Приключението Триград 2024г.

„Приключението Тригард“ или как дванадесет деца, две котки и трима тренери се изгубиха и влюбиха в магията на Родопите.

Понеделник сутрин „Рано пиле с ранен бус пътува“, среща на стадиона, добре познати пораснали муцуни, няколко нови такива, малко по-тихо, но все пак смело пристъпват, екзалтирани разговори, развълнувани родители(не притеснени), малко багаж(учудващо малко, като за лагер) и потегляме с екипаж на борда: Косьо, Биби и Неда.

Пътят е дълъг, но не особено славен, завой след завой, красота, язовир „Въча“, меките извивки на планината, започваме непринудени разговори за лятото, отминали спомени, бъдещи забавления и така постепенно се опознаваме, докато не спираме за първи, втори, трети, четвърти и пети път. Завоите си казват думата и нашето приключение започва ударно. 🙂

След  такъв път, най-чудесно е да си починеш добре, да те посрещнат и нагостят, като у дома. Еми така и стана: изключително любезни и сърцати хора ни посрещнаха в нашият дом за седмицата, настанихме се в прекрасна дървена вила на брега на реката в Триградското ждрело, притежаваща две тераси с гледка към скалите, една котка на гости, кухня, в която да си творим на воля и стаи за всички деца и една Неда- разкош само за нас. Последва чудесен обяд, мъничко разпределение и тръгнахме по пътя на  нашето родопско пътешествие в посока Триград. Красиво, топло и някак извън времето, това село просто ни прие първия ден и не ни пусна до последния. Преминахме през целия Триград, за да достигнем до чудесна поляна и задължително река, където да започнем с нашите Тренелариумски начини да се опознаем, да се разчупим, да съберем заедно желанията, мислите и вдъхновенията ни за тази седмица. Чрез игри, чрез опит и слушане, изглеждайки забавно и лесно, всъщност това е голяма и основна крачка, за да се случат хубавите неща в една група и едно приключение. Разбира се, че се появи отникъде лятна буря, бърза, мокреща и също толкова бързо тръгваща си. Колко е яко, да тичаш в дъжд лятото, да изсъхнеш за минути след това, да се скриеш в неизползвана от години беседка и да продължиш с игрите и задачите- ами много е яко, гаранция.:)

Така, нашият първи ден беше към края си, вече поопознали се малко, научили нови неща едни  за други, решили какво и как искаме да ни се случи, потеглихме по красивия път обратно към нашата си къщичка, където се „натъпкахме“ доволно с вкусна вечеря, но се оказа че имаме оставена поща по куриер специално за Приключенците от Тренелариум. Наистина специално писмо, в което имаше една легенда, чудна приказка за Орфей и Евридика и още по-чудно, всичко в нея беше свързано с нас по някакъв начин. Появи се и специален код, който се опитахме да разгадаем, за да разберем какво ни очаква на следващия ден, но уви, явно умората си каза думата и кодът остана неразгадан. С очаквания, трепет, разхвърлян багаж, много тичане от една баня в друга нашите малки и големи момичета и момчета най-после заспаха.

Така дойде утрото на втория ни ден, тихо, кротко, докато дежурните по събуждането не се хвърлиха с плам да изпълняват задълженията си( всеки ден имаше отговорна стая за събуждане, сами разпределиха дните и графика. Много отговорна задача е това, да знаете!)

Задължителното ни кръгче за събуждане с най-красивата гледка, стабилна и вкусна закуска-няма да изброяваме всеки ден, защото няма да е честно спрямо читателите, но … домашни мекици, пържени филийки, домашна баница, домашен айрян и прясно мляко, истински мурсалски чай……..мммм.

Остана недовършена задача от вчера и със свежи сили, някои бяха мислили и през нощта, кодът бе разгадан и декодираха „Дяволското гърло“. Какво и как ни очаква, децата трябваше сами да разберат, да намерят възможно най-много информация за мястото, което щяхме да видим. Отново намерихме още по-чудесна поляна, естествено че с река, на която да продължим с по-сложни, забавни и интересни игри, които да ни помогнат в течение на деня. Постепенно след състезание с лодки и задължителното „ Не си мокрете краката с обувките!“ и поне три мокри обувки,  дванадесет собственоръчно направени сандвича, малко почивка се запътихме към това „Гърло“. Защо е такова, как си го представяме, защо ни води натам легендата? Щяхме да разберем съвсем скоро. По пътя освен сергиите с ужасно важни и задължителни сувенири, децата успяха да съберат и доста информация за мястото, което ще посетим, вече пред входа му, понеже бяхме  изключително възпитани, усмихнати, хич не особено шумни, ни поканиха да влезем първи и да слушаме най-отпред историята. Рязко от 32 градуса на 8, никак не е зле😊 Разбрахме защо са ни якетата, които Косьо и Неда, така ненатрапчиво повтаряха да вземем. Разбрахме и още много неща за реката, която влиза там, за стъпалата цели 285, за историята на водолазите, за дървените трупи, които не излизат никога на бял свят, много неща разбрахме и много неща видяхме. Излизайки на „горния“ свят, всички леко замаяни от изкачването, от температурата споделиха , че имат „странно усещане“, някак необяснимо. Така се потопихме в магията на Орфеевата планина. Доволни и изморени се прибрахме, за да починем , да играем и да разгадаем какво ни очаква утре, тези кодове ставаха все по-сложни, но и групата работеше вече с друго темпо, всеки се включи с идеи, почти се изслушваха и им се получи. Разбрахме, че ни очаква село Буйново и Ягодинска пещера. Спокойна нощ за почти всички.

