Трансродопи е маршрут за пешеходен и вело туризъм. Започва от Триград, минава през село Мугла, Пампорово, Момчиловци, спуска се по поречието на р. Арда до Кърджали, заобикаля яз. Студен кладенец и през Ивайловград стига до Маджарово.

За нас Трансродопи е мечта, предизвикателство, експеримент… Мечта –  да се потопим в магията на Родопите; предизвикателство – да преминем 400 км с колела по най-разнообразен терен и всяка вечер да нощуваме на различно място; експеримент – да направим всичко това с деца 🙂

За да сме леки по време на колоезденето, ще носим с нас само багажа, който ни е необходим през деня. Останалия багаж – Деси и Тренера ще имат нелеката задача да превозват от едно място за нощувка към следващото. Понякога тяхната задача се оказва не по-лека от нашата. Понякога ние трябва да изминем 30 км, а те 100… Благодарни сме им много!

 

Западни Родопи

 

Ден 1 – Триград – с. Водни пад – Триград – 14 км, 250 м+ денивелация

На паркинга пред стадион „Васил Левски“ всичко е спокойно – колела, каски, палатки, чували, шалтета и раници са навсякъде, но най-много са усмивките и доброто настроение. Пристигаме в хижа Триградски скали за обяд, където ни посрещат с продукти от местната мандра. Правим си кръгче за инструктаж, задаване на правила и споделяне на очаквания:

• Очаквам да е трудно…
• Очаквам много да се кефим…
• Очаквам да падам…

Предстоят ни 2 седмици върху колелата, но нямаме търпение да покараме и правим кратка разходка до с. Водни пад. С колелата всичко е наред, донастройваме скорости, спирачки, вериги и сме готови за първия голям ден.

 Ден 2 – Триград – с. Мугла – 27 км, 800 м+ денивелация

Тръгваме рано и се гмурваме в утринния хлад на Триградското ждрело. Един забравен ключ ни дава възможност да надникнем в пастта на Дяволското гърло. Скоростно спускане по асфалт с остри завои, изненадващо тъмен тунел и неусетно надолнището свършва, за да започнем плавно, но продължително изкачване към х. Чаирски езера. Минаваме през скални мостове, покрай малки водопади и красиви речни корита.

Триградско ждрело

По обяд сме на хижа Чаирски езера, стопаните са развълнувани от нашата група и ни предлагат разхлаждащи напитки. Хапваме добре, даже малко прекаляваме, а имаме още доста изкачване и то в най-горещите часове на деня.

Чаирски езера

Потене, пръхтене, бутане и стигаме до превал с прекрасна чешма и уютна беседка. Напояваме се подобаващо със студена вода. Следва кратко спускане и дълго каране по „почти равно“. После идва ред на продължително спускане към с. Мугла. Оказва се стръмно, технично и търкалящо се J Спирка за смяна на спукана гума, отпускане на мускулите и замеряне с шишарки. Към 16 часа пристигаме в селото преди буса с багажа, който има нелеката задача да измине 100 км по родопски шосета. Настаняваме се в бившето училище, преобразено в хотел. Оттук-насетне често ще намираме подслон в училищата. Жалко че селата са обезлюдени и училищните сгради не функционират по предназначение, но е добре, че на някои места са възстановени, за да дават възможност на пътешественици като нас да се учат чрез преживяване сред Родопите.

Очаквано ниво на трудност – средно. Усещаме го като високо.

Родопска идилия по пътя към с. Мугла

Ден 3 – Мугла – Стойките – 33 км, 600 м+ денивелация (по-известна като вентилация 🙂 )

Вече знаем, че денивелацията е основен параметър за деня. „Колко метра е вентилацията?“ се превръща в дежурен въпрос. Стартираме с постепенно увеличаващ се наклон нагоре. В махала Касъка се натъкваме на Къща Мечта, както всички единодушно я кръщаваме. Стопанинът ни кани да погледаме „телевизора“ му. Всеки иска да остане да живее тук, колко му трябва на човек…

