ще изискваш. С напредването на нощта, защото тези разговори не са кратки, се стига до там, че се будят всички в лагера и започва общо успокояване на настроението, което в крайна сметка води до това, че някой все пак ще се погрижи за небрежността ти от изминалия ден и ще те спаси. Сутринта вече си щастлив, защото си се наспал, денят е пред теб и ще караш колело с всички сили. Ако пък е много трудно, винаги можеш да провериш дали близките ти не са се сдобили с машина на времето и могат  да се транспортират до теб със скоростта на светлината и да те приберат. Важното е само да поискаш.

Та, както виждате нещата, с които тренерите е необходимо да се справим, не са малко. Не са малко и нещата, които децата трябва да усвоят и да се справят.

Бавно, с огромни дози спокойствие и доверие едни към други, в рамките на седем дни, успяваме да покажем, че когато носиш отговорност за себе си, всъщност не е толкова ужасно, защото пък ако успееш с това, много други неща стават позволени и възможни.

Тази година, честта да се изправят пред това предизвикателство поеха Йоана, Тома, Андро и Виктор Ангелов. Искам само да уточня, че Тома и Виктор са помощник-тренери, които имат огромен личен опит, като участници в точно тази програма. Реших, че няма по-добри от тях, за да споделят личния си опит с малките приключенци.

Аз и Тренера, поехме пазаруването и изхранването на цялата вело-глутница.

Ще обобщя какво правихме там, за да не стане 300 страници и този разказ. Карахме колела, ама карахме много дълго и много дни колела. По 30 км дневно с по 800м+Д. Това за едни седемгодишни деца си е истинско предизвикателство. Преминавахме през кални локви, губещи се пътеки, паднали дървета, обрасли дерета, стръмни изкачвания и стръмни спускания, през ужасни бутания, под яркото родопско слънце, през обширни поляни, които те подканят да легнеш и заспиш там, обиколихме язовири, изкачихме се на хълмове, гледахме толкова красиви места, пихме вода от изворчета, скрити под дебели мъхове и се тъпкахме до насита с горски плодове, през цялото време боравехме с GPS – и, защото в тази родопска шир, можеш много лесно да загубиш своя път.

Катерихме се по въжена градина. Не съвсем обикновена, ами такава, която има алпийски тролей, който минава над бистрите води на язовира. Помагахме си там и се подкрепяхме, защото бе важно да усещаме приятелството си на това място.

Всяка сутрин отивахме и наблюдавахме как изпаренията от водата на язовира се стелят и стопяват под лъчите на изгряващото слънце, всяка вечер, гледахме как слънцето заничаше зад хълмовете и гората притъмняваше, сенките се издължаваха. Моментите се менят, като сцени от филм и няма една с една еднаква. Когато се стъмваше съвсем, пък се събирахме около огъня, за да споделим кое ни е било трудно, с какво сме се справили, как е минал денят ни, кой каква смешка е казал или направил, да се извиним, ако има защо или да благодарим на някого за нещо. И огънят ни топли, а звездите ни светят и малко по малко очите ни се затварят и потъваме в сънища за велики приключения, с главен герой Аз.

А те, приключенията не спираха.

Гребахме с каяци из язовир Голям Беглик.  Не е много лесно, когато си малък, а лодките големи, че и насрещен вятър духа. Но ние си имахме цел. Насред язовира има един остров, а на него скрита дупка в земята. С въжета и алпийски инвентар, се спуснахме в тази дупка, за да видим какво има в нея.

Като казвам дупка, има предвид дупка, в която на голям човек му опират раменете,  от двете й страни. Сложихме си седалките и каските със закрепени на тях челници. Осигурихме си въжетата, вързахме се за тях и бавно заслизахме, един по един в мрака на дупката. Хлъзгави и мъхлясали скали, сгъстяващ се мрак и студен въздух. Още по- надолу, съвсем плътен мрак и широка галерия. Това е истинска пещера, се развикаха децата.

Да, съвсем истинска пещера. Запромъквахме се из галерията с ококорени очи, за да не изпуснем нещо важно.  През дупката влизаше лека светлина. Тук беше направо мразовито, а горе на земята, сигурно термометърът показваше поне 28 градуса. Озовахме се в по-обширна галерия, от тавана на която се показа слънцето. Имаше голям отвор. В дъното на галерията съзряхме тесен, скален коридор и се отправихме нататък. Пълзейки по него, изведнъж се оказахме отново на земята, огряна от слънцето. Брей, че яко място, хайде пак. И пак, и пак, докато на 20- тия път най-сетне се сетихме защо сме тук и взехме, че открихме тайната на пещерата. Тя-тайната е просто спомен, за всичко научено, преживяно и споделено. Малки, цветни гривнички, които да ни напомнят за мястото, за хората, за приятелството.

След това приключение, определено всички пораснаха, с колкото можаха, но е крачка към основната ни цел. Да пораснем всички, като ХОРА.

 

Глава осем

Родопско Велопътешествие за Големите

Когато години наред, на едно и също място, с едни и същи хора правиш приключение, то всеки път е важно да бъде различно по някакъв начин.

Всяка година се изправям пред огромно предизвикателство с тази програма.

На всичкото отгоре, в нея са онези муцуни, които преди 12 години, когато стартирахме нашите приключения, бяха първите участници, доверили се на нашият начин на живеене. Те останаха в годините, минаха през какво ли не, заедно с нас и лятото, и зимата и ето ги сега, голяма част от тях са вече помощник тренери в Тренелариум и предават всичко научено, нататък. Затова и предизвикателството пред мен е огромно, защото трябва да допълня, доразвия, да предизвикам и да осмисля цялото преживяване.

Тази година решихме да разнообразим програмата, като включим няколко дни местене от място на място, докато достигнем до любимата поляна, на язовир Голям Беглик, в близост до защитена, горска местност Чатъм.

Стартирахме с колелата си от язовир Белмекен.

Природата на Рила е направо отнасяща главите. Синьото небе, хладния въздух, строените и подготвени колела, раниците, ярките каски, новите и старите приятелства, направо взривяваха момента от напрежение и готовност за приключение.

Откриване и запознаване с програмата, конкретни детайли за трасето и инструкции за безопасност, разделяне на две групи и хайде по конете, а имам предвид по колелата. Едната група бе придружена от Йоана и Мартин Раев, а другата от Андрей и Влади. Аз и Тренера поехме  с двата придружаващи буса по асфалта, а участниците поеха по своя път.

Първия ден трасето бе язовир Белмекен – заслон Велийца.

