„Деси, има една свободна лодка за юни месец. Какво ще кажеш да сътворим едно морско приключение с вас?“- каза Мартин

Ей така, започна всичко!

Защо не? –  казах си аз. Чудесен старт на работния сезон. Да отида някъде преди да съм подготвила всички списъци, графици, бусове, колела… По време на пандемия, с безкрай промени в последния момент, от гледна точка необходими документи, декларации, PLF форми, QR кодове, тестове… Яко е, нали?!?

В Гърция винаги е чудесно, пък то програмата включваше плаване, море, ветроходство, риба/и, слънце, острови, звезди, залези, изгреви. Запретнахме ръкави.

Разговори, консули, министерства… и накрая дойде 12 юни!

Тръпнещи, всички участници се срещнахме на стадиона. Предадохме си всички важности и поехме на път, на морско, гръцко приключение.

Единствено по рода си, до този момент.

AC/DC, Dubioza kolektiv, Faith no more, Metallica ни правеха компания по пътя.

Навигацията светна в ярко червено. Огромно задръстване на границата. Естествено минахме през с. Кулата. Граничните полицаи вдигнаха въпросително вежди на опита ни да прередим цялата опашка от нетърпеливи хора, бързащи да се пльоснат на някой плаж. След дълги обяснения, сочене на изпотените, морни, гладни деца в буса, те се смилиха и ни пуснаха. Озовахме се на 200м от границата. Четири часа и половина ни костваше това. Температура на въздуха около колите 40 градуса. Но нищо не бе в състояние да изтрие нахилените ни муцуни.

При вида на всички изискуеми хартии, митничарите и от българска и  от гръцка страна, бързо ни чекираха паспортите и ни пратиха да продължим по пътя си. 😊

След още три часа, спряхме пред нашата ветроходна яхта – Alexandros, на пристанището във Волос.

Посрещна ни Дидо, нашият капитан. Последва инструктаж, развеждане из каютите, наместване на всички багажи, припрян скок, развързване на въжетата от пристана, вдигане на котва, и ето, вече плаваме.

Усетихме вълните, вятъра, прохладата, видяхме хоризонта и изведнъж всичката умора и бързане изчезнаха. Пълно доволство се разля на всички по муцуните.

Дидо ни обясняваше в движение, за щурвала, за вантите, вахтите, автопилота, ветрилата, за фордевинда, бакщага, кила, носа, кърмата, мачтата, гика, грота, генуата.

На смрачаване акостирахме на остров Трикери. Прекрасно място, с тих залив, няколко къщички, таверна, манастирче. Вечеряхме на яхтата, и не след дълго, вече по койките си, заспивахме, полюшвани от вълните, заслушани в звуците на прибоя.

Слънцето ярко осветяваше водата и нямаше никакво съмнение, как ще вземем сутрешния си душ. Нетърпеливи, всичко направихме по един гигантски скок, последван от писък заради прохладната вода и звучен смях, заради удоволствието да правим точно това.

Закуска, план за деня и разказ за историята на остров Трикери. Интересна и зловеща е тя. Поговорихме си за глупостта на човечеството, наречена „война“. За последствията  от тези решения и загубите, които търпят всички, в крайна сметка.

Слънцето и прекрасната вода ни примамваха към следващото приключение.

Следваща точка по пътя ни е остров Скиатос.

Лора, Марти, Марина, Алекс се редуваха да управляват лодката. Дани, Деа и Тони пък отпускаха на носа, на лодката,  излегнати на слънце. Харесахме си тихо заливче, на необитаем остров Цунгрия. Пуснахме котва и доплувахме до брега. Открихме скрито езеро, стара, много стара маслодайна фабрика, където в една от стаите, намерихме уникални, стари амфори, за съхранение на зехтин. Изкачихме се до бяло манастирче, от което се откриваща прекрасна гледка.  На връщане изобщо не бързахме. Плувахме, гмуркахме се в тази невероятна вода, пълна с риби, дошли да поиграят с нас.