Родопски „телевизор“

Изкачването свършва и почти цял ден караме по т.нар. Панорамен път – равен е и с хубава настилка за планинско колело. Караме на скорост и само изобилието от малини ни кара да спираме. Над хижа Ледницата изобилието надминава всякакви граници, но не се съпротивляваме много. Спретваме си обилна паша – малини на корем. Километрите летят неусетно, малко нагоре-надолу (родопско равно) и завършваме с продължително скоростно спускане по асфалт към Стойките. Настаняваме се точно преди да се изсипе следобедният дъжд. Селището не ни впечатлява особено, стои като притурка на Пампорово и атмосферата леко дразни приключенските ни души. Следващия път май ще го пропуснем. Минахме през м. Пържището и може би затова домакините ни натъпкват с пържено.

Очаквано ниво на трудност – високо, усещаме го като средно.

Ден 4 – Стойките – Момчиловци – 33 км, 500м+ денивелация

Всички благославяме пърженото от снощната вечеря и днешната закуска докато въртим педали нагоре към Пампорово. Пресичаме писти и лифтове, спускаме се по част от трасето за „downhill“. След класическа „човка“, Цикатридина-та и лепенките влизат в действие. Денят трябваше да е лесен като каране, но ни предложи доста предизвикателства: технични спускания, извадени курбели, спукани гуми, кал, забравени пътеки…

След Пампорово кратко караме по асфалт, а после по стръмни горски пътища с клони, камъни, кал и прочее… Обядваме на горски кръстопът. Облаците започват да се сгъстяват и потъмняват над главите ни. Леко закапва, но нищо сериозно засега. След кратко но стръмно спускане Цикатридина-та отново е в действие. Кал, търкалящи се камъни, клони и дънери. На прохода Рожен правим дълга заслужена почивка за обяд, слънцето отново пече… Пътят ни към Момчиловци има 2 варианта, решаваме да изберем по-приключенския – отдавна забравена пътека сред красива гора, скали, камъни, тресавища, дъх на билки, паднали дървета, очаквания за мечка – наслада за всички сетива.

Забравената пътека

След пътеката излизаме на асфалт и скоростно се спускаме към Момчиловци. Отново се настаняваме в реставрирано училище. Тук то е възродено с много любов и мисъл, и  е превърнато в образователен център. От цялото село струи светлина, чистота, просвета, дух… иска ни се да останем тук за дълго, да разгледаме, да научим и попием много… Гощават ни с традиционни родопски гозби. Дворът на училището се превръща в прекрасно място за игри и кръгчета: изграждане на доверие, споделяне…

Стоим до късно на училищната веранда, потъваме в разговори и мечти…

Очаквано ниво на трудност ниско – усеща се като високо.

Скок на доверието

Ден 5 – Момчиловци – Вишнево – 43 км, 400м+ денивелация

С нежелание си тръгваме от Момчиловци, но бързо се вглъбяваме в леко и приятно изкачване. Отбиваме се до Дупчов камък, за да се сбогуваме със селото и не след дълго сме на равен асфалт. След това дъъъъълго се спускаме към поречието на Малка Арда. Километрите в този ден се нижат неусетно. Село Кутело ни радва с джанки, ябълки, круши… В село Славейно ядем сладолед на корем и си правим малка „Селска Одисея“. С нетърпение очакваме да се разхладим в някой минерален басейн на с. Баните, но се оказва, че няма, работещ такъв и се отправяме на късо, но горещо изкачване по асфалт към село Вишнево. Неприятното усещане от изкачването бързо се размива от сладката диня, с която Тренера ни посреща. По традиция се настаняваме в двора на училището, а погледът се рее надалеч наоколо.

Има рожден ден с истинска торта. Вечерта играем на криеница. За някои това ще е първа нощ на палатка, за други първа нощ под звездите. Всички се забавляваме и сладко-сладко се наспиваме.

Ниско ниво на трудност за този етап.

Добро утро след първа нощ под звездите.