Ден трети, по-трудно ставаме, отговорниците ;леко закъсняват, но все пак всички сме събрани за нашето събуждане, за чудната закуска и за приготвянето на  традиционен сандвич, със сандвич в него-това си е висша кулинария😊

Натоварихме се на веселия бус, за да достигнем до страшно впечатляващото Буйновско ждрело. Пътят се вие, скалите надвисват, реката е буйна и шумна, а поляните просто ти казват „ела“. Приземихме се в центъра на това тихо и китно село с цялата шумотевица и пъстрота, която само Тренелариумските деца носят със себе си. Искахме да видим истинско, родопско, „виенско“ колело и стадион, обаче хм…. врата и то заключена. Какво да правим?

„Идея, защо да не попитаме не кой да е, ами кмета. Да, защо не, всеки ден го правим😊

И така на втория етаж в ремонтирана бяла сграда, втората врата от ляво, глас зад вратата, чук-чук…

– Да, влез!

– Добър ден, ние тука с едни деца, имат задача, искаме, ако може на стадиона, и колелото да видим, те имат да правят едни игри, обаче..

-ДА?

– Ами заключено е!

– Да се отключи за децата, само няма да можем да окосим!

– Аа не се притеснявайте, тревата не ни пречи, много, много благодарим, да си отключим сами, така ли? Да си развържем сезала и после да си го завържем?

– Да, това е родопски катинар!- хубав дълбок смях.

Еми така и направихме и играхме сложни и много динамични игри, сами ги нарекоха „Тренелариумски игри на волята“, там излязоха много неща, като бързина, сръчност, сила, съобразителност, но какво се те без отбор, екип, приятели, без комуникация и съпричастност. Много важни уроци успяхме да изведем от няколко часа“ просто забавление“, много ценни думи чухме от децата- учтивост, доброта, да кажеш извинявай, да чуваш другите, да помагаш.

Така надъхани, леко изморени и сити потеглихме към Ягодинската пещера. Красива, пълна с всякакви образувания, сталктити, сталагмити, сталактони, драперии, истински перли, чудни фигури и разни други, чиито имена хич не успяха да запомнят и много се смяха нашите патиланци. Чудесно се уцелихме с времето, навън е валяло, а ние не сме разбрали. Вече на белия свят, дали не опоскахме и тези сергии със сувенири? Но освен всичко имаше и домашно сладко, за което ще разкажем в последствие.

Прибрахме се, но сили имаше и освен да играем какво друго. Къде да играем, е как къде близо до магазин за сладолед и “гадости“, както си ги наричахме. Игра в училището на Триград- жестоко- Народна топка, импровизиран тиустър, футбол , волейбол и за капак местна банда с още 10тина муцуни, с които разцепихме народната топка, показаха ни играта “Габа“ и ни поканиха пак да дойдем. Е как няма, училището се намира на високо в центъра с най-страхотната гледка на света.

Презипълнихме плана и доволно се прибрахме за вечеря(разбирайте, че всеки ден това разстояние си го изминавахме поне два пъти от къщата ни до Тригард 1,5км) Бабите ни поздравяват, като свои си деца. Вечерята беше много вкусна и натъпкани отидохме да почиваме, но не и преди нашето си кръгче в края на деня, което винаги ни помага да освободим емоциите през деня, да споделим и да разберем другия и да се съберем за следващата загадка. Учудващо бързо се справиха и с този код, макар и по-сложен от предишния, а посланието беше“ Родопски главоблъсканици“. Всички са в ступор – Ама какво ще е това?

– Хайде кажи само на мен? Мооооля те Косьооооо?- запазихме стена от мълчание, трудно но все пак, нали изненадата на откривателството е най-важна. Тиха и прохладна родопска нощ, за съжаление не за всички спокойна, но понякога и на най-добрите им свършват силите. 🙂

Сутринта беше красива. След събуждане и закуска(няма да споменавам пак, но беше вкуснооооо). Оставихме Дидо  да почива, след тежката нощ, за компания остана и Биби, котката и любезните ни домакини.