Малко, бяло, пристанищно градче, чиито къщи с оранжеви покриви, шарени капаци на прозорците и изобилие на цветя, радват очите и възбуждат въображението. Скочихме от яхтата и се отправихме на разузнаване. Таверни, от които се носят аромати на знайни и незнайни гозби, музика, хорска глъч, магазинчета с безкрай, много важни за всекиго сувенири: шалове, сандали, рапани, миди, украшения, сладкиши… А, знаете ли как се харчат 30 евро само за сладки гадости, като само за миг си пропуснал, къде е хлътнала група от шест деца. За 30 секунди шест торби с близалки, дъвки, желирани очи, чипс и нещо дето даже не знам какво е. 😊

Имахме задача, да разберем максимално много за историята на острова, да открием най-стария жител на острова и да разберем кое е традиционното ястие тук. С лекота и без никаква езикова бариера, децата се справиха отлично с градската си одисея.

Ядохме сладолед, снимахме се навсякъде, разгледахме древната крепост, която сега е ресторант, бойниците, оръдията, обсъдихме странното летище на острова, което има супер къса писта за кацане и излитане, между два залива и с нетърпение се върнахме на яхтата си. Това си ни беше къщата и с неохота я напускахме, въпреки примамващата красота на всичко заобикалящо.

Подготвихме си яхтата за буря, защото прогнозата беше за 7/8 по Бофорт.

През нощта духаше силен вятър, усещахме високите вълни, но пристанището ни пазеше завет и сънят ни бе спокоен.

Сутринта, се позабавихме, защото чакахме вятъра да намали силата си. Към обяд, вдигнахме котва и се отправихме към едно закътано заливче от южната  страна на остров Скопелос.

В този ден плавахме на ветрила, с цели 8 възела. Накренена, лодката хвърчеше с вятъра. Лора управляваше без никакво смущение лодката и всички се чувствахме спокойни. Марти и Марина, също се включиха в това ново усещане. Да държиш всичко в свои ръце и най-малката грешка да е съдбоносна, пък ти да запазиш спокойствие, определено си е добър урок за живота. 😊

Тюркоазена вода, кедрови горички, причудливи скали, морски пещери. Веднага всичко бе проучено. С плуване, после с гребане с дингито, после обходено. Приготвихме се за нощуване на първото ни необитаемо място. Тишината и красотата на залеза, трябва да се усетят и видят, няма как да се опишат.

Звук на тракащи въжета, плющене на знамената, леко се размърдвам. Силен порив на лодката, еднократен, разклащане на лодката, обръщам се на другата страна. Тишина , последвана от бясно тракане на такелажа. Отварям очи, Тренера и Дидо стават и излизат на палубата. Идва буря! Пристягат въжетата, поглеждат общото положение на лодката. Вятърът беснее, вдига се вълна, но всичко изглежда наред. Лягат си отново. Унасяме се отново, но рязко биваме събудени от вълнение и брутален вятър, които все едно някой бе пуснал от торба. Ставаме и тримата. Трудно се стои прав на лодката. Тренера и Дидо изхвърчат на палабута. Започват битка с бурята. Става ясно, че силата и посоката на вятъра е такава, че не е безопасно да останем в този залив. Развързваме въжетета. Палим двигателя, за да противодействаме на силата на бурята. Тренера пълзешком стига до носа и вдига котвата. Веригата бясно удря по корпуса на лодката. Светкавици и гръмотевици, усилват усещането за истинско бедствие. Справяме се бързо, и подскачащи по огромните вълни, блъскани от вятъра във всички посоки, се насочваме към близкото пристанище. Казват му  „резервното пристанище“, явно по време на буря всички търсят укритие там.