Ден 6 – Вишнево – яз. Кърджали (близо до с. Китница) – 30 км, 300м+ денивелация

Рано сутринта, домаикините на училището ни подкрепят обилно с много вкусни мекици. Започваме с изкачване по асфалт, от нищото се появяват няколко спукани гуми и изкривени уши на обтегачи. Около час отива за ремонт и продължаваме. Асфалтът свършва и започва изкачване по технична пътека, по която си спретваме състезание: кой най-малко ще бута. Не след дълго изкачването свършва край чешма. Една жена ни преподава урок по събиране на разпръснати крави, помагаме с каквото можем и продължаваме с дълго и много приятно спускане по черен път в гора. Неусетно стигаме до асфалт и по обяд сме в крайната точка за деня – с. Любино. На всички ни се кара още и решаваме да продължим към брега на яз. Кърджали, където Деси и Тренера са открили чудна поляна. Дълго спускане по асфалт и няколко кратки изкачвания ни отвеждат до началото на язовира. Местните са го ударили на плаж, а българската реч е рядкост. Достигаме поляната, разпъваме палатките и тентите, малко след това се изсипва следобеден дъжд. Използваме времето за сладки приказки под тентата, а Тренера приготвя специалитета си – боб. Хапваме сладко-сладко и изгрява слънце, а всичко наоколо се обагря в залезни цветове. Веднага скачаме за баня в язовира, след което си палим лагерен огън. Кръгчето край него е приятно и задълбочено. Огънят ни събира, топли, радва и отпуска. През нощта до нас се вихри купон, който за щастие приключва достатъчно рано, че да се наспим. Всеки запомня по някоя култова ритмична песен за сутринта.

Яз. Кърджали на залез

Този ден трябваше да е от висока степен на трудност, но го усетихме доста лек и приятен. Може пък и да сме вработили добре.

Ден 7 – яз. Кърджали – Главатарци – 27 км, 500м+ денивелация

През нощта превалява, а сутринта небето все още е тъмно. Спира за малко, тръгваме и започва пак да ръми. Валежът е лек, температурата висока, та не успява особено да ни намокри. А и вече усещаме финала на първата седмица.

Дъждът спря и заставаме за снимка с гледка към язовира

Изкачваме се по асфалт, след което се спускаме. Асфалтът преминава в много технична пътека, малко лутане през храсталаци и речно корито с водопад, и се озоваваме на дълъг висящ мост над яз. Кърджали. След него следва изкачване по черен път, който преминава в асфалт. Става горещо, усещаме умората от изминатите километри и пръхтим нагоре по финалното изкачване. Гледките към язовира обаче са чудни. Спираме за обяд на обширна поляна край с. Пеньово.

Наслаждаваме се на яз. Кърджали през целия ден. Е, малко сме и уморени…

Оттук ни очаква само спускане до Главатарци, което е нещо като Ориндж Каунти за гр. Кърджали. Луксозните хотели и къщи за гости с басейни са навсякъде. Нашата къща не отстъпва и скоро се потапяме в лукса.

Резиденцията ни в с. Главатарци

Тази вечер си приготвяме храната сами и сме единодушни, че това е най-вкусната вечеря. След това си спретваме концерт край басейна. „Пъъържени картофи със сирене обичам …“ иии „Две кебапчета крилати, христоматия четат…“

Следващият ден е почивен и го използваме за пране на дрехи, ремонт и почистване на колелата, къпане в басейна, разходка до язовира. Малко е тъжно, защото част от групата си тръгва, но пък идват нови участници. За обяд сме всички заедно. Малко суматоха, кой багаж си тръгва, кой остава…

 

Източни Родопи

 

Докато Западните Родопи и колоезденето в тях са ни относително познати от няколкото лагера „Родопско велопътешествие“, които провеждаме всяка година край бреговете на яз. Голям Беглик, то за Източни Родопи не знаем много. Да си призная, леко съм скептичен – ниска планина, трънлива растителсност, горещина… Това, което се случва впоследствие, надминава и най-хубавите очаквания! Пълно потапяне – разбираме, че тук красотата е в детайлите, в малките неща, в хората… Камъчетата по земята не са обикновени, а полускъпоценни. Птиците в небето не са гарги, а лешояди. Мравките са огромни. Има цветя, които не сме виждали досега. Местните не са изморени и сърдити, а ведри, усмихнати, гостоприемни, спокойни. Единодушни сме, че Източни Родопи не могат да се опишат. Трябва да се изживеят. Допълваме ученето чрез преживяване с наслада чрез изживяване.