Ние потеглихме отново към Триград и вече любимото училище, където  обаче децата се сблъскаха с истинска главоблъсканица в играта “Нещотърсач“, всичко, което бяхме говорили, бяха усетили и видели през тези няколко дни.  Излезе наяве-работа заедно, иначе играта става невъзможна, да слушат и чуват, иначе нямаше да има никакъв резултат, да се познават и планират, иначе усилията отиваха напразно. Успяха, да наистина успяха. Сами поискаха да играят пак, като сменят ролите си. Ние с Косьо само се усмихнахме и си кимнахме “Добрее, значи нещата се случват. Чули са, осмислили са, усетили са.“

Играха пак и пак, говорихме, обсъдихме защо и как се получи, може ли по-добре и как ще стане. Надъхани, тръгнахме към следващата главоблъсканица, която ни отведе извън Триград, до хижа “Шареният мост“ . Там ни намери усмихната и мила дама. Нестихващ извор на информация за местността, за Триград, за училището, за името на града, за рибата в реката, за моста и защо е шарен, за времето. Изберете си тема и натиснете плей. 🙂

Напълнихме си джобовете с информация, сбогувахме се и достигнахме до поляна, с какво …с река разбира се.:)

Обаче, реката тук беше „омагьосана“ и Тренелариумци имаха сложната задача да преминат през нея, цялата група само с един чифт „магически“ обувки. Голямо мислене падна, голяма суматоха, много идеи, много викове, много смешни пози .И така след един час, целта беше постигната- цялата група, на другия бряг, използвайки само един чифт магически обувки. Да, такива са нашите игри, провокиращи човек да мисли, да планира, да разрешава ситуации. Така учим за живота всъщност. Много имаше за казване и споделяне. Отприщиха се едно споделяне,  бяха като един жужащ кошер. Така щастливи, завършихме в реката със състезание на „жабки“ – спомняте ли си, играта с камъчетет и отскоците от водата?! Няма преки свидетели, но легендата твърди, че имаме резултат от  12 последователни жабки😊

Уморени, отново преминахме през нашия път, направихме си най-вкусните палачинки с онова, буйновското, домашно сладко. Починахме и играхме на „Тенджера“ – препоръчваме горещо. 🙂

След вечеря разказахме на Дидо и Биби за днешния ден, за да бъдат и те част от приключението- всеки се постара да разкаже нещо малко и запомнящо се. Заедно разшифровахме  последния код, който гласеше  “Харамийска пещера“. Дежурните въпроси – какво, ще катерим ли, ще слизаме ли, има ли прилепи, какво ще ядем и дежурната стена от мълчание от наша страа, с леко издути бузи, опитвайки се да задържим напиращия смях. 🙂

Бързо събуждане, бърза закуска и поехме, хм в обратната посока. Среща с Емо – „яяяя не го ли видяхме вчера в Триград, а не ни ли поздрави, ааа нещо са ни замислили. Защо се качваме по тази пътека, той защо има седалка .АААА тази пещера не е като онази.:)

И така, по стръмна, козя пътека 12 приключенци, Косьо, Неда, Биби , бате Емо и бат/чичо Жоро помъкнаха, въжета, седалки, каски, ленти и карабинери. Красиво, диво и запомнящо се. Емо ни разказа за пещерата, какво и как ще ни се случи, какво да очакваме, но истината е че не може да си подготвен за това, което ни се случи. Катерене по отвесна скала с малки излъскани стъпки, самохват и въжета, после потънахме навътре в дълбокото нищо. Всички, абсолтютно всички, смело и с туптящи сърца изкачихме първата част от този разкош. Горе, в дълбокото нищо, се наложи да се мушнем през невъзможно тясна дупка, е очевидно е възможно някак щом бяхме там и след това се озовахме в голяма, тъмна и истинска необлагородена галерия, където само нашите светлинки ни помагнаха с придвижването. И изведнъж- хоп, бате Емо с въже в ръка и блага усмивка те кара да легнеш по корем, да пуснеш краката си в неизвестното, тясно пространство и отгоре на всичкото да се отпуснеш. Ами поотпуснахме се всички, макар и стегнати.:)