Навлизаме в пристанището и гледката ни оставя безмълвни. По това време на годината обичайно духат северни ветрове, затова пристанището е обърнато така че,  да са на завет лодките. В нашата буря обаче духаше южен вятър, съвсем необичайно за това време. Лодките вързани за пристана подскачаха над 3м над водата и от тях се разхвърчаваха различни части. Ясно беше, че нямаме никаква работа там. Пуснахме котва на входа на пристанището. В мига, в който котвата се заклини, вятърът, като по команда смени посоката си. Котвата вече не работеше добре, трябваше да я вдигнем отново. Вълните достигаха завидни размери, вятъра бучеше бясно, светкавиците и гръмотевиците се сливаха в едно постоянно свистене. Тренера отново се добра до носа на лодката и отново вдигнахме котва, Дидо управляваше лодката на пълни обороти и противодействаше на желанието на вълните, да ни разбият в близките скали. В този момент, за секунда всичко утихна. Но само за секунда след което Дидо надвика свирепия звук на бурята и посочи нещо. Дъждът валеше с такава сила, че беше невъзможно да отвориш напълно очи, но гледката предизвика широко опулване. На нашата лодка, точно около нас се образува истинско торнадо, което завихряше дъжда и морска вода. Бавно се отдели от нас и се насочи към скалите, зачуди се, дали да не се върне към нас, но се отказа и се засили към брега. Водния му стълб беше около 20метра, добре оформен, строен и стихиен. Като на филм, да му се не види 🙂

Не гледахме дълго, веднага пришпорихме двигателя и се върнахме в малкото заливче, на което първоначално бяхме акостирали. Вълнението беше завидно, дъжда валеше с всички сили, но вятърът леко намаля. Тренера скочи в дингито и се отправи на спасителна мисия, да развърже въжетата от брега, за да си ги приберем. Геройска беше битката с вятъра и вълните. Все пак дингито е лека, надуваема лодка, а бурята си беше сериозна. Събрахме си нещата и се отправихме към остров Алонисос – пристанище Патитири. То се намира отново на остров скопелос, но е голямо, добре устроено и много тихо.

Докато пътувахме нататък, времето съвсем поутихна. Вятъра намаля, дъжда леко ромолеше, вълните си бяха големички.

Акостирахме без никакви проблеми. Надникнах в трюма, всички още спяха. На фона на всичко преживяно, децата спокойно спяха по каютите си. Някои за малко си подадоха главите, но пред вида на бурята, предпочитаха да заспят дълбоко. 😊

С Тренера и Дидо слязохме на брега и се отправихме към близкото кафене. Чай, кафе, портокалова пита, на твърда земя. Време беше да си отдъхнем.

Към 10.00 ч. слънцето напичаше, децата слушаха разказа ни за бедствието и цъкаха насреща ни.

Решихме да си направим лека туристическа разходка по една еко пътека към островното, крепостно градче Хора. 40 минути изкачване, спохождано от ядене на джанки и игра с кози, овце, мулета.

Градчето бе, като нарисувано. Невероятна гледка във всички посоки, тесни улички с бели стъпала, каменни къщи окичени с цветя, а пред тях шарени столчета и карирани покриви. Сладолед, сувенири, охкане, желания да живеем тук завинаги и надолу по пътя. Изумрудена вода, гмуркане, тичане, беснеене, кой колкото може, вечеря, разговор и сладък сън.

Отново сме на път. Към остров Перистера.

По пътя ни се изпречват причудливи пещери, високи скали, ароматни гори, пред нас е резервата където е забранено акостирането, защото там живеят на спокойствие тюлените монаси.

Вперени погледи отправяме към водата, в желанието си да видим някой, мързеливо носещ се по вълните тюлен. Скоро доближаваме бряг на остров с разбит отдавна кораб. Даже два кораба, един твърде стар, дървен, а пред него пак стар, но железен. Вълнението и вятъра не ни позволяват да акостираме, затова продължаваме напред. Децата се редуват да управляват лодката.