Така, не съм съвсем сигурна коя група изстрада този ден повече. Аз и Тренера с бусовете или участниците с колелата. Заслон Велийца се намира в западната част на Родопите, на кръстопът между селата Аврамово, Орцево, Кръстава и на височина 1640 м. н.в.  Достигането до там с кола е невъзможно, освен ако колата не е високо проходим джип и уменията на шофьора са изключителни. Разбира се, съществуват няколко пътя до заслона, ние избрахме пътя през село Смолево и Бел Камен. Когато си за първи път на мястото и питаш местните, получаваш отговор – „Ше минеш бре, спокойно“. 😊

Тренера караше синьото рено с целия багаж, а аз белия бус с ремарке за 20 колела. Дълга композиция, искам да отбележа. Черният път представлява 18 % наклон, с дълбоки коловози и ситен пясък за настилка, слава Богу достатъчно твърда. И нашето приключения започна. Бях стиснала волана до побеляване на кокалчетата на ръцете и само си казвах, че не ми се ще да чупя буса тук, защото ваденето му ще е многооо тежко. Бавно, но не съвсем бавно, щото е стръмно, а буса е тежък и дълъг и ох, пълен ужас, напредвахме по баира. Бусът се сучеше, плъзгаше се, но явно успявах да се справя, защото никъде не опирах и важното бе, че продължавах нагоре. С Тренера комуникирахме с радиостанции. След около час, адска мъка, спряхме на широка поляна и разширение. Решихме да проходим пътя напред и да видим как продължава.

Оказа се добро решение, защото напред ставаше в пъти по-зле. Решихме да се върнем и да заходим по друг път – от село Кръстава. Вече със съвсем изпилени нерви, свалихме бусовете до основния път и поехме към новото приключение. В това време, децата напредваха по-бавно от очакваното. Явно всички са почивали през лятото и никой не беше тренирал краката си. Чувахме се с тях по радиостанциите. Имаха висок дух, малко изморени, но всичко в реда на нормалното. „Много як бил пътя, много красиво било, абе всичко е супер“ – казаха.

Пред нас с Тренера се виеха приказни гледки, малки махали с чудни имена, блестящи куполи на минаретата, на джамиите. Отбихме от село Кръстава и този път, сполучихме на една идея по-добър черен път. Изкачихме се до заслон Велийца. Там вече се  беше настанила, голяма мъжка компания, заредени с храна и силна музика. Разбрахме се набързо, че ще е важно за нас да имаме спокойна нощ и се заехме да подготвим храната за гладниците, които очаквахме до половин час. Наистина след половин час всички пристигнаха, прашни  и подобаващо изморени. Опънаха палатките и се нахвърлиха върху салатата и основното, което Тренера сготви. Имахме и среднощни посетители от София, които ни донесоха забравени багажи. Легнахме и бързо потънахме във възстановяващ сън.

На следващия ден трасето ни бе от заслон Велийца до защитената гора на Рибна река.

Още от рано, денят обещаваше да е чудесен с яркото синьо небе, свежия въздух и прекрасни гледки. Пирин, гордо се пъчеше насреща ни и контрастираше чудесно с меките възвишения на Родопите. Събрахме багажите и децата поеха с колелата към новата дестинация, а ние с Тренера с бусовете, в същата посока. Този път пристигнахме благополучно на мястото и се заехме да намерим подходящо място за бивак. Равно място за палатки, вода за пиене и миене, тишина и спокойствие. Открихме чудесна поляна, която предлагаше всички търсени компоненти. Заловихме се за готвене. Не съм сигурна, че имате представа, какво означава да се сготви за 30 човека. Тийнейджъри, освирепели от глад.Тази вечер, менюто бе ориз с месо, салата и диня. Ориз в две тенджери, на газов котлон… Естествено оризът загоря. Пресипахме непострадалата част в тава, измихме тенджерите, пресипахме ориза и, втори опит. Отново загоря, отново същата процедура и така три часа мъка. Вече бях готова да изхвърля тъпия ориз и да ходя за кебапчета в близкото село, когато децата се появиха. За наша изненада обаче, всички казаха, че оризът бил великолепен, с лек опушен вкус. Е, това е да си пукнал от глад, след цял ден каране на колело. Всичко ти е вкусно. 😊

Денят на децата бил преминал много по-добре от предния. Всички вече се отпуснали с колелата си, движели се по-стегнато и с по-малко произшествия. Били се запознали с местни хора в село Орцево, били събрали информация за мястото и за живота на хората. Запалихме си огън вечерта и до късно седяхме да говорим за деня и за разни случки от предните години. Правихме планове за следващата година и естествено, споделяхме радостта от това, че сме отново всички заедно.

Рибна река – местност Чатъм. Лек и истински красив преход.

За нула време, още към 14.00ч. всички се озовахме на познатата и любима поляна.

Построихме си лагера, изкъпахме се – ооооо, свещена топла вода, заредихме телефоните и се чухме с близки, защото последните два дни, бяхме лишени от тези луксове. Сготвихме си и си домъкнахме дърва. Всяко нещо, се случваше с непрестанни шеги и много смях. Дори най- досадните задачи (измиване на тенджерите) се превръщаха в незабравими и смешни  моменти.

Вече три дни карахме колела и имахме нужда от почивка, затова цял ден се отдадохме на игри, леки карания за упражнение на използването на GPS системите, за изпращане на координати, за получаване на координати, за каране по зададени координати. Всички тези умения са важна и неизменна част от програмите на Тренелариум и е важно участниците да боравят спокойно и осъзнато с тях. Настъпи вечерта, тъкмо бяхме запалили голям огън и вече установявахме кой, къде ще седне, когато…

Застанахме един до друг, завързахме очите си, хванахме се за ръка и някой ни поведе на някъде. Стъпвахме съвсем бавно и внимателно, не можехме да говорим и затова само със знаци си помагахме, за да разберем къде да се наведем, къде да прескочим препятствие, къде предстоеше стръмно слизане. В един момент свалихме превръзките от очите си и видяхме, че сме стигнало до въжената градина.  Нощта беше тъмна и тиха, водата на язовира блестеше под светлината на изгрялата луна. От време на време, облаци затулваха луната и ставаше тъмно, като в рог. Луната беше в почти пълнолунното си състояние и когато не се криеше имаше доста светлина. Задачата ни бе в пълна тишина да преминем определена част от въжената градина, в тъмнина, без допълнителна светлина, освен тази от луната. Сложихме си предпазните седалки и каски, осигурителните ремъци и ролката за тролея и поехме дин след друг. Тръпката която се изпитва от подобно преживяване е изключителна. Освен това, когато нямаш възможност да се довериш изцяло на очите си, останалите ти сетива започват да функционират на максимум. Когато установиш, че имаш нужда от помощ или се очаква от теб да помогнеш, пък нямаш възможност да говориш, тогава цялото ти същество се стреми да покаже своята нужда или подкрепа и другите я усещат и се отзовават.

Треперещите пръсти, които преместват карабинерите, краката, на които заповядваш на ум да са спокойни и здраво стъпили, душата ти, която ту се ужасява, ту изпитва огромен прилив на щастие от силното усещане. Невероятно е усещането да се впуснеш в лудо спускане по алпийски тролей, в пълна тъмнина, над водите на язовира. Адреналинът се блъска в ушите ти и те кара да запаметиш всеки миг. После да легнеш на тревата и да гледаш игрите на облаците и луната, докато цялото тяло и ум се успокоят от преживяването. Когато всички преминаха, се събрахме около огъня, за да се стоплим и да поговорим, само който имаше нужда от това, защото тези мигове, понякога човек е добре да остави  за себе си.