Ден 1 – Главатарци – Горно Зелениково – Главатарци – 5 км, 50 м+ денивелация

Нови участници – нова група. Запознаваме се, задаваме си отново правила и споделяме очаквания.

• Очаквам да е трудно…
• Очаквам да пукам гуми…
• Очаквам да се забавляваме…

Отиваме до близкото село Горно Зелениково – хем да се раздвижим, хем да проверим готовността на новите колела, хем да си купим сладолед и диня.

 Ден 2 – Главатарци – с. Летовник – 30 км, 300 м+ денивелация

Сутринта напускаме резиденцията си в Главатарци. Този ден трябва да преминем през гр. Кърджали и да стигнем до с. Летовник. Местните ни съветват, че стената на язовира не е за изпускане. Решаваме да направим леко отклонение, за да я видим. Погледните точки, към които ни насочват, се оказват обрасли и недостъпни. Един пазач на изоставен хотел решава да ни помогне и ни допуска в сградата, за да погледнем към стената от терасата. Видимостта и оттук не е много добра, но пък забелязваме висящ мост в близост до стената и решаваме да се насочим към него.

По висящия мост в близост до язовирната стена на яз. Кърджали

Успяваме да зърнем съоръжението – огромно, сложно и много впечатляващо. Караме през нещо като вилна зона на града, после минаваме по още един мост и минаваме през градския парк. Малко след като минаваме по 3-ия мост за деня навлизаме в полето и лозята. Пътечките започват да се губят. Настава жега и тръни. 14:00 часа е, температурата е към 37 по Целзий, а ние се провираме през трънливи храсти, които се вкопчват навсякъде – колела, дрехи, кожа… Някъде наблизо чуваме радостни викове от хора, които се къпят в басейн и се спускат по водна пързалка – дали не е мираж? За щастие всички се мобилизират, никой не припада от горещината и скоро се измъкваме от този капан. Навлизаме в индустриалната зона и след още малко жега и прахоляк, вече сме извън града. Появява се чешма с пейка и сянка, решаваме да обядваме и да изчакаме жегата малко да премине. В този момент Деси звъни, че са открили страхотно място за вечерта – истински оазис: басейн и течаща вода сред зеленина. Толкова е горещо, прашно и сухо наоколо и си мислим, че ни будалка. Трудно се мобилизираме, защото жегата все още е голяма, а посоката в която трябва да тръгнем изглежда напечена и без нито едно дърво. Все пак тръгваме и след малко се появяват спасителни дървета, които хвърлят сянка върху пътя. Минаваме през селца, следва спускане, пресичане на главен път и скоро се озоваваме пред река, която трябва да пресечем. Всички без да мислим се събуваме и нагазваме, ефектът е доста освежаващ и го обръщаме на плаж.

Пресичането на р. Върбица се превръща в освежаващо плажуване

Не бързаме особено, защото ни предстои изкачване, а жегата няма никакво намерение да отстъпи. Все пак след около час тръгваме и пръхтим нагоре по разтапящия се асфалт към крайната цел за деня. Достигаме селото, а Деси и Тренера ни очакват на портите на мястото. Подготвят ни психически за това, което предстои, отварят портата и… изведнъж попадаме в страната на чудесата – Хепи Хипи Хостел. Преди 13 години Дейв идва в селото от ЮАР и остава тук. Купува старото училище и го превръща в истинско чудо. Навсякъде има зеленина, малки фигурки от дърво, цветни фенери. Басейн с прекрасна вода, огромно огнище за нестинарски танци. Бившите класни стаи са префасонирани в приказни спални. Леглата са триетажни, подовете и таваните са дървени, а погледът се спира на всяко ъгълче.

