Планината ни събира!

Дълго време отлагах писането на този разказ, защото за да напише нещо подобно човек, пък и да го прочете, е необходима определена настройка и интерес.

Няма как да опиша нещо толкова истинско, силно и вълнуващо, просто така, защото бих отнела от силата на преживяванията, които споделихме по време на програмата ни „Моите планини“ Мальовица 2024г.

Името „Моите планини“ е вдъхновено от книгата написана от алпиниста Валтер Бонати. Няма да влизам в детайли, но ако ви е интересно да се потопите в разказите за силата на човешкия дух, то потърсете неговите разкази. 😊

От години мисля по въпроса, доколко такъв тип програми са подходящи за сегашните деца и младежи?

Доколко ние помагаме на младите хора да осъзнаят силата на възможностите си, да усетят силата на природата и да намерят сили  да се справят с трудностите, които само високата планина може да предложи?

Сила?

Ще предложа лек откъс от мислите на невероятния алпинист и разказвач – Валтер Бонати, в опит да помогна на читателя да разбере. 😊

„Добре е да осъзнаем факта, че ако нещо е модерно, то това му качество не е гаранция за истинност и не светския шум е създател на ценности. Ако алпинизмът е в голяма степен въображение, то приключението е това, което го подхранва. Много повече от гръмко медиатизираните изкачвания е от значение личното приключение, както и възможността да си го създадеш независимо от изхода му. Само така човек, рожба на собствения си жизнен опит и на чувствителността си, би могъл да израсне. И в същото време прекрасните декори сред които той се реализира, се разтварят почти вълшебно, давайки повече пространство на неговото въображение, повече цвят и чувственост на мечтите му“.

Още от създаването на Тренелариум, нашата изконна цел е да помогнем на младите хора, да развият себе си, ценностната си система, силата си, да израснат.

И не, не защото искаме да сме модерни, (кога изобщо това стана модерно), а защото знаем, колко много носи на обществото ни, когато хората в него са способни, мислещи, искрени и силни духом.

Методите и инструментите ни са различни и в годините сме доказали, че „ученето чрез личния опит“ е безценно и сътворяващо чудеса.

Затова да, тези програми са изключително подходящи за днешните деца и младежи, защото всички те имат нужда да изправят себе си пред трудности и да се справят с тях в РЕАЛНОСТТА, не виртуалната, а истинската такава. 😊

И така, любовта към планината и приключенията ни събра с група 17 смели муцуни, с които дадохме началото на любимото ни преживяване „Моите планини“ Мальовица 2024г.

Разходихме се надълго и широко из дебрите на груповата динамика и умението да правим нещата заедно.

Изострихме умението да използваме по-умело сетивата си, дадохме начало на приятелски взаимоотношения. Поставихме стабилни основи на доверие помежду си, проиграхме и се поставихме в редица заплетени ситуации, които изискваха много силна комуникация помежду ни.

Защо правим всичко това ли, ами защото е важно да станем група, важно е да се познаваме, важно да знаем кой, каква силна или не токова силна страна и качества има. Защото хората са различни и това знание ще ни помогне впоследствие да се справим с предстоящите трудности.

Спретнахме си изключително интересен поход с казус Ориентиране.

Участниците бяха разделени на 4 групи, като всяка група отговаряше за конкретна част от общото трасе. Групите нямаха цялата картинка колко е дълго трасето, каква е денивелацията му. Имаха само своята част, радиостанциите, инструктаж, как се води група и амбицията да се справят възможно най- добре.

Ами, справиха се.

8 км.500 Д+ за 4 часа и половина.

Бяхме в хотела точно 10 минути преди часа за вечеря.

Направихме анализ на представянето си, на поетите роли, на отговорността, с която се сблъскахме. Дадохме си обратна връзка и определено вече знаем много за това, какво е да водиш хора в планината по дълъг и пресечен терен.

А после, прекрасна гледка, вкусна храна, игра на криеница под звездното небе и дъжда на Персеидите ни помогнаха да потънем в сладък сън.

Подготовката в ниската част на планината приключи и потегляме с багажите и палатките си към хижа Мальовица, където ще се установим за следващите 4 дни.

Да се изнесе това количество багаж, макар и само от ЦПШ до хижа Мальовица си е предизвикателство, което не бива да се подминава с лека ръка. Човек започва да осъзнава, колко излишни неща е помъкнал със себе и колко ненужни, всъщност са му те. Хората се спираха учудено по пътеката да ни гледат и да ни сочат на връстниците си или на децата си, колко сме „изключителни“.

Естествено, ние веднага изпъчвахме гърбове, усмихвахме се, все едно всеки ден, пренасяме такъв товар.

Трудно беше, но въпреки всичко, час и половина по- късно, бяхме щастливо захвърлили раниците на входа на хижата.

Първите, които достигнаха крайната точка, хвърлиха багажите си и се върнаха да помагат.

Децата направиха по 3/4 тегела, за да помогнат на останалите. Доброто е заразно, винаги съм го казвала. Просто, някой е важно да се престраши и да започне пръв.

Тук идва на помощ всичко, което правихме предния ден. Децата си помагаха, безкористно, без някой да им е казал, а от само себе си, заради другия, просто защото могат и искат да помогнат.

Малките стъпки по пътя към личното израстване. 😊

Направихме си лагер на поляната до реката. Онази поляна, осеяна с лилави цветчета, малини и гледката към връх Мальовица. Седнахме в кръгче и помълчахме, кой медитирайки, кой просто зареял поглед към върховете наоколо или към долина, в мисли за това какво ни очаква и ще се справим ли, търсейки силата на духа и мотивацията си.