На следващия ден отидохме да гребем с каяци  в язовира. Вече много години обикаляме из водната шир на Голям Беглик, затова решихме просто цял ден да плаваме на където ни видят очите, докато се изтощим. Ами, цял ден плавахме с каяци и успяхме да сътворим хиляди небивалици. Стамен скочи върху един каяк и съответно го преобърна в средата на язовира. Вътре седеше не кой и да е, а златен медалист по гребане с каяк. Въпреки златните медали и солидни умения, все пак каяка се преобърна. Всички, когато сме на вода сме със спасителни жилетки и затова подобни маневри не са  причина за дърпане на уши. Още повече, че 30 човека на възраст  14-16 години, са си „заря в пазарска чанта“, по всяко време. 😊

След много замеряне с водорасли, плискане с вода, плуване и гребане из различни заливи, най-накрая се прибрахме изморени в лагера. Само колкото да хапнем и да се изкъпем и дойде новото приключение.

Обиколка на язовира посред нощ с колела. Вече беше пълнолуние и условията бяха повече от прекрасни за този род занимания. Монтирахме челниците на каските, напомпахме гумите, взехме дебели дрехи, че знае ли човек и поехме по черния път. Ами, много е яко. И карането, и въодушевлението, и гледките, всичко на моменти изглеждаше нереално, някак не от тази планета. Светлината на луната, която се промъква между облаците и се потапя във водите на язовира, шумовете на нощната гора, светлинките на хилядите светулки, аромата на всички треви и билки наоколо.

Обиколката свърши по-бързо, отколкото очаквахме. Вече, насядали около огъня си говорихме за преживяванията от тази седмица, местата през които преминахме и новите неща които научихме за света и за себе си.

Да, това определено са хора, с които мога да отида навсякъде и знам, че ще се справят страхотно с всичко. Благодаря ви, че за поредна година споделихме това чудо, наречено Родопско велопътешествие!

 

Глава девет

Пиринско пътеходене

„Ой, красив си Ирин- Пирин,

най-красив си на света“

Андрей, Неда, Жени и Лора поеха магията на Пирин и желанието да покажат красотата му на участниците в това приключение.

Вече втори месец бродим из планини, гори и морета в опита си да покажем на децата съвършенството на заобикалящия ни свят. Да помогнем за разбирането, че и ние, както и света около нас, сме съвършени и не е нужно много за да се разбираме, ценим и пазим.

Хижа Гоце Делчев ни посрещна с усмихнати  и гостоприемни домакини. Ухаеше на вкусен обяд още отвън и след като нахвърляхме по стаите си, багажа се втурнахме да заситим глада си.

Всяка наша програма започва по традиция със „смешните мъчения“, които помагат на тренерите и на участниците да влязат по-лесно в приключението, което е подготвено. Неда и Лора се бяха постарали да изпълнят този ден с нови и вълнуващи игри, защото много от участниците ни, препускат заедно с нас от приключение на приключение и е важно всеки път да има нова тръпка и изненада. Играхме игри за запознаване, опознаване, разбиране, говорене, а също и няколко игри, чрез които изграждаме доверие помежду си. Че без това, трудно ще ни се получат доста от подготвените неща.

В долините беше ужасно горещо, но тук, свежестта на планината ни даваше криле за действие. И без да губим нито секунда, на следващия ден се впуснахме в горско Ориентиране.

Цял ден бродене из горите, сред дъхави цветя и вкусни, горски плодове. Упражнявахме уменията си за ориентиране и имахме за задача да построим въжени елементи. Първо всяка група (бяхме разделени на две групи), намери най-подходящите  места. После започна трескаво преглеждане на инвентара, с който разполагахме. Както казах, повечето участници са „стари кучета“ в нашите програми и определено техните умения и знания помогнаха в тази задача.  Децата построиха обща 4 елемента – алпийски тролей над река, слаклайн, но с допълнителни условности по преминаването му, V-образно, вързано въже, което изисква взаимопомощ и стопроцентово доверие между преминаващите и една интересна разновидност на въжена полоса. Всеки от тези елементи по време на направата изисква голямо въображение, определен тип знания и  доста разнообразни умения.

С помощта и насоките на тренерите, децата се справиха чудесно с тях. За преминаването пък от изключителна важност са силата на духа, вярата в останалите, както и в собствените си възможности, подкрепата, смелостта, желанието да пробваш нещо ново, силата да избегнеш онова ужасно изречение – „Аз това не го мога“.

След този ден, всеки тренер много добре знаеше какво, как и колко могат участниците в неговата група. Кой, къде ще промърмори, кой, къде ще „сгъне“, а това е много ценно, защото предварително може да се направи план и да се въздейства върху тези емоции, да преминат лесно за участниците и преживяването да бъде осъзнато.

Всяка вечер ни оставаше време след вечеря за свободна игра. Да се налудуваме, както ние си знаем, че от много задачи и най-силната група по някога се огъва. 😊

На следващия ден се запътихме към местността „Пещерите“, където има обособен катерачен обект. Натъкнахме се на двама от видните български алпинисти, които екипираха няколко нови маршрута: Николай Петков и Дойчин Боянов. И двамата с изключителни изкачвания и премиери в българските планини, Алпите и Хималаите. Разпънахме катуна с екипировката и нетърпеливи да покажем какво можем, екипирахме четири маршрута. Друго си е да катериш под погледа на известни катерачи, някак много по-надъхващо е.

Истински прекрасен беше и факта, че освен добри катерачи, децата се показаха и като отговорни осигуряващи.  Под внимателния поглед на Андрей, всички изпълняваха задължението си съвсем съвестно.  Към обяд, горещината си каза думата и леко-полека, ентусиазма в катерещите спадна. Всеки бе изкачил поне два маршрута и всички се чувствахме готови да продължим нататък. Нататък се оказа, по-скоро от очакването. Тренера спря буса насред Банско и всички се затичахме към най-вкусния сладолед на света – този на Италианеца. На перфектен английски, всеки поръча своето лакомство и след малко всички, омазани до уши в различни цветове, щастливо мляскахме. Привечер, пред хижата си организирахме истински футболен турнир. Много, много смях, до сълзи даже, а после огън, разговори, споделяне, онези чудесни моменти, когато всички сме заедно и говорим.