Приготвят ни супер вечеря: най-вкусната Шопска салата за цялото пътешествие (приготвена от южноафриканец) , пържоли и наденици от собствената ферма.

Спалня от приказките

Вечерта е трудно да избереш къде да спиш – дали в приказната спалня, дали под някое овощно дърво в градината, или край басейна… всеки прави своя избор.

След поредна нощ под звездите край басейна

Ден 3 – с. Летовник – Ловен дом Студен кладенец – 25 км, 600 м+ денивелация

С неохота напускаме хостела, иска ни се да останем тук за дълго. По препоръка на местните, решаваме да направим леко отклонение от днешния маршрут, за да посетим лечебния извор Дамбалъ, което в превод означава нещо като медена вода. Лекото отклонение се оказва 18% – во изкачване, което се точи завой след завой и не свършва, и не свършва… В най-стръмната част всички мятаме колелата насред пътя, лягаме върху асфалта и зяпаме в небето… където се събира ято от 15-на лешояда и започват да кръжат все по-близо над нас – величествена гледка, макар и да имахме съмнения, че ни „бройкат“ 🙂 Достигаме извора, водата тече направо от скалата, стича се по растителността, отпиваме и сме единодушни: това е най-хубавата вода, която сме пили по време на цялото пътешествие. Всяка година в нощта срещу Гергьовден на извора се събират хора, които търсят изцеление в лечебните води на Дамбалъ.

Оттук започва недълго, но интересно спускане със страхотна гледка към язовира. После изкачване през дъбова гора върху зеолитна скала. Наоколо пасат родопски говеда, а по някои дървета има хранилки с каменна сол, която блести на слънцето като скъпоценен камък. Всъщност за говедата е наистина скъпоценен, без солта не биха оцелели. На един превал се запознаваме с пастира – истински чобанин. Следва най-техничното спускане за цялото ни пътешествие – стръмен черен път с настилка от кръгли речни камъни с големина от пъпеш до картоф, дебела около 2 педи. Докато караш по тази настилка, просто всичко започва да се движи. За щастие се мобилизираме и преминаваме безаварийно. Преминаваме през няколко села и скоро се изправяме пред табела, която ни уведомява, че навлизаме в Ловно стопанство Студен кладенец. Достъпът като цяло е забранен, но ние имаме специално разрешение. Едва прекрачваме границата на стопанството и пред нас пробягва стадо елени лопатари и кошути. Оттук насетне се движим като в приказка:

• Ейййй, вижте…
• Вижте там …
• Леле, нещо пробяга ей тук…
• Колко са много, вижте, вижте…

За съжаление не успяваме да снимаме. Неусетно достигаме Ловния дом, домакините са много любезни, гощават ни с 4-степенно меню на прекрасна тераса с гледка към язовира и Юмрук кая. След това с охота ни разказват за стопанството: има над 20 000 лопатара, благородни елени, зубри. Разказват много, показват ни кадри от фотокапаните… Голямо щастие е да разговаряш с хора, които истински обичат това, което правят. Разговорите често се въртят около зубрите (европейски бизон), които за късмет или не, не успяваме да срещнем.

През нощта чуваме звуците на елените отвън. Показващ се на прозореца и на 2 метра кротко си пасе благороден елен… Приказка наяве.

Ден 4 –  Ловен дом Студен кладенец – с. Поточница – 30 км, 800 м+ денивелация

Поредното място, от което си тръгваме с неохота и на което искаме да останем дълго. На всичкото отгоре ни предстои продължително, но за сметка на това стръмно изкачване, а жегата е налице още от ранните часове на деня. Може да е дълго, но пък е много красиво и се открива все по-добра гледка към яз. Студен кладенец.

Страхотни гледки към яз. Студен кладенец

Изкачваме се към вр. Свети Илия, където по описание трябва да има чешма. Чешма тук, чешма там, чешма няма, водата в бутилките е почти свършила, жегата голяма… Започваме спускане по интересен терен и след известно време попадаме в истински оазис: чешма с няколко чучура, малко басейнче и едно единствено малко дръвче за сянка, което е точно достатъчно да се съберем всички. Пладнуването се превръща в традиция, а водата и сянката в най-ценното богатство!