Пускането на рапел в огромна камбана е преживяване до живот. От тъмното нищо, от допира до хладната скала, се отправяш в нищото и тялото ти свободно се спуска надолу, където става все по-голямо и светло. Гледката е зашеметяваща, а да чуеш всичките гласове и да видиш светлинките на главите на смелите деца е неописуемо. Излязохме след известно изкачване, отново на белия свят, леко задъхани, разтърсени и ухилени до уши. Но нашият ден не беше завършил, след заслужена почивка обяд и разказ от Емо за вълшебното цвете Силивряк (даже го видяхме), последва дългото прибиране. Невероятна пътека, стръмна, хлъзгава и красива, после гледка след гледка към ждрелото, технични участъци с парапет и въже, отново гледки, пак пещера( Проходна, но друга такава), слизане, дълго, дълго, краката са изморени, обаче някак усмивките си стояха на лицата ни. Накрая полянка и пейки, свалихме екипировката, сбогувахме се с Емо и бате Жоро, благодарихме, а те благодариха на децата са смелостта и усилието, оцениха ги по достойнство. Прибрахме се и припаднахме. Баня за всички, хем да отмием прахоляка и калта, хем жегата и натрупаните емоции.

Тъкмо си мислихме, че това е краят и се оказа, че всички мноогооо искат сладолед и мноого им се играе в училището. Да, тръгнахме отново и ядохме сладолед и играхме, на волейбол, кобра-скобра, картоф, гоненица и вече силите изчезнаха. Макар никой да не си призна, всички бяхме уморени и прозявките на вечеря бяха недвусмислени. Завърщихме с бързо събиране, за да почустваме този ден и да споделим емоцията. Разгадаха макар и изморени посланието “Орфеев връх“ Имаше само няколко въпроса, учудващо, но явно Сънчо идваше. Спаха като малки и по-големи пънчета. 🙂

Поредна утрин, ранно събуждане от дежурните на служба, закуска, сандвичи и поехме към Орфеев връх. Тук оставихме децата, сами да се ориентират и да ни водят. Оказа се нелека задача. Да вземат заедно решение за посоката, да се ориентират, да се съобразят с по-уморените, да си разпределят задачите, все неща, за които никой не се замисля, когато някой го води. Макар и бавно, някак колелцата се завъртяха и машината сработи, макар жегата да бе голяма, успяха да се доберат за заветните 2:30 часа до Орфеев връх, с най-красивата гледка към любимия ни вече, Триград. Статуя на Орфей ни очакваше там, легенда, пейка със сянка, безброй пеперуди и бръмбари, като по поръчка.

Отново се главоблъсканици, но този път с ясната посока надолу, накъде точно няма значение.:)

Всъщност, децата започнаха да забелязват маркировката, сетиха се сами да разгледат добре картата, ориентираха се къде е Триград спрямо нашето положение, даже попитаха и случайно преминаващ  човек в джип. Така пътеката ни отведе до път, който ни отведе до къде, дааа до поляна и река. 🙂

Е как да не си топнеш краката и почти цялото тяло в тази чиста, хладна река след поход?!

Така се разхладихме и потеглихме към магазина за сладолед и „гадости“, където за последно се сбогувахме с най-милата продавачка, казахме довиждане на родопските баби, на училището, на децата и се прибрахме доволни и изморени.

Приключенците имаха една голяма задача за последно. Драматичен спектакъл с нюанси на трагедия – разказ за легендата за Орфей и Евридика. Е, оставихме екипът да твори и зачакахме спокойно. Къщата издържа на творческия хаос, съседите на шума, все не им стигаше времето, но накрая след вечеря имахме готов продукт. Постановката се развихри с елементи на екшън, стенд-ъп комеди и малко фантастика и видео материал, с декори, музика, роли,  голяма продукция се получи. Беше страхотно! Тази вечер си легнахме по-късно, някои гледаха звездите, други играха по стаите, говорихме си и разказвахме вицове(както всяка вечер едни и същи), чудно беше!

Ден последен, в който отново се събудихме на най-красивото и прохладно място, с чудесна закуска и голямото оправяне на багаж започна. Може би не можете да си представите на какви невъобразими места имаше чорапи, дрехи, шишета, опаковки или пък, как в малък куфар влиза и багажът на другарчето по легло, но всичко е възможно.:)

Бусът бе натоварен и се събрахме за последно под скалите. Този момент си остава за нас, чухме най-хубавото, което можехме да си представим- истинските емоции на децата, усмивките им, чорлавите глави и щастливи очи. Някак не им се тръгваше, въпреки че всички искаха да се върнат у дома, никой не се завтече към буса, докато не ги поканихме. Това значи повече от думи!

Едно наистина приказно родопско приключение, с много билки, храна, емоции, скали и пещери, усмивки, игри, по някоя и друга сълза, страхотни гледки, магични легенди, нови знания и приятелства, истински думи!

Благодарим ви приключенци за преживяното и до нови срещи! Косьо, Биби и Неда-екип Тренелариум 🙂