Един разказ от Мартин Раев…
Ден 1 – Пристигане в Боровец
Отново е понеделник, отново е слънчево и отново се подготвяме да отпътуваме към ново приключение. Товарим колелата, куфарите и раниците по бусовете, товарим се ние … и потегляме към Боровец. Път, познат за повечето от нас.
Пристигаме в хотела – сгушен между гори и гледащ към високите точки на Рила планина. Отпред има широка поляна, а в близост се намират доста места за най-различни приключения. Това ще бъде наш дом през следващата седмица. Свалихме колелата от рампата и ги разположихме на паркинга пред хотела, разпределихме се по стаите, разопаковахме багажите и веднага на всеки му се прииска да подкара своето «возило». Но първо искахме да разчупим ледовете, тъй като предстоеше от нашите участници да сътворим група, а в една група е добре всички да се познават, тъй като ни очакваха много и нови приключения. Настанихме се на широката поляна в близост до хотела и започнахме… Създадохме кодекс на пътешественика, който се опитвахме да спазваме в следващите дни.
Следобяд велосипедистите се разходиха с колелата в Боровец и по обиколната пътека Family trail се прибраха до хотела. Сkромна бройка пешеходци, пък посрещнаха пристигащия рожденик Марти и тръгнаха да изследват близка пътека, на която намериха глина, ядоха малини, хващаха скакалци, жаби, и забелязаха няколко следи от сърни, както и много цветя. Всички се прибрахме в хотела и хапнахме вечеря, а след нея и торта.
Първа нощ в Боровец. Щурците и птиците засвириха, светулките засветиха, луната се изкачи и нашите приключенци заспаха…
Ден 2 – Черната скала.
Първо събуждане на новото място. Слънцето грееше. Закусихме, дооправихме стаите си и се приготвихме за ден, в който за едни предстоеше поход, а за други велопоход.
И за двете групи, пътят до Черната скала започна от маркирана, сенчеста пътека, по която имаше доста локви и беше много забавно да изпробваме, дали ни пропускат обувките, дали можем да преминем с велосипеда през средата на локвата. Беше валяло доста през уикенда и дъждът бе изкарал червеи, жаби, охлюви от наводнените им къщи. Завои, кал, листа, камъни, дървета и цветя. Колоездачите вече бяха някъде под Черната скала, а пешеходците завиха по стръмна, кална пътека в гората. Преминаха през пресечен терен. Няколко пъти се налагаше да преминаваме през река, наложи се да изграждаме импровизиран мост и доста се забавлявахме. Децата много си помагаха. Научихме нови техники на ходене по стръмни склонове и подобрихме уменията си за това как по-безопасно да се придвижваме по тях. По пътя към Черната скала, групата се сблъска с много предизвикателства и успя да се справи с всички тях. На отбивката за скалата хапнахме на сянка под дървета. Отпочинали, достигнахме и до Черната скала, запознахме се с историята на това място, насладихме се на невероятната гледка от птичи поглед с бинокъл, затаихме дъх и поехме по пътя наобратно. Пешеходците решиха на връщане да съкратят пътя и лека-полека, подскачайки от локва на локва да се приберат до хотела. Изминаха разстояние от над 9 км!
Велосипедистите преминаха през Черната скала и се отправиха към табелата за х. Марица, малко преди водохващането и ВЕЦ-а. Пътят бе кален, изпълнен с много препятствия. Камъните ставаха все по-големи и групата реши да се връща. Андро засече 21км!!!
Успешно, двете групи се върнаха в хотела. Почистихме колелата. Колелата ни светнаха, а по-късно децата видяха как се чисти и смазва веригата, научиха за различните части по велосипедите и тяхната поддръжка.
Леко изморени, преди вечеря децата организираха събирането на дърва за огън, който след вечеря искаха да запалят. Хапнахме набързо и се втурнахме към широката поляна с вековния дъб. Сами успяха да запалят огъня и да го поддържат. Над хоризонта, залеза с чудните си цветове, ни остави безмълвни около огъня и когато слънцето падна, пламъците ни бяха светлина и топлина. Събрани около тях си разказвахме истории. Взирахме се в звездите и търсихме различни форми. Клепачите натежаха и настана време да изгасим огнището и да лягаме. Трябваха ни сили за утрешното приключение.
Ден 3 – Въжена градина
Днес ни предстоеше въжено предизвикателство. Пешеходците тръгнаха към Боровец, а велосипедистите загряха с няколко упражнения. Нахлупиха каските и завъртяха колелата към въжен парк “Бороландия”, където ни очакваха нови предизвикателства. Всички деца премериха сили с въжените елементи и удовлетворението беше голямо. Страхотно място. След като всички се изкатериха, грабнахме колелата и се настанихме на поляната под лифт Ситняково, където обядвахме.
На връщане отново имахме разнообразни препятствия по терена. Камъни, наклон, охкане, докато се изкачим… но после спускането си заслужаваше. Заредени от емоциите, се прибрахме в хотела и починахме малко. Във втората част от деня поиграхме игри за доверие и други сплотяващи, екипни игри, защото утре ни предстоеше ориентиране по групи в гората. Но до утре имаше време. Поиграхме, вечеряхме и пак около огнището, докато слънцето не се скри зад хълмовете, щурците и птиците не запяха, и луната не се заизкачва. Вечерта ни завърши на топло около огъня, слушащи истории за Барон фон Мюнхаузен, сгушени един в друг.
Ден 4 – Ориентиране, х. Шумнатица
През този ден ни предстоеше да използваме карти, компаси, Google earth, GPS-и и GPS координати, а за целта първо трябваше да се запознаем добре с тях, за да успеем да се ориентираме из непознати места.
