Странджа ли? О, да!

И ето ни отново тук, в къмпинг Силистар, където ни посрещнаха реновирани бани, повече време с ток, повече хора, но пък изключително спазващи реда и спокойствието на мястото. Много добре!

Настанихме се с обичайната си какофония, подредихме палатките, просторите, посудата, отредихме специално, непристъпно за простосмъртните, място за ПЕЧКАТА и нейният единствен ползвател- Тренера! 🙂

Естествено изтърчахме до морето и веднага опитахме водата на температура, вкус, дълбочина, вълнение и т.н.

Вечерта запалихме огън и седнахме да мислим, къде и какво да правим следващите дни, защото повечето участници идват всяка година. Добре, че Странджа е „най“ и каквото и да измисли човек, няма да сбърка.

Значи, каяци – о, да задължително!

Среща с Иван Камбуров – още по-задължително. Този човек е истинска енциклопедия на два крака, що се отнася до Странджа и всичко в нея! (а и не само)

Добре, тази година ще отидем до с. Младежко, където…

До с. Кондолово, по пътя на Зелениката, а и всички искат да откриваме малки, закътани, от фиорди, заливчета, в които има толкова интересни неща.

Решено!

Село Младежко или по-преди наричано Карамлък (Тъмната река) се намира недалеч от Малко Търново.

Нашата цел бяха пътеката по течението на река Младежка, Пещерите, древните крепости и всичко, което още никои не е видял или открил. Веднага се потопхме в магически сенчестата гора по реката, леко завихме и започна стръмно изкачване до Малкото кале. Оооо, разкри се се страхотна гледка. Навсякъде ни ограждаха вече леко прошарени дървета, хълм след хълм, като море от гори. Не се заседяхме много, защото два огромни камъка спряха погледа ни и се отправихме към тях. Огромни, подпрени един на друг, образуващи проход в основата си. Естествено минахме всички, опулени и мълчаливи. Всеки си намисляше желание, стискаше палци за нещо си. Защо подобни места веднага извикват у човек подобни мисли?

След още няколко пътеки, нагоре и надолу се озовахме сред руините на Голямото Кале.  Впечатлихме се от огромните крепостни стени, които се губеха из габъри, дъбове и шума. Съвсем леко си личаха местата, където е имало помещения, някога, много отдавна. В старите дървета наоколо, бръмбарът отшелник си бе направил свои крепости, огромни и незастрашавани от нищо друго, освен времето….

Заслизахме по тясна и криволичеща пътека и не след дълго бяхме до коритото на реката. Мястото просто извикваше в съзнанието ни картини от странни събития тук. Всичко бе толкова тихо, свежо, недокоснато. Усещаш прилив на енергия само от факта, че си тук. Неописуемо е и чувството и гледките. Кристални малки вирове с ледена вода, въпреки, че температурата бе 30 градуса на сянка, обли камъни покрити с мек мъх, пра-стари дървета наклонили клоните си към водата.

Продължихме нататък и стигнахме до извора на реката и Пещерите. Нахлузихме каски и челници и потънахме в тъмнината на една от пещерите. Видяхме подземно езеро, огромна колония от прилепи, които продължиха да дремят необезпокоявани от червената ни приглушена светлина от челниците, фосфоресциращ мъх, бели сталактити.

Определено бяхме попаднали в приказка. Това място бе, като от друг свят.

„Природата определоно може да се гордее със себе си, от нещата които може да направи“- това каза Адо, зяпнал с отворена уста. Напълно го подкрепям!

Следващия ден го изживяхме, плавайки с каяци по р. Велека.  Корморани, водни лилии, дебели дънери, сякаш на 1000 години ни заобикаляха. Стигнахме по-далеч от предните години.

Следващия ден отидохме на среща с Иван, който ни бе подготвил влизане в най-стария резерват в България – Силкосия и опознавателна разходка по пътеката на зелениката, както и среща с местни жители на село Кондолово.  Разбрахме какво означава естествена гора и изкуствено залесена. Видяхме с очите си обезобразени гори от човека. Научихме, че гъбите които виждаме, на са това, което виждаме. Иван ни разказа за размножаването им, за огромните площи под земята, завладени от техните спори. Видяхме бръшлян, чиито стъбла бяха като най-дебелите корабни въжета. След това поехме по пътеката между зелениките. И друг път съм писала за това. Но сега моля!

Моля, не сечете в близост до зелениката, защото без сянката на дърветата тя умира. Ще е ужасно жалко хората да не виждат нейната нежна красота. Това е пътуване във времето и Странджа може да го предложи на човеците все още!

С навлизане все по-дълбоко из дебрите на гората всички усетихме леко замайване. Доспа ни се, станахме разсеяни и лениви. Иван само ни наблюдаваше и се усмихваше.

Видяхме ядливи кестени в гора от Благуни и Горуни. Ето ни вече близо до свещенното манастирче и още малко и сме на изходна позиция. Иван ни показа малко зелено растение, наречено Дафне, което се оказа виновно за нашата ленивост. Действа опияняващо, когато се стъркат листата му. Пък ние погазихме из него, без дори да го забележим.

После разгледахме строежа на историческите къщи на Кондолово. От цели, огромни греди, почернели от времето и почти превърнали се в железни. В довра им растяха смокини и можете да си представите преяждането с тези изключително вкусни и сочни, току-що обрани плодове. 🙂

Отидохме на гости на бай Киро и съпругата му, които ни разказаха, че в тяхното село е сниман култовия български филм, „Господин за един ден“. Почерпиха ни с малини, сушени чери доматчета, сушени дренки. Ядохме истински манов мед.

Дойде време и за разходката по крайбрежието от Синеморец до Силистар. Въпреки бурното море, открихме невероятно заливче съвсем подходящо за изследване и скачане. Вулканични скали, шарени водорасли, малки рибки, скаридки, медузи, морски таралежи, даже една съвсем заблудена змия. Страхотни находки и всичко това съчетано с великански скокове от врязани в морето фиорди. Учим и играем. Това е! 🙂

Пак ще дойдем, за да открием още толкова много непосетени места, за да научим още толкова много за заобикалящия ни свят. Ще дойдем пак защото е невероятно!

Благодаря! 🙂

върни се обратно