Отправяме се към северната част на Скопелос. Голямо пристанище, стъпаловидно градче, романтични, тесни улички, разкошни цветя, неизменните сини, изумрудени и зелени капаци на прозорците, приветливи магазинчета, безброй таверни, прекрасни гледки, апетитни миризми. Обиколихме градчето, попълнихме запасите от храна, вода, зеленчуци, плодове. Вечеряхме си на яхтата, поиграхме на криеница, споделихме преживявания от деня. Нощите на лодката са толкова блажени. Заспиваме абсолютно безметежно, широки усмихнати.

Ставаме и бързо се отправяме, защото днешното ни приключение, ще ни отведе до мятото, което всички наричат „Мама мия“, по името на едноименния филм, сниман в този район.

Закотвяме в приказен залив, отстрани на който се извисява мъничък хълм, на върха на който е кацнало малко, бяло манастирче. Стръмни, каменни стъпала водят до него.

Скачаме от яхтата, плуваме до брега. Ще останем тук известно време. Приказно е наистина. Цветни камъчета, прозрачна и прохладна вода, мънички морски пещери, приютяващи безброй разноцветни риби. След много време се отправяме към манастирчето. Красиво е!

До белите му стени, се мъдри пра-стара маслина, на чиито клони виси камбана, известяваща посещението на всеки човек. Погледът се рее, а въображението рисува минали времена и дълги корабоплавания, нататък към хоризонта. С мъка се откъсваме от това място, прекарваме отново дълго време на брега, а после се състезаваме с плуване до яхтата. Дидо ни очаква с усмивка.

Отваря гика и ни приканва да скачаме от него, после скачаме от носа на лодката, после ни връзва въже и ни тегли, после връзваме дингито и отново ни тегли. Да, никак не ни беше скучно! 😊

Акостираме на тихо пристанище, вече на континента. Това ни е предпоследната вечер. Децата прекарват все повече време управлявайки лодката или скачайки във водата. Всички усещаме, че наближава края на това приключение. Искаме да вземем още от него, за да ни остане задълго.

Последния ден изминахме около 20 мили и Волос се появи пред очите ни. Дидо забеляза, леко унилите ни муцуни и попита дали искаме да плуваме, преди да навлезем в пристанището. Е как да не искаме.

Спяхме двигателите, погледнахме дълбочината, цели 88м!!!

Скачахме, плувахме, пръскахме се до абсолютна отмала. Никой и не помисли да ни спира. Пълен кеф! Когато вече, едва излазвахме на лодката Дидо ни подкани да продължим. 

Над Волос се вижда планината Пелион. Именно оттам са тръгнали навремето славните аргонавти,  в търсене на Златното руно.  И ние започнахме нашето плаване от тук, сега навлизаме в тесния воден път към пристанището и си припомняме всички преживени и сподели емоции, гледки и красота.

Не се сбогуваме с това място. Разделяме се за кратко, защото през септември, отново ще сме тук и ще приключенстваме с всеки, които има нужда от това. А то е, просто Гърция!

Сега, много е важно да се посочи истинското геройство на родителите, които в тези времена ни се довериха и се нагърбиха с всички неизвестности, за да пратят своите любими същества на това приключение.

Големи благодарности на децата, че бяха абсолютно невероятни и преживяха всичко, широко усмихнати и искащи още.

Поклон до земята на Диян Зайков, за професионализма, за огромния опит, за непоклатимите спокойствие и усмивка, с които ни дари в тези осем дни.

Огромни благодарности на приятелите ни от „Вятър и Вода“, които ни подканиха да сътворим заедно това приключение, съветваха ни, помагаха ни и ни подкрепяха на 100% в това начинание.

С Тренера ще се потупаме по раменете, че успяхме да реализираме едно чисто ново и както винаги, УНИКАЛНО, приключение. 😊

Поздрави на всички вас и до най-скорошни срещи!

върни се обратно