Станахме рано и подготвихме раниците си. Днес се запътихме към „Парк за танцуващи мечки“ в село Белица. Имаше много хора. Всички гледахме леко отнесено и неангажиращо. Всички бяхме свикнали да посещаваме подобни места. Едни животни, затворени някъде, пред тях купчина хора, които крещят, хилят се, сочат с пръст, някои се смеят, малки деца реват, майките им се карат, а екскурзовода врещи заучена информация с цяло гърло. Вдигнах ръка и помолих нашата група да изостане от цялата тази тълпа. Обичам хората, по принцип, но понякога, в такива моменти ми се ще да има вълшебна пръчка и да ги пратя тези всичките, някъде другаде. Та, изостанахме и едва тогава, започнахме да проглеждаме, да осъзнаваме. Помолих децата да наблюдават всичко и да запомнят какво виждат, а после ще имаме време да дискутираме. Стъпвахме тихо до оградата и животните ни приближаваха, за да общуват с нас.  Не се плашеха, дори тези, които преди минути се бяха скрили в гората от шумната тълпа, се успокоиха и се върнаха. Вглеждахме се едни в други право в очите. Просто така. Ходехме бавно и наблюдавахме тихо. Един огромен мечок легна по гръб и се затъркаля в прахоляка. След като ни привлече вниманието, направи още няколко лудории и всички радостно му се ухилихме. По – нататък, други двама мечоци играеха бурно. Момичето от парка се върна за нас и като ни видя, реши, че ще ни разкаже другите, по-интересните случки от живота на мечоците. Заряза шумната тълпа и се движеше с нас. Разбрахме, кога са активни мечките; кога раждат и кога; кога и колко спят. Научихме за загубените завинаги навици на тези спасени мечки да ловуват храна, да ловят риба, да копаят бърлога. Все пак е чудесно, дето има място, като това, където да изживеят спокойно старините си, под грижите на хората. Защото това място не е зоопарк и няма да съществува винаги. Ще го има само дотогава, докато тези животни се нуждаят от грижа и спасение. Имаше мечки спасени от циркове, хотели, спектакли, ресторанти, зоопаркове и частни домове. След разходката ни, се усамотихме в тиха зала. Тук имаше поднесени интересни факти за животните, както и филмче за танцуващите мечки и каква изненада, нито един човек, освен нас.

Направихме кръгчето си и заговорихме:

• Видях в очите на мечката, празнота
• Видях спокойни животни
• Видях хората, които хвърлиха плодове на мечките
• Видях плуваща мечка в езерцето
• Видях разраненото носле на мечката
• Видях една много стара мечка, заедно с млада мечка на едно място
• Видях, че мечката нямаше нокти

Видях, видях, видях…

Хем е добре, че го има това място, хем душата се свива, като виждаш това, величествено животно, превърнато в безпомощно същество от алчни и безотговорни хора.

Тайно от децата, отидох и купих по един мечешки медальон. Нарисувахме образа на истинския мечок, според децата и по-спокойни напуснахме мястото. Вечерта, около огъня, отново отворихме темата, за човешките действия и последиците от тях.

Пуф – паф, пуф-паф – Ето я и теснолинейката. Днес отиваме към най-високата ж.п. гара на Балканския полуостров – гара Аврамово.Качихме се от гарата в Добринище, придружени от екзотична баба, накичена с множество гердани, бляскави пайети и силен грим. Казва, че е народна певица и ще ни попее във влака. Вътре обаче имаше доста хора и тя бързо се забъбри с околните и забрави за пеенето.Повечето от нас не се бяха качвали на влак в живота си, а още по-малко на теснолинейка. Тя се движеше бавно и даваше възможност да зяпаш през широко отворените прозорци, красивите гледки, които се редяха като на филмова лента пред очите ни. Всички, предупредени, да си сложат очила и да не стоят с отворени усти срещу вятъра, правеха точно обратното на препоръките и точно, както ние, когато бяхме деца, викаха от пълен кеф, срещу струята на вятъра.

Не след дълго слязохме на нашата гара и се отправихме на разходка из село Аврамово и околните поляни.  Срещнахме се с местни хора и те много ни се зарадваха. Направиха ни впечатление джамиите и местата, на които бяха селищата. Високо кацнали, на върха на поредния зелен хълм. Погледа можеше спокойно да се рее из хълмовете и долините, които ни заобикаляха, на прекрасните Родопи. Намерихме си чудна поляна с още по-чудна гледка към Пирин и си направихме пикник. Поиграхме, поговорихме за културата и традициите по тези места и настана време да се връщаме на гарата. Теснолинейката има конкретни часове на преминаване и ако я изпуснем ни чакаше ходене пеш, чак до Добринище. Прибирането ни по залез, много наподобяваше сутрешното ни пътуване. Претъпкани с красота и смях се прибрахме в хижа Гоце Делчев за почивка и сън, защото…

Ни очакваше деня за изкачване на връх. Избрахме си връх Полежан.

Рано – зарана, станали група отбрана,

С точна карта за пътя, добре начертана,

Тя към връх Полежан подхвана!

Ой, красив си Ирин – Пирин,

Най-красив си на света!

За два часа и половина, децата изкачиха върха. Изненадата беше огромна, когато точно под пирамидата на върха, децата откриха сандъче.  Взеха решение да го свалят на безопасно място до езерото на хижа Безбог, за да разшифроват кода и да го отворят. След 30-минутна борба, в която бе включено четене, мислене, главоблъсканици, математика и спомени за всичко преживяно, децата успяха да достигнат до четирицифрен код  и отвориха катинара на сандъчето. Вътре, всеки откри по един амулет с дървено мече, символ на планината, мъдростта и напомняне за уважението към дивия живот.

Така се разделихме с Пирин, за да дойде време за Стара планина и най-тежката ни програма – Тренелариумско Ком – Емине!

 

Глава десет

Тренелариумско Ком- Емине

Когато застанеш на връх Ком и отправиш поглед напред, към предстоящото предизвикателство Ком – Емине, започваш леко да си даваш сметка с какво си се захванал. Когато преполовиш пътя, започваш да си даваш сметка за това, кой си и какво можеш, а когато достигнеш крайната точка на предизвикателството Ком – Емине, си задаваш въпроса – „Какво ми донесе това приключение“?

Има безкрайни пътеписи за този най-приключенски, планински преход, затова няма да описвам него.

Ще ви разкажа за участниците в него. За тях и за техните приключения.

Само двама човека от всички участници, успяха да направят целия преход в рамките на две години, според програмата, която бяхме предложили. Това са Мария Ецова и Марина Анастасова.

Мария е голям човек, с голямо сърце и големи желания за приключения. Те е наш постоянен спътник във всичките ни вело – програми. Взимала е участие в „Пътя на Султаните“ – един месец каране на колело от язовир Голям Беглик до залива Силистар на Черно море. Почитател на Родопско велопътешествие.  Амбициозен и нетърпящ провал човек, които дава сърце и душа за успеха на поетата задача. Успява 100%  да преодолее възрастовата граница с останалите участници и да се забавлява на максимум с тях.

Марина е на 15 години вече. Навърши ги седмица преди Ком – Емине. Успешното завършване на този проект бе подаръкът, който тя  подари на себе си. Не си пада много по велопреходи, но в пешеходните етапи е устремен участник. Красивите гледки, приятният разговор са нещата, които й помагат по-лесно да премине през трудните етапи. Нуждата да докаже, че може да се справи с тежки предизвикателства е нещото, което често я кара да взима участие в трудни планински приключения през лятото и зимата. Когато стигнахме до нос Емине и седнахме на пейката, защото това бе крайната ни точка от прехода, изглеждаше смазана от умора, но с онзи специален блясък в очите, който ти заявява категорично „Аз мога“.

Тази година имаше участници които се включиха за една седмица, а имаше и такива, който направиха двата етапа – пешеходен и вело.