Пладнуване в търсене на сянката

Продължаваме спускането по леко запустял път, излизаме на по-главен черен път, редуват се леки изкачвание и спускания и после дълго спускане. След всеки завой се открива нова гледка: долини, гори, скални образувания… След един завой зърваме и стадо тарпани. Достигаме с. Поточница, където в магазина има всичко – от сладолед до строителни материали. Деси и Тренера са открили поредния оазис: житна нива край река, с големи дървета и вир с топла вода и любопитни рибки, които леко ни гризкат докато се разтапяме от кеф и свежест в реката. Питейната вода е от кладенец и се оказва много вкусна и студена. Палим си вълшебен огън в речното корито. Тази нощ сме на палатки, а звездите в небето са безброй.

 Ден 5 – с. Поточница – с. Падало – 14 км, 400 м+ денивелация

Къс и сравнително лесен етап, движим се през изоставени села, любуваме се на скални феномени. Още по обяд достигаме целта за деня. Поредния оазис – чешма със студена вода, голям навес с пейки и барбекю, място за палатки. Наслаждаваме се на ранното пристигане, всички имаме нужда от почивка. Поредната диня сладко изчезва в стомасите ни, а имаме и рожденник, за когото спретваме импровизирана, но много вкусна торта и ръчно издялани подаръци с послания.

Ден 6 – с. Падало – с. Плевун – 45 км, 500 м+ денивелация

Сутринта правим оборка на мястото, за да го оставим по-чисто, отколкото сме го заварили. Дълго каране нагоре-надолу по асфалт, следва дълго и скоростно спускане и асфалтът преминава в черен път. Продължаваме да се спускаме, температурата се покачва и спираме за обяд в с. Гугутка, където магазинерката е така любезна да отвори магазина и да ни осигури сладолед. Жегата отново завладява всичко. Късо изкачване по нагорещен асфалт ни се струва безкрайно. През целия ден не ни напуска усещането, че сме в Странджа, пейзажът определено се е променил.

Пейзажът все повече се превръща в Странджански

Част от трасето преди с. Железари е обрасла и непроходима и затова минаваме по алтернативен път и не след дълго достигаме с. Плевун (среща се още като Пелевун). Известно е с таханджийницата си. Наоколо има ниви със сусам, който се пече на дърва и се мели в каменна мелница. Селото изобилства и от смокинови дървета, които в момента са в най-добрата си форма – отрупани с меденосладки плодове. Спретваме си Родопска амброзия: смокини заляти с тахан 🙂

ТаханА е дар от АллахЪТ 🙂

Мястото за нощувка е поредния оазис – край бреговете на язовир, в чийто води доволно отмиваме прахоляка и горещината от деня. Наблизо има и чешма със студена вода. Тренера приготвя поредното кулинарно чудо; палим си огън, а броят на звездите в небето преминава всякакви граници. Безвремието ни поглъща тотално…

Сутрешна идилия край поредния оазис

Ден 7 – с. Плевун – Маджарово – 45 км, 500 м+ денивелация

С носталгия поемаме по последния етап от това пътешествие. Караме предимно по асфалт. Минаваме през села с гостоприемни жители – черпят ни с вода и смокини. По пладне поредното горещо изпитание, този път по черен път сред поосакатени борови насаждения. Финалното изкачване по асфалт определяме като най-гадното от цялото пътешествие. Не толкова заради трудността си, колкото заради жегата и предвкусването на края. Който стигне финала на изкачването се просва на сянка, блещи се в небето и благославя. Дълго скоростно спускане по асфалт като в пещ и ето го финала – Маджарово. Май не можем да повярваме, че всичко свърши. Имаме цял следобед за размотаване, а вечерта си спретваме футболна вечер на голям екран.

Наистина не ни се вярва (а може би не ни се иска), че свърши. Утре няма да караме, ще се прибираме, мием колелата и е малко тъжно… Е, така е, всяко хубаво нещо си има край, за да започне отново… на ново място, с ново предизвикателство, с нови очи…

върни се обратно