Всичко започна когато преди няколко години се изгубих из селата около Търново и съвсем неочаквано попаднах в гр. Елена. Останах цял ден и си казах „Еха, тук е задължително да направим приключение!“

Не мина много време и хоп, готово и осъществено.

Замириса на здарвец в момента, в който бусът спря на площада на гр. Елена и отворихме вратите му. Стоварихме багажа на калдъръма и го „зататрузихме“ към туристическия дом, където щяхме на спим през следващите пет дни. Бях виждала само външната част на къщата и тайно стисках палци да ни е удобна и да ни хареса.

След пет минути бяхме пред портите. Те са истински порти на близо 200 години и къщата е такава. С чардак, със стряха, с мушкато, с перденца и зимник, и вътрешен двор, с вълнени килими и кувертюра, с черно-бели портрети, с нарове и чардак, и да, с черги. 🙂

Открехнахме врата и всички ахнахме, защото някой бе успял да направи машина на времето и да ни изпрати за дом истинска възрожденска къща, строена през далечния 18век и абсолютно запазена. Имаше известни подобрения, като санитарен фаянс и ток, но това никак на намаляваше усещането, че сме попаднали в друга епоха.

Чудесно начало на приключенски лагер. Настанихме се и се заловихме за работа. Запознахме се, изиграхме множество игри за стопяване на разстоянието между участниците, още толкова, за да се научим да си говорим и разбираме, и двойно повече за доверие, и взимане на решения в нестандартни ситуации.  Бе ни необходима подготовка, защото следващите дни, щяхме да се осланяме един на друг.

Вечеряхме във вътрешния двор на къщата и са наслаждавахме на зеленината и уединението.

Направихме план за седмицата и едва дочакахме утрото, за да се гмурнем в различни по рада си преживявания. Първото ни отведе до Христовските водопади. Тази година бе много динамично времето и доста дъжд се изля, та реката приличаше по право на Дунава, отколкото на себе си. – Мийковска река. 🙂 Естествено почти веднага се загубихме, водопада го чувахме, но никакъв не го виждахме. Когато под ръка имаш опитни приключенци, изгубването не е голяма работа, та походихме и ето нá: първо предизвикателство. Панорамна, мокра, хлъзгава площадка на 20 метра над водопада. Опънахме въже, направихме си обезопасителен парапет и готово, зяпахме водопада и се чудехме на пълноводието му. Решихме, че искаме да видим водопада и от другата му страна. Та, опънахме петите и леви, десни, след час ходене, две села, един мит сломен за кока-колата и ментоса и няколко ливади, бяхме от другата страна на реката. И настана кал! Лепкава, мокра и дълбока. По пътя си видяхме огромен и пра-стар бук, дупки, изкопани от иманяри (без имането за жалост!), няколко жаби, един дълъг смок, кози, ормоно поле с папрат и крави. И водопада разбира се. Отидохме до водопада, пред водопада, над водопада и отдолу на водопада… Беше наистина страховита тази бумтяща вода, помитаща всичко по пътя си. Поне това никак не ни стигна та решихме да прескочи до „Марков камък“, „Райов камък“ и „ Костенурките“. Нарамихме буса и хоп в следащото село. И от там като се опъна една пътека, то кал, то изкачване, то чудо. Чувахме около нас отстъпващите пред шума, който създавахме, стадо с диви прасета. Те ни проправяха път напред, през избуялата растителност 🙂 Ходихме, ходихме стигнахме до „Марков камък“. Красиво! Ходихме, ходихме и… „Райов камък“. Ходихме, ходихме и… и гледаме насреща ни огромни вкаменени „Костенурки“! Естествено обиколихме древните светилища, веднага си представихме различни сцени, пулихме се насреща им и се чудехме, как тези траки все интересни местенца са си откривали, вдън горите. Походът ни продължи през прекрасна буково-дъбова гора, пълна с гъби, билки и различни обитатели – няколко пъстри кълвачи, кошута, сръндак. Прекрасно е, когато усещаш, че гората е пълна с живот!

Краят на пътека ни подложи на истинско изпитание. Никога в живота си не бях газила в такава кал!!! От онази, дето ти се залепват обувките и правиш следащата крачка по чорапи. Не стига това, ами и стръмно, че и хлъзгаво. В крайна сметка нямаше нито едно местенце по нас без кал. Снимките ще разкажат за пързалянето по дупе, тегленето на залепнали обувки и „късите верижни“ в калта. 🙂

Приключенията ни продължиха и нататък. Получихме задача да изпълним 20 задачи. Помагахме на местните хора, търсихме местни песни, ядохме местен сладкиш – Агнеси, разбрахме що е то „Еленски бут“ и го опитахме, запознахме се с историята на „Камбуров хан“, „Даскалоливницата“, историята на собственика на къщата, в която бяхме отседнали доктор Христо Момчилов и още, и още. Децата, бяха абсолютно въввлечени в търсенето на исторически места и факти. Откриха палеонтологичния музей, и къщата на любимата, на Яворов, дори попаднаха в концертната зала, на читалището. Дано запазят тази информация, защото така най-лесно се учи история. 🙂

Качихме се и на връх. Избрахме връх Чумерна. Времето ни позволи да надникнем през облаците и да се насладим на гористия хоризонт. Докъдето ти поглед стига се простират върховете и хълмовете на Балкана. Взорът ти бяга надалеч, колкото може.

За десерт отскочихме до х. Буковец, под която се бяха изпъчили интресна купчина скали, че даже и наковани, което позволяваше да си организираме катерене. Доста влажните скали осуетиха леко плановете ни, но веднага заместихме катеренето с обучение, за спускане на рапел, по алпийски способ. Вечерта си взехме дрехите от химическото, защото тази кал по тях никога не би се махнала доброволно и тичахме, играхме на народна топка, скачахме. Нямам представа защо и как, защото бяхме много изморени, но някак ставаш зависим от движението в един момент. Вечерта в двора имаше светулки, таралеж, джанки и играещи деца в сумрака. Свобода и неангажиращо приключение.

На прибиране към София, свърнахме във Велико Търново. Разкази за смели царе, за група освободени политици, събрали се и създали Българската Конституция, разкази за князе.

Завършихме със звучно мляскане на невероятно вкусните пици от ресторанта на Щастливците. И понеже ние се усещахме, като истински Щастливци, затова се почерпихме!

Благодаря Коце, Тренер, хора от гр. Елена, Аги, Гого, Марина, Марти, Лора, Ники и Ян за невероятните пет дни! 🙂

върни се обратно