Криси е дъщеря на Мария. Още, като малко дете Криси  идваше с нас на Горско училище, на ски. Постепенно програмите станаха по-изискващи, а Криси по-голяма. Малкото непохватно момиче се превърна в доста способна млада жена. С необичайно си чувство за самоирония и хумор, тя определено помагаше да се разнообразят изнурителните етапи и през двете седмици на Ком – Емине. Тя беше участникът, който се ухили до ушите, когато прехода свърши и каза – „ През цялото време се чудех, защо се записах на тази програма. Така и все още не съм намерила отговора на този въпрос“.

Виктор Ангелов миналата година претърпя инцидент с колело и не успя да даде началото на голямото предизвикателство. Тази година обаче се включи и в двете седмици. Ако има човек, който да е от самото начало на Тренелариум с нас, то това е Вик. Постепенно премина през Горско училище и през повечето ни приключенски програми в годините. В момента, той е един от онези млади хора, които се впускат в света на помощник-тренерите в Тренелариум. Негова е крилата реплика, казана под Бузовград – „Защо траките винаги са си намирали най-високото и отдалечено място да си построят всичките долмени, дето ние сега искаме да разглеждаме. Не можаха ли до ги поставят в центъра на селото, че да не се мъчим толкова с ходене“. 😊

С годините тази нагласа се промени дотолкова, че Виктор взе участие редица тежки програми. Едномесечното приключение –„Пътят на Султаните“, Родопските велопътешествия,  Витоша 100 с колела. В момента се е запалил  и по бягане, така че вече се появяват и първите регистрации в бегачески състезания.

Винаги заедно с Виктор взима участие и още един от най-старите ни приятели в Тренелариум – Виктор Йорданов. Най- добри приятели още от детската градина, двамата Викторовци споделиха своето порастване в Тренелариум, чрез редица приключения. Спокойно може да се каже, че обиколихме България с тях. По-дивата глава от двамата, Вико често си навличаше разнообразни болежки. Миналата година след инцидента с Виктор, той се колебаеше дали да се впусне сам в това начинание. Все пак стартира от връх Ком в името на дадената дума и голямото приятелство. Тази година двамата Виктор и Виктор, поеха заедно по пътя Ком – Емине. Първата седмица бе просто прекрасна. За жалост още на първия ден от втория етап, Вико претърпя лошо падане с колело и счупи ключица. Тази травма не позволи на Вико да продължи, но интереса е запазен и приключенията предстоят.

Стискам палци, на първия маратон, за които сме се регистрирали, да стартираме и да завършим заедно, благополучно. 😊

Ема Гайдарска е една от българските надежди в спортното катерене. Всецяло отдадена на този спорт, Ема все пак успява да се забавлява заедно с нас, през лятото с велопрограмите ни,  през зимата във всички екстремни програми със сноуборд. Миналата година Ема се включи в тежкото  „Южнородопско велопътешествие“. За 14 дни изкачихме с колела 8500м+Д и изминахме около 800км. Тази година Ком- Емине, определено беше предизвикателство за Ема. Спортните катерачи поддържат ниско тегло и мъкненето на раница, дори и 10 килограмова, си е гадно преживяване. Въпреки това, спокойствието, което демонстрираше беше добре дошло за всички в групата.

Винаги до Ема, в почти всички приключения, е залепен и Никола Гайдарски.

Той е неин брат, на 9 години е и когато чух, че има желание да се включи в Ком – Емине, леко ми настръхна козината на врата. Не защото не вярвам в него, а защото Ком – Емине е мъка от началото до края. Все пак, познавам Никола, бил е с нас на Родопско велопътешествие и на „Южнородопско велопътешествие“ и знаех, колко може да понесе и докъде може да бъде натиснат. Въпреки всичко, което всички се опитаха да ми внушат, че не може едно дете на 9 години да прави това, той го НАПРАВИ. Много сълзи проля, много кризи преживя, но всички бяха неотлъчно до него и му помагаха да се справи с трудностите. В края на пътя, той грееше и не спираше да надува главите на всички с патилата си, на които се смееше с цяло гърло. Определено Никола е героят на нашето Ком – Емине!

Стефан е участникът, който познаваме предимно от зимните ни приключения. Той споделя нашите зими със сноуборд. Определено бях притеснена за неговото участие, тъй като не познавах възможностите му. Притежател е на чудесно чувство за хумор, изрядни обноски, вежливо поведение, дори когато му иде да запокити  раницата си и колелото си в най-дълбокото дере, той би го направил като истински джентълмен. Определено Стефо също премина с доста кризи през това предизвикателство. Пешеходният етап създаваше трудности с продължителността на преходите, а велоетапа с по-малкото велоумения, които са необходими. Въпреки това, мога спокойно да заявя, че Стефо  се справи повече от похвално.

Радина Миладинова е част от семейството на Тренелариум също от самото начало. Началото беше Горско училище и стъпка по стъпка Ради порасна и се усъвършенства до завидно ниво. Тя е носителят на спокойствието в групата, на вълшебни приказки за по-малките и на философските разговори с по-големите. Тя също е част от групата на помощник тренерите в Тренелариум.  Тя е вечното „Защо“. Непреклонно и непроменливо „защо“ за света, за хората, за всичко заобикалящо. Докато се опитваш да даваш отговори на всичките защо и то прехода свършил. 😊

Амбицията и решителността на Ради е впечатляваща и съм убедена, че ако имаше възможност да направи целия преход Ком-Емине за рекордно време, щеше да се справи без проблем.

Богдан е братът-чудо на Ради. Голямата беля, голямата душа, голямата усмивка на прехода Ком – Емине и на повечето програми в Тренелариум. Веднага след едноседмичния пешеходен преход, докато всички лекуваха пришките си, Боги се записа на Горско училище, да походи още малко, че не беше достатъчно седем дни по 10 часа преход, с по минимум 1000+Д дневно. Във всеки миг бе до отчаяните и изморени души, с предложение за нова, велика беля, което винаги действаше освежаващо.

Такива са децата в Тренелариум – абсолютно зависими от приключенията.

Чавдар е съвсем нов човек в Тренелариум. Обикновено никога не включвам някой, когото никак не познавам в тежките ни програми. Този път, след множество разговори с майката на Чавдар, все пак склоних. Чавдар се оказа добър приятел и устойчиво на натоварвания дете. Понесе добре всички трудности, късните прибирания, ранните тръгвания, тежката раница и болките в краката. Той се включи в пешеходния преход и определено останалите участници трудно се разделиха с него.

Камен Кох е още един отдавна познатите участници в Тренелариум. Още много малък, той взимаше участие в първите ни велопрограми в Родопите. Винаги спокоен и усмихнат, Камен е страхотен партньор, когато се налага да се преминат големи разстояния. Много се радвам, че Камен си остава част от приключенията на Тренелариум и всяка година, успяваме на преживеем и да споделим нещо, заедно.

Бояна е най-нежният участник в това тежко преживяване. До скоро Бояна се занимаваше с балет и цялата й структура е изключително крехка. В следващия момент обаче, човек става свидетел на безпощадна решителност и определено става ясно, че трудностите не са непознати за Бояна.

Тя взе участие в първата, пешеходна част от Ком-Емине. Имаше желание да продължи, но болки в колената не й позволиха това, въпреки постоянните консултации с лекар по въпроса.