По време на вечерната дискусия си поговорихме за следващия ден.

Отиваме на Виа Ферата. Всеки ще има възможност да провокира мотивацията си, силата си, вдъхновението си, смелостта си.

Защото железният път през скалите, определено е по- труден психологически, отколкото физически. Но, ние сме заедно, ще си помагаме, ще се подкрепяме и ще споделим после, всичко, през което сме преминали.

Денят за Виа Ферата настъпи.

Разделихме се на две групи, за да е по-лесно обезопасяването на групата изкачващи трасето. 7 участници с трима водачи.

Имахме си от всичко, горещо слънце, дъждоносни облаци, забавяща се първа група, напрежение на изчакващата втора група, далечни гръмотевици и план за евакуация, притеснения от всякакъв характер, омекнали крака, неподвластни на уговорки да се движат, рев за всеки случай, много „не мога“, последвани от „искам пак“, искрящо светещи очи от личните постижения и за завършек проливен дъжд, но гледан от безопасно място в хижата.

Да се предизвикаш, да погледнеш навътре в себе си и да потърсиш мотивация, да я откриеш, да надскочиш страха си и да го трансформираш в желание, да си сигурен, че ще го направиш, защото връщане назад няма, да вземеш категорично решение, да забравиш собствените си неволи и да помогнеш на друг, да си разбиращ, да си приятел…

Много качества показаха децата, когато се изправихме пред 200-метровата Виа ферата на Мальовица.

Много дадоха от себе си, много научиха за себе си, много получиха за себе си.

Повечето любими муцуни, очаквано след години наред подготовка в наши програми, застанаха смело напред, когато зададох въпроса: „Кой е категоричен в решението си да изкачи цялата Виа ферата?“

Гордея се с тези любими муцуни, които имаха съмнения, но след ден и половина размисъл, също пристъпиха напред и заявиха „Аз мога и много искам да се включа!“

Благодарна съм и на двете любими муцуни, които опитаха, какво е това катерене и си оставиха време да привикнат към приключенията.

И така, 15 участници придружени от Киреца, Маргото, Кони, Влади и мен, изкачиха този железен път, прокаран през червеникаво-златистата скала на връх Куклата.

Вечерта на кръгчето много говорихме, много споделяхме, споделяхме емоции всякакви, защото потапянето в планината, осъзнаването на нейната сила и красота, неизменно водят до разбирането за силата на собствените ни възможности и до личностното ни израстване.

След изкачването на Виа Ферата, нашата приключенска група решихме да си вземем почивен ден.

Сутринта бяхме събудени от светлинно шоу на светкавици, след което се изсипа проливен дъжд.

Закусихме в хижата и спретнахме план за деня.

Разделени на две групи, направихме „Тест за Оцеляване „. Чудесна симулация, по време на която, е необходимо да планираме конкретни вещи, тяхното приложение, за поставената ситуация, да аргументираме взетите решения за действията, за оцеляването на групата. Направихме го два пъти, с различни ситуации, за всеки случай.

Разходихме се до Втора тераса- да раздвижим малко крайниците. Седнахме до камъка с плочите. Говорихме доста за именити наши алпинисти, за различните изкачвания по стените, на заобикалящите ни върхове.

Прочетохме стихотворението на Людмил Янков – „Цената на мечтата“.

Съвсем естествено се оформи дискусия на тема какво са мечтите (споделено от участниците):

„Смели ли са хората, които оставят мечтите си на заден план, заради любимите хора“?

„Само искрената любов към близките ти хора, може да компенсира компромиса за изгубената ти мечта“.

„Решението да се откажеш от мечтата си е лично и не бива да виниш близките си за това“.

„Мечтата става цел, но целта не може да стане отново мечта“.

Да, много дълбок и интересен поглед имат децата върху тези теми и е истинско удоволствие да се говори с тях; тогава, когато имат спокойствието за размисъл, спокойствието за изразяване на мисълта си, слушатели. Важно е, много е важно децата да говорят, да споделят вижданията си за света, да чуват и различна гледна точка, да имат възможност да влязат в конструктивен спор, да дебатират и аргументират позициите си. Изключително ценни умения, които незнайно защо в днешния свят остават на заден план.

По-късно, вече в хижата, си организирахме катерене по единично въже с помощта на самохват и гри- гри.

Много бързо всички схванаха координацията на движение и до тъмни доби се забавлявахме с тази дейност.

Дойде денят за изкачване на връх Злия зъб.

Станахме в ранни зори, нарамихме раниците, каските, алпийските седалки, въжетата и се отправихме към приказната и алпийска част на Мальовишка долина.

Нашата цел бе да изкачим връх Злия зъб, който е един от малкото в България, на чийто връх, единственият начин да се изкачиш е използвайки алпийски способ.

С двама човека по-малко, повалени от стомашен вирус, нашите смели приключенци успешно изкачиха този изключително красив връх.

Да, през много предизвикателства преминахме, много анализи на ситуации направихме и определено пораснахме през тези седем дни. И както пише българският алпинист Людмил Янков в стихотвирението си – „Не питай за цената на мечтата“.

Завършихме тази програма, като си раздадохме тренелариумските фланелки и за кеф, отскочихме до Бели Искър, където се насладихме на супер вкусната пица Маргарита, според някои източници „най- вкусната пица на изток от Неапол“.

Изключително много благодаря за това невероятно време с всички вас, за всички усмивки, дълбоки размисли и предизвикващи силата, духа и тялото, приключения!

 

върни се обратно