Пътят е дълъг, след всеки нов завой се появява приказна поляна обсипана с цветове в жълто, лилаво, розово, бяло, синьо, заобиколена от величествени, борови гори. Села с причудливи имена се редуват: Кошница, Могилица, ето че се появява и табелка Гудевица. Завиваме натам. Бусът едва се провира под надвисналите клони на сливи, диви ябълки и круши. Спираме на миниатюрно площадче; стръмна, калдъръмена пътека ни води към бившето училище, което приятели с голям ентусиазъм, реставрираха и го превърнаха в чуден център за учене и преживяване.
Та мъкнем нагоре куфарите си и берем ягодите пораснали по пътеката. Изкачваме се най-накрая и ето го пред нас читалището, училището където е учила Валя Балканска. Веднага се пръсваме наоколо, за да разгледаме всички онези малки неща, които създават невероятен уют. Рисунки, черги, ръчно направени лампи, дървени стъпала, нарове за спане в подпокривното пространство, прозорци с гледки към дълбоките гори наоколо. Посреща ни Божо, който ще приготвя нашата храна и Лора, стопанката на мястото.
И оттук насетне започват нашите приключения.
Веднага се захващаме с тежката задача да сътворим от участниците, група. За да станат тези деца група е необходимо да преминем през много игри, много обсъждания, много примери, много споделяне.
Андро окосява място за вечерния ни огън, без него някак по-скучно върви споделянето на преживяванията от деня. Криси майчински нарежда всички да се облекат, да се съберат, да направят кръгче.
Пишем си кодекса, защото той ни помага да приключенстваме на воля и да не губим време в излишни спорове, кой е крив и кой прав. 🙂
Заедно с игрите идва време и за приключения. Пещера Ухловица ни очаква. Стръмно изкачване до там, тесен проход и ето вече сме вътре. Уникално е да видиш как преди много години, земята се е разтворила и е образувала тесен проход , за да можем днес ние да надникнем и да затаим дъх пред невероятните скални образувания, които ни заобикалят. Да се докоснеш до вътрешността на земята и да видиш какво има там, е уникално преживяване. Сега по-лесно ще разбираме уроците по география. 🙂
За по-лесно решихме да се приберем пеша и си спретнахме 9 км преход от село Могилица до село Гудевица. Отидете, проходете пътя и вижте! Не се описва с думи. Разминахме се с майка мечка и нейното мече. Те си поеха по техния път, ние си поехме по нашия. Навсякъде виждахме следи от животни – елени, сърни, мечки, диви прасета…
Вечерта седим около огъня:
– Кое ви беше най-трудното нещо от деня?
– Похода!
– Кое беше нещото, което най- много ви впечатли през този ден?
На следващия ден се отправихме към въжени предизвикателства. Очакваше ни тролей над река и скок „Махало“. И двете в близост до село Кошница. Там има крепост и въобще денят определено щеше да е вълнуващ.
Сашо, местен водач, ни екипира, инструктира и ние поехме по пътя на смелостта, предизвикателството и себепознанието. Гъделичкащ смях, викове от изненада, ококорени очи и благодарност смениха съмняващите се и уплашени погледи, и треперещите крака.
Следващата сутрин ни посрещна торта и празник. Мия имаше рожден ден и всички я поздравихме, хапнахме вкусна торта с рожков и домашно кисело мляко и се отправихме към следващото приключение.
Екопътека „Невястата“ и скалите за катерене в района. Тъкмо пристигнахме там и се изля пороен дъжд. Спогледахме се с Тренера. Беше ясно, никакво огъване! Ще изчакаме да поизсъхнат скалите и ще се катерим.
Това място е ценно за мен. Приятел от Смолян, който остана завинаги на връх Еверест, тук е направил първите си стъпки в катеренето и неговите приятели създадоха този приключенски център, в негова памет.
Та запретнахме крачоли с Тренера и направихме две осигуровки, за два маршрута. Единия маршрут избрахме да е точно по ръба на скалите. Усещането за въздушност е невероятно. Зад гърба ти се простират безконечните родопски хълмове, гори и върхове. Изкатериха се всички деца. Всеки направи поне крачка отвъд това, което смяташе за лична граница. Прекрасно е да виждаш тези малки същества, как израстват пред очите ти и стават прекрасни, мислещи и можещи хора!
За последно си оставихме изкачването на връх Ком. Пътят се движи по кльона с гръцката граница. Тези 11 км се видяха на децата по-малко от предишните 9 км. 🙂
С всички преживявания, те израстнаха и се отдадоха на удоволствието да си в планината. Тя се превърна в дом и приятел. Най-голямата изненада бе на върха Ком, където добри хора са изградили люлка. Люлеейки се на нея под краката ти се простират зелените възвишения на гората.
Остава само да приключим курса си за тази семица. Сядаме и споделяме всичко изживяно. Какво е било, какво се е променило, от какво се гордеем, какво ще запазим за цял живот. Подаряваме си малки, ръчно направени подаръци, които ще ни напомнят за тези приключения и за новите приятелства.
Слизаме с багажа по онази калдъръмена пътечка, пак берем ягоди, отново се промъква буса под клоните на сливите, ябълките и крушите, и се вият завоите, и гледките освежават погледите. Нямаме търпение да се приберем при семейството и да разкажем.
върни се обратно