Заедно с Бояна, в нашето приключение се включи Виктор. Нейният по-малък брат. Виктор ни е познат също предимно от зимните приключения, където е истинска фурия със сноуборда, а и със ските. В този формат, обаче Виктор срещна истински тежки моменти. Кризите се преплитаха от истинска мъка, до ядно стискане на устни и желанието, всичко това по-бързо да свърши. Въпреки това, всеки път когато си говорех с него, той започваше с красивите гледки, които е видял или с някоя от безкрайните смешки на Боги. Виктор се справи чудесно с първата, пешеходна част от предизвикателството Ком – Емине. Определено смятам, че това приключение е отворило вратите към познанието, какво представлява едно истинско приключение. То е съвкупност от всичко – от смеха, от изненадите, от неочакваното, от трудностите, от сълзите и от новите приятелства.

Неда Ангелова от тази година е в отбора на помощник тренерите в Тренелариум. Все още на границата между децата и младите жени, Неда е истинска заря. С лекота приема всяко предизвикателство, още от малка. С нея сме плували в ледени планински вирове, изкачвали сме 150 метрова виа ферата и то още ненавършила 10 години. Зимата кара ски и сноуборд с нас. Тази година взе участие само в първата част на Ком – Емине, защото я чакаше кайт лагер в Лимнос. 😊

Съвсем по силите й беше това преживяване, особено, когато имаш всичките светли часове на денонощието да споделяш романтични неща с приятелка на твоите години и ум. 😊

Вальо ни е познат участник от Родопските велопътешествия, от „Пътя на Султаните“, от „Южнородопско велопътешествие“. Където има програма с колело, Вальо е включен там. Когато каза, че ще участва в Ком – Емине определено ми олекна на душата, защото знам, че Вальо има много спокоен и стабилен характер, чудесно чувство за хумор и голямо сърце. Не на последно място, има доста добри умения за техническата обезпеченост на велосипедите, така че винаги би могъл да окаже помощ. А на подобно приключение, всяка помощ е важна. Когато достигнахме края на приключението ни, Вальо се пльосна до мен на тревата и каза – „ И сега какво“?

Да, сега какво?! Стигнахме до тук и всеки е добре да намери своя смисъл за това приключение. 😊

Камен Стефанов е последният участник в тазгодишното приключение Ком – Емине. Камен и Вальо са най-добри приятели и взеха участие във втория, вело етап на програмата. Камен взима участие във всички вело-програми на Тренелариум през лятото, а зимата „карвираме“ по склоновете на планините по писти и извън тях. Камен от малък знае какво представлява Ком – Емине, защото семейна приятелка е Наталия Величкова, виновницата и треньорка на Кирил Николов-Дизела, Калоян Пейчев, както и на Антония Григорова и двамата поставили рекорди за преминаване на дестинацията Ком – Емине.

Камен влезе в тази програма подготвен за трудностите и силно желаещ да покаже, че и той може да се справи. Уменията му за поддържане на велосипед бяха също добре дошли. Заедно с Вальо си подариха и ни подариха множество смешни случки. Бяха в помощ на Стефо и Никола, винаги, когато се наложеше. Думите на Камен на нос Емине: „Яко е, когато прекосиш цяла една планина и стигнеш до морето. Някак това е естествения край на приключението“.

С тези участници, тази година взеха участие като тренери Кирил Попбожиков и Мартин Раев.

Кирил е планински водач и както с Тренера многократно сме си говорили, Киреца е многофункционална личност. Кара ски навсякъде, катери се спортно, на „мултипич“, води хора в българските и чуждестранни планини. Изкачвал е първенците на голяма част от алпийските върхове. В момента се занимава активно а нашият клуб по катерене КАК Тренелариум. Има един прекрасен син, който ходи уверено по следите на баща си, а  съвсем скоро съдбата го дари с прекрасна дъщеря. Та, той се нагърби за поредна година с тежката участ на тренер, в най-тежката ни програма. Казвам „тежка“, защото наистина е така. Той е необходимо да прегледа направените от мен и Тренера, трасета. Да ги промени, ако сметне, че групата може повече или пък не може толкова, да се увери, че всички резервации по хижите са направени, че храната е точно такава, от каквато участниците имат нужда, за да могат да възстановяват, да се запознае с специфичните, отличителни черти на всеки участник, неговите възможности до момента и с неговите родители, да отговори на очакванията на всички участници за изповедник, лекар, съветник, най-добър приятел, да се грижи за настроението в групата, да внимава за евентуални признаци на изтощение, да бъде монтьор и реставратор на раници, дрехи, колела, да дава точни и ясни инструкции, да е наясно с душевното състояние на всеки от групата, да е в помощ на всеки в групата, да е отзивчив колега, да е грижовен баща и да не забравя и близките си хора, и да, не на последно място, да се справи с очакванията на Тренелариум за провеждане на това приключение.

Добре е да намери време и за своята почивка, за да може на следващия ден да е в кондиция, за да премине цялата група през новите предизвикателства.

Когато Киреца тръгна от връх Ком, миналата година, той си взе камъче. Когато стигна до нос Емине, той отиде съвсем до края на позволеното място и чак от там хвърли камъчето.

Ком – Емине е приключение, което те поглъща изцяло. Много е трудно да успееш да запазиш в главата си факта, че си водач на групата. Киреца е човек, ориентиран към целта, амбициозен и решителен. Това е чудесно качество, особено тогава, когато постигането на целта е поставена на карта.

Много ми се ще в някакъв момент, Киреца да разкаже, как е протекло неговото собствено приключение по пътя Ком – Емине.

Марто Раев също пое ролята на водач в тази програма. За него, бе истинска възможност да преживее това предизвикателство, да учи от Киреца в движение и да сподели всичко с участниците.  Марто обожава работата с малките деца в Горското училище.  Скоро неговият син Борис, също ще тъпче по горските пътеки, за радост на баща си.За първи път му се случва да попадне на толкова тежка програма с по-пораснали участници. 😊 За него предизвикателството беше тежко, защото поетата отговорност за безопасността на участниците беше огромна. Като един истински орел, кръжеше около всеки, в опит да му помогне максимално да преодолее трудностите. Това си каза думата и накрая Марто бе истински изтощен от раздаването на енергия и помощ. Въпреки това, Марто понесе на плещите си най-тежкия ден от целия преход, а именно прехода с колела от хижа Бузлуджа до хижа Буковец. Към 55 километра с почти 2800 +Д , 15 часа по едно от най-отвратителните трасета. В този ден Вико си счупи ключицата и Киреца бе с него в Казанлък.А участниците преминаха през най-разнообразни предизвикателства. През стръмни и технични трасета в първия етап по най-красивата част на стара планина, а именно Централен Балкан. През 12 часови преходи с тежки раници на гръб, през гръмотевични бури и сгорещени била, през ежедневни закуски с пържени филии, през закъснели вечери, когато се чудиш дали да заспиш на масата направо, без вечеря, пришките, протритата кожа на краката, липсата на баня, потните и вонящи фланелки, липсващата вода в чешмите по пътя, през постоянните болки в цялото тяло, през сълзите от изнемога, през обвиненията че е толкова трудно, през пълната апатия от умората, през раздялата, защото хората с които си свикнал, спират своето пътуване, новите сприятелявания, през шарени, среднощни фестивали, през техничните карания с колелата, с лепкавата кал, неработещите хижи, загорелия ориз, поройните дъждове, многобройните падания, ожулените колене, натъртените и подути дупета, от безбройните спукани гуми.

