От няколко години съм написала една програма за този район и все не намирам седмица, в която да я предложа. Ето, че тази година й дойде времето!
Когато някой ми каже Източни Родопи, доскоро аз поклащах глава и казвах: „Да, много е красиво там. Има язовири, гори, близо е до Кърджали, в с. Маджарово развъждат лешояди.“ И горе-долу това беше цялото ми впечатление.
Значи, тръгвате от София и след 250 км се озовавате в друг свят и то без да излизате от границите на България. Пътищата стават тесни и лъкатушещи, селцата придобиват причудливи имена, църквите се сменят с минарета, хората се спират, за да наблюдават кавалкадата от бус, ремарке и колела, жените са със забрадки, говорът е развален български.
Стигаме до с. Гняздово. В къщата на отдавнашен приятел се настаняваме. Повечето от нас в двора му, на палатки, но имаме на разположение и цялата къща, ако времето се развали. Гледката е удивителна. Точно пред терасата се е изпъчил язовир Студен кладенец. Ахкаме и охкаме, кой от гледката, кой от багажа :), по-бързите от първата схватка с опъването на палатките. След оспорвана битка, Ида и Владето успяват да помогнат на всички с построяването на бъдещите домове, а аз и Тренера режем краставици за таратор до замайване. Обедната жега отстъпва място на следобедната горещина. Така е тук. Топло е!
Събираме се и се запознаваме, правим си правила, подреждаме се, без да си говорим с думи, рисуваме заедно, разплитаме се и споделяме, кои сме всъщност. Тренера се провиква, че мусаката е готова. Ех тази мусака, никой не остава равнодушен към нея. 🙂
Вечеряме и правим план за следващите дни.
През нощта понякога спим, не всички и не за дълго. Така е, когато си за първи път на палатка. Шумовете са по-силни, усещаш вятъра даже, като тайфун. На Неда й е лошо, хванала е вирус и повръща, пък Дани вече се е наспал и иска да си говорим. В 04.00ч. сутринта. 🙂
Сутринта оставяме Тренера в къщата да лекува Неда, а останалите се отправяме към първото ни предизвикателство. Плаване с каяци. Васил Флоров вече ги е подготвил и ни чака с нетърпение, за да ни покаже района. Минаваме инструктаж, обличаме спасителните жилетки, разделяме се по двойки и завлачваме каяци до водата. Пред нас е първата ни цел „Острова на Муфлоните“. Изумително бързо се стиковат двойките в каяците и напредваме доста добре. Васил разказва:
„Това е острова на Муфлоните… Това са корморани… а, вижте лешояди, не съм ги виждал да летят толкова ниско до хора… Кошута, тя е женската на елена…“
Заобикаляме острова и стигаме до закътан залив. Над него се вижда огромен дъб, единствената сянка, и параклис. Акостираме тук и тръгваме към параклиса за почивка и обяд. Минали са два часа неусетно. Васил разказва:
„Тук е било с. Дарец. Единственото бългаско село в района. Когато е направен язовира, то е обезселено и наводнено. Останал е параклиса само. Сега е възстановен и се поддържа.“
Качваме се горе и се открива невероятна гледка към гр. Кърджали в дъното на язовира, към близката скала „Юмрук кая“, на върха на която се мъдрят останките на древна крепост, животновъдното стопанство, река Перперек и още, и още…
Обядваме, люлеем се на люлката в клоните на вековен дъб и се наслаждаваме на полета на безброй корморани, тръгнали и те на обяд.
Отново потегляме с каяците. Гребем, говорим си, виждаме чапли сиви и бели над нас и по клоните на дърветата, по бреговете е пълно с кошути. Не след дълго спираме на брега на острова и плуваме. Водата е хладна и изключително приятна.
Вече в къщи заварваме Неда освежена и оздравяла. Правим планове за следващия ден и доста изморени от впечатления и гребане заспиваме бързо.