Имаше разбира се и прекрасни неща – всички гледки, всички смешки, всички споделени мигове, всички научени уроци, моретоооооо и лежането на плажа в пълно бездействие и осмислянето на това преживяване. Защо го направих, какво ми донеса, какво научих?

„Ако можех да го направя пак ли – о, със сигурност бих го направил отново“!

Това за нас бе Тренелариумското Ком – Емине!

 

Глава единадесет

Уиндсърф и кайтсърф лагер в Лимнос

Лимнос, Лимнос, Лимнооооос

След адското напрежение от програмата Ком-Емине и целият стрес по осигуряване на безопасното протичане, Лимнос дойде като балсам за изтерзаната ми душа.

Групата ни бе стегната, 7 участника, Йоана дойде да си празнува рождения ден на острова, а ние с Тренера да се убедим, че всичко ще е както трябва на новото място, с новото начинание. Марто Антонов бе в основата на тази програма и бе подготвил всичко предварително.

Пътят на отиване към Кавала избрахме да бъде през град Гоце Делчев и Драма, за да избегнем евентуално забавяне по границата и след четири часа бяхме вече в Кавала. В близост бяхме резервирали нощувка  в къмпинг, тъй като ферибота за острова тръгваше рано сутрин от Кавала. Вечерта в Неа Ираклица и по-специално в къмпинга, няма да я коментирам дълго. Само ще кажа, че отдавна не съм преживявала подобен шок. Къмпинг пълен с българи и румънци, крещящи по половинките си, децата си, домашните любимци или по себе си, ако няма по кой друг. Адска чалга, дънеща от близките ресторанти със специален интерес към Азис и неговите високи тонове, раздираше нощта. Бързо побягнахме от това адско място и решихме, че ще се разхождаме по крайбрежната улица, докато не стане твърде късно и всички тези люде, най-накрая се усмирят и песните заглъхнат. Разходката беше много приятна и ни позволи по непринуден начин да се опознаем по-добре. Светлините на Кавала се отразяваха в морето, хората маршируваха по улиците, музика се лееше от ресторантите, но вече различна и не толкова ужасна. На пристанището хапнахме сладолед и гофрети. Видяхме чудни скали до самата вода и седнахме там да си говорим за нещата от живота и предстоящите приключения.

Станахме рано и светкавично оправихме багажа. Хапнахме набързо и се отправихме към пристанището. Фериботът, огромният седемпалубен ферибот ни очакваше със запалени двигатели и бълващ пушилка. Изкачихме се до най-горната палуба, настанихме се добре и не след дълго, нашето четиричасово пътуване започна в плавно отделяне от кея. Зяпахме морето, хвърляхме бисквити на чайките, цъкахме в телефоните, четохме книги, спахме и ето че се показаха очертанията на острова ни.  Веднага на слизането от ферибота се показа Марто, който беше дошъл да ни посрещне.

Знаете как са сърфистите. Изсветляла коса, силен тен, боси крака, къси панталони, размъкната и избеляла фланелка, слънчеви очила, широка усмивка и ми вика – „ Деси, тук знаеш как е. Всичко е „сега, сега“ (на гръцки това означавало нещо като „яваш, яваш“, но без това напрежение) 😊

Е, как да не знам как е, но ще ми трябва близо месец да започна да изповядвам това, след нашето шеметно лято.

Свалих си веднага маратонките в желанието да усвоя максимално бързо философията „сега, сега“.

Сега малко за острова.  На първи поглед е жълт, няма дървета, има крепостни стени, симпатично пристанище и доста българи. На втори поглед, множество възвишения, страхотни заливи с кристална вода, виещи се, малки  пътища, които предстоеше да разберем до къде водят, невероятна история през различни епохи, която чакаше да я разкрием и разбира се прогноза за всекидневен вятър за тази седмица. И понеже бяхме тук с цел да уловим вятъра в платната и крилата си, това бе най-важното за нас!

След едночасово пътуване стигнахме до залива Саравари. Закътан залив, с малък къмпинг и едно ресторантче на плажа. В къмпинга щяхме да спим и в ресторантчето да се храним. Слънчева вода за банята ни и няколко контакта за телефоните ни. Просто е, когато имаш толкова, колкото наистина ти трябва. Веднага разпределихме екипировката си, поговорихме за това кой, какво очаква от тези осем дни и не след дълго вече бяхме във водата. Марто пое кайтсърфистите, а Стани – управителя на Сироко, на станцията на Саравари, пое уиндсърфистите.

Ще разказвам паралелно за двете групи.

Гери, Алекс и Гого имаха откъслечен опит в уиндсърфа и с лекия вятър през този ден, успяха да демонстрират уменията си и Стани да добие представа, какво да развиват от тук насетне. Марина, много бързо от съвсем начинаеща, стигна до нивото на Гого и Алек и в рамките на два часа, вече стоеше на дъската стабилно.

В кайт зоната Марто, заедно с Неда, Коси и Адриан усвояваха управлението на крилото във въздуха. Накичени с трапец, бар, каска и крило в ръцете, изглеждаха, като по филмчетата на про-тата. 😊 Първите уроци преминаха, само в това, децата да успеят да държат крилото в съответната позиция според вятъра, във въздуха.  След два изморителни часа на вода, се оттеглихме да хапнем и да си починем.

На залез, Марто ни заведе до една изоставена военна база, на около 30 мин от базата ни.Видяхме изоставени установки за картечници, военни складове и даже хеликоптерна площадка. Изкачихме се на върха й и от там се наслаждавахме на залязващото слънце. Островът се оказа много по-голям, отколкото си го представяхме. От нашата позиция имахме 360 градусова гледка. Марто сочеше и разказваше кое какво е.

Значи важно е да се отбележи, че гърците съвсем не бързат за никъде. Обядът ни започваше в 13.00 часа и понякога продължаваше до 15.00ч. Вечерята започваше към 20.00ч. и продължаваше до към 22.00ч. Всичко е едно такова бавно, разтеглено – с една дума „сега, сега“!

Следващите дни ритъма ни беше горе-долу, един и същ.

Ставаме към 08.30ч, закусваме, в 10.00ч. влизаме във водата до 12.45ч. обядваме, към 15.00 до 17.00ч. отново във водата, разходка със залез и вечеря до към 22.30ч.

Всеки ден уроците се усложняваха. Уиндсърфистите учеха да плават в конкретна посока и да правят повороти през носа и през кърмата на дъската, при лек, силен и дори бурен вятър, а и на вълни. Кайтсърфистите, усъвършенстваха управлението на крилото и започнаха да заучават различни ситуации и съответните действия към тях. Усвоиха „Боди драг“, „ъп боди драг“, „куик релийсване“… За всичко това са необходими много търпение и много повторения, докато движенията не станат плавни и отработени. Дойде моментът и за слагане на дъската на краката и усвояването на координацията между управлението на крилото и управлението на краката. Коси, който имаше една седмица предишни уроци, тръгна първи и последния ден успя да направи няколко свързани тегела на доста силен вятър. Неда, която също имаше една седмица курс по кайт,  също успя да направи единични линии, като задържаше крилото във въздуха. Ади имаше най-малък предишен опит, но настигна и се изравни с нивото на Неда. Той също успя да си изправи на дъската и да направи няколко метра в посока.

За осем дни, уиндсърфистите показаха голям напредък.

Алекс и Гого успяваха да са върху дъските през цялото време и не се притесняваха от вълните или силата на вятъра. Спокойно управляваха своите сърфове и правеха повороти с лекота. Марина се рееше съвсем самостоятелно из залива, като дори успяваше да хване дълга линия, в исканата от нея посока, независимо от прищевките на вятъра. Гери се отпусна съвсем и започна да кара, като професионалист, без да се плаши от дълбоката вода. Стоеше стабилно върху дъската, правеше повороти и следваше посока с лекота.

Всеки следобед отивахме по залез на различно място. След посещението ни в изоставената военна база, дойде ред на съвсем истинска пустиня. Марто беше намерил от някъде два сендборда с идеята да караме бордовете по дюните. Тази, е единствената новозараждаща се пустиня в Европа. Изключително място, особено по време на залез, когато пясъка се оцветява в червено, а небето все още искри със своето наситено синьо. По – смешен ден от този не съм имала от години.  Значи, абсолютно безпредметно е да се опитвам да преразкажа всички нелепи опити, да се задържим на краката си, плъзгайки се стремглаво по дюните, нито безумните падания, които могат спокойно да заемат първо място в най-смешните клипове на света, а когато вдъхновението и въображението за плъзгане взе връх, тогава никой от нас, не можеше да се държи на краката си от смях. Този ден, бе рожденият ден на Йоана и смятам, че всички се постарахме да бъде невероятен и запомнящ се. Дано завинаги Йоана запази детския ентусиазъм в сърцето си.

Следващия следобед отидохме до един залив, дето му забравих името, за да скачаме от скали в морето и да изследваме водни пещери. Беше велико!

Скалите бяха червеникаво, жълти, с много красиви шарки и цветни жилки. Около 4/5 метра височина, идеални за великански скокове в морето. След, като се наскачахме, отидохме от един затънтен плаж и съвсем случайно открихме чудна пещера, която имаше изход през един много тесен процеп. Естествено, веднага един по един всички доплувахме по него и пропълзяхме отвъд. Морето беше спокойно и ни позволи тази игра. Остатъка от следобеда го прекарахме с плуване, подводни селфита и още множество скокове.

На острова има и безоточно, солено езеро. Една сутрин, с Тренера отидохме за топли закуски и на връщане свърнахме да го разгледаме. Невероятно място. Няма никаква растителност в него, дъното е кално и меко, но не потъваш, когато стъпиш, има много охлювчета и миди, а в средата му и цяло ято, неотлетели фламинго, които се разхождаха наперено и ни гледаха отдалеч.Погледахме ги, снимахме и решихме да оставим птиците да се наслаждават на спокойствието си.  Вечерта, Марто реши, че ще ни заведе в призрачния град, съвсем близко намиращ се до залива Саравари.  Това е огромен комплекс, който е построен някога по някакъв начин и по почти неизвестни причини изоставен на произвола на съдбата. Има хотел, басейни, барове, къщи за гости и всичко е потънало в забрава, разрушение, смокини и нарове. Разхождахме се и си говорехме за това, колко бързо природата си завзема обратно териториите, напуснати от човека. Слънцето проблясваше през празните прозорци и се отразяваше в цветните стени на постройките. Вятърът виеше през липсващите врати. Избрахме си една къща със красиви стъпала, огрени от залязващото слънце. Седнахме там и си седяхме. Беше прекрасно тихото съзерцаване на красотата, на отиващия си ден.

Единия ден от престоя ни на острова имаше много силен вятър и съвсем не беше подходящо за уроци, затова Марто реши, че ще ни заведе до залива Гомати, където ще можем да наблюдаваме как карат професионалистите. Заливът е известен с факта, че се образуват големи вълни, когато духа силно и е чудесно за правене на трикове. В залива имаше два уиндсърфа и девет кайтсърфа. Помогнахме на Марто да си подготви екипировката и седнахме на един изоставен танк да наблюдаваме танца на сърфистите по гребените на вълните. Вълнуващо и определено надъхващо беше да гледаме движението на сърфистите. Скоковете предизвикваха ахкане постоянно, а уменията на уиндсърфистите ни оставиха напълно безмълвни. Стояхме цели четири часа и наблюдавахме. От своя страна, вятърът беше леко поутихнал и се оказа, че ще е чудесен за нас.

Естествено, веднага се отправихме към Саравари и съвсем надъхани поехме новите уроци за деня.

Последния ни следобед, решихме да се разходим из пристанищното градче Мирина и да се изкачим до едноименната крепост.

Богата е историята на острова, тя датира от праисторически времена.

Много легенди са свързани с него.

Една от невероятните находки е разкопаването на древните градове Полиохни, където е открит булевтирион- обществено здание за събиране на жителите на града или на техните представители за вземане на важни решения, засягащи общите дела, нещо като днешния парламент. Този булевтирион е първият, открит в Европа и вероятно в света. Важността на това откритие е, че става ясно, че демократичния политически строй е действал тук поне 2000 години преди познатата класическа Атинска демокрация.

Оттук са минали и древните аргонавти на път за Троя и на точно този остров оставили горкия Филоктет. Тук е и родината на пентатлон – бягане, скачане, борба, хвърляне на копие и хвърляне на диск. Тази дисциплина влиза в древните Олимпийски игри още през 708 г. пр. Хр. Тук захвърля Хера, недъгавия Хефест, който става ненадминат ковач и предава занаята на хората. И още много има за разказване за любопитните глави.

И така, съвсем неусетно, сред диви заливи, необятна красота, силни ветрове, богата история, нови умения и безчетни количества смях, завърши нашето изключително лято.

Със сигурност не съм успяла да опиша и малка част от всички случки по време на всички тези приключения, но за участниците в тях, те са силни, незабравими и вдъхновяващи.

Прегръщам ви от сърце и благодаря на всеки взел участие в провеждането, реализирането или в самото приключение.

 

Епилог

Вече се усещат първите признаци на есента.

Вчера беше лято и температурите бяха 31 градуса в Гърция, а днес на Витоша е 3 градуса и дърветата вече се изпъстрят с нова премяна.

Екипът на Тренелариум се събрахме на Витоша в хижа Септември, за да направим ежегодното си приключване на сезона. Да си изговорим трудните моменти, да се похвалим за реализирането на новите програми да си дадем обратна връзка, като колеги, да направим нови предложния за следващия сезон.

Защото измислянето на приключенията са само част от всичкото. Най-интересното идва, когато се включите и вие, нашите клиенти.

Тогава всяко приключение поема по своя път и колкото и да си предвидил всичко, то отново се случва каквото си ще.

 

Поздрави и до скорошни, нови, зимни приключения!

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се обратно