Слънцето посребрява водата на язовира, закусваме, набързо правим сандвичи и сред смешки се отправяме отново към брега. Днес ще посетим залива на река Перперек, ще плаваме по Средна Арда, в далечината ще съзрем крепостта Моняк, въжения мост на с. Лисиците, и селото, което е останало във владение на тарпаните; ще видим скалната арка, кулите и скалните ниши оставени от траките и очакващи тайната им да бъде разкрита.
Направихме го, плавахме цели 14 км, половината от които срещу вятъра. А той бе доста силен, 8м/с. Видяхме всички тези чудеса, които е изключително трудно да бъдат описани, защото освен с очите, ги виждаш и с душата.
Следващата сутрин не ни свърташе на едно място, защото денят бе посветен на наблюдението на лешояди, търсене на полускъпоценни камъни, разкази за вкаменелости, зеолит…
Наш водач бе Марин Куртев, който е посветил живота си, за възраждането на дивата флора и фауна в този район.
Та, наблюдавахме белоглави лешояди, египетски лешояд, който бе довел и малкото си, морски орел, черна кания. Междувременно ни посетиха и стадо диви, родопски говеда. Изключителни птици, много въпроси задавахме и много отговори получихме, дано да сме запомнили поне мъничко от всичката информация, която Марин щедро ни раздаваше. После се отправихме на лов за камъни. Открихме за нула време ясписи, ахати, аметисти, зеолити, опали, планински кристали. Взехме си за спомен по един. Беше невероятно да сме на място, където са изливали своята гореща лава, пет вулкана!
Продължихме в търсене на фосили. Представете си поле, изцяло от зеолит (фосилизирана вулканична трева), та в нея открихме огромни фосилизирани стриди, раци, морски таралежи, корали. Жегата обаче каза своята тежка дума и ни принуди в ранния следобед да се оттеглим от по-нататъшни ръчкания и да се отправим към нашия си двор. Разделихме се с благодарности с Марин и обещание да помним, пазим и предаваме нататък. Минахме през редица изоставени или почти изоставени села, чиито къщи са изградени изцяло от зеолит. Спряхме до истински кладенец и си извадихме и наляхме студена вода. Купихме си мед и дини. По пътя обаче съзряхме табела: „Абразивни кладенци“. Ида е геолог и… веднага спряхме. Попаднахме на приказен „Дяволски“ каньон, който геолозите наричат – призматично напукан латитов поток. 🙂 Ние седяхме зяпнали, защото почти всички виждахме за първи път скали-призми!
Ето че, дойде реда на карането на колело.
Разделихме се на две групи и поехме по пътя си. Едните към вр. Дора, при Османския залив, пък другите към села с причудливи имена. Малките стигнали до вр. Дора, спукали гума, открили вкаменени морски таралежи, бутали колелата, мрънкали, плакали и към 16.00ч. се събрахме в едно от селата за сладолед и споделяне на болежките. Големите пък извъртяха, избутаха, изспускаха, измърмориха и изпогубиха цели 35 км! Въпреки жегата, стръмните качвания, техничните спускания, пресъхналите чешми, карането беше невероятно.
На следващия ден избрахме по-лесен маршрут, за да караме всички заедно. Гледки, смях, спускания и 25 км изминати.
Последния ден не е за разказване. Всички оправяхме багажа леко унили, че си тръгваме. Хем вече ни липсваха близките, хем не е лесно да напуснеш това място, където хората не говорят почти български език, странни песни огласят хълмовете, съседите ти носят пресни яйца и истинско мляко за закуска и приключенията дебнат отвсякъде.
Благодаря на Васил Флоров и Марин Куртев за увлекателните разкази и безценното знание, На Тренера за вкусната храна и подкрепата, на Ида и Владето за приключенията и грижата, на всичките деца за невероятно забавните разкази, песни и смешки!
Поздрави!
върни се обратно