Три групи и обща изходна точка. Бе необходимо всяка група, да постави някъде в гората част от пъзел. Пред мястото, където ще остави частта, всяка група ще изгради препятствие – паяжина, която друга група да открие (посредством размяна на GPS координати) и да премине, за да вземе оставената част от пъзела. Ако и трите групи успеят със задачите, трите съединени части от пъзела ще им покажат нови координати, до които всички заедно трябва да стигнат и да разберат какво има там.
Заловихме се с географските карти, компасите, Google earth, Oruxmaps, GPS-ите и GPS координатите. След като се запознаха с инструментите, които ще им бъдат в помощ, групите се организираха и тръгнаха от поляната с огнището. Всяка намери подходящо място навътре в гората между дърветата и записа GPS-координатите. После всички се срещнахме отново на поляната и разменихме координатите си. Следваше втората част от днешното ни ориентиране – да намерим точно определена точка, да преминем през паяжината и да вземем оставената там част от пъзела.
Е, в крайна сметка, всички се събрахме отново на поляната с огнището и разбрахме, че всички части са тук. Сглобихме ги и получихме нови GPS координати, към които се запътихме дружно, след като обядвахме. Намерихме ги и там се криеше нашата изненада – лакомства и една много стара книга. Ново успешно, преминато предизвикателство.
Решихме, след като си починем малко, да се качим на колелата и да идем до едно прекрасно място – х. Шумнатица. Нямаше никого – само празна, широка поляна. Строихме мравчен град, ядохме малини до насита, катерихме се по дърветата, а накрая поиграхме и на народна топка … с каските на главите. Доволни се прибрахме в хотела, където вечеряхме, поговорихме си за утрешния ден и легнахме по-раничко, тъй като ни предстоеше най-голямото предизвикателство – изкачването на най-високия връх на целия Балкански полуостров!
Ден 5 – Изкачване на връх Мусала.
Хотел – Боровец – Лифт долна станция – Лифт горна станция – х. Мусала – з. Еверест – вр. Мусала
Всички се събудихме с мисълта за връх Мусала. Еуфорията ни бе завзела. Закусихме и тръгнахме по-рано- още от предната вечер си бяхме приготвили раниците за похода. Днес пешеходците бяха повече от велосипедистите. Едни с крака, а други с колела стигнаха до кабинковия лифт в Боровец. Пет – километровото изкачване с лифта бе като галактически полет, а децата управляваха совалки, ракети, самолети. Натискаха се въобръжаеми бутони, дърпаха се ръчките за потегляне и спиране. Висш пилотаж. Пристигнахме на горната станция, където вече се намирахме на над 2300 м. надм. в. Вятърът бе по-студен, а слънцето бе напекло. Пред нас се откри страхотна гледка и в далечината се забелязваше х. Мусала, до която трябваше да стигнем след около 3,5км по почти хоризонтална пътека.
Пешеходците започнаха своя поход.
«Сякаш някой само мести хижата все по-далеч»,- каза по някое време едно от децата. Разпознахме “Маркуджиците” под нас, но сега не бяха бели писти. Добре загрели, пешеходците достигнаха до хижата, където велосипедистите вече бяха хапнали нещо набързо и събираха сили да продължат пеш към върха. Предстояха ни 2-3км изкачване с денивелация над 300м, преди да стигнем до заслон Еверест. Имаше доста хора, които ни правеха път и ни окуражаваха. Насладихме се на Алеково езеро. Заслона, отново, като че ли някой го местеше, все по-далеч от нас. В подножието му наляхме свежа вода от чешмата, а когато достигнахме до него, бе станало време да обядваме и се настанихме на камъните до Леденото езеро. Върхът стърчеше някъде там над нас и не след дълго раниците бяха по гърбовете ни. Предстоеше ни последният 1км с денивелация над 200м и хоп – ще бъдем на най-високата точка на Балканския полуостров. Заизкачвахме се и от време на време, поглеждахме назад и надолу. Гледката нямаше край. Леденото езеро все едно бе покрито със стъкло, а върхът бе все по-близо. Слизащи и качващи се туристи се удивляваха на нашите герои, които не спираха. И ето, че накрая достигнахме върха на планината! Гледките са неповторими. Снимки, емоции и пътят наобратно ни зове. Слизахме внимателно по стръмната пътека, но помнихме пътеките към Черната скала и не спирахме. Подминахме заслона, напълнихме бутилките и продължихме. Пътят надолу, ни се стори по-дълъг. Умората ни застигна. Ето я хижа Мусала. Там ни очакват велосипедистите, готови да отпрашат към Мусленска пътека с колелата си. Пешеходците си направихме почивка, събрахме сили и продължихме към горна станция на лифта. Десет минути преди края на работното време се качихме на кабинките и след нов пилотаж, пристигнахме в Боровец.
Следва леко отклонение и разказ от гледната точка на велосипедистите:
«Велосипедите полека се дотътриха до кабинката, развълнувани и изобщо неподозиращи какво ги очаква… Тe (велосипедите, не децата) се возят на специални кабинки-страшна работа. После, аууу красота и хоп, на горна станция и Мусала. Врътнхаме почти лежерно до хижата, човешкия поток, колкото ни помагаше и окуражаваше, толкова и пречеше да завъртим стабилно към старата хижа. След леко «мрън» и «бут», достигнахме задължителното леко хапване. Вело-паркът е подреден и паркиран и тъ-ра-татам към върха. Заслонът си беше далеч, водата студена, езерето невероятно и почивката заслужена.Там се събрахме с пешеходците,които със завидно темпо ни настигаха.Атакувахме върха следвани от туристи, които лекичко шепнеха: «Това са онези с колелата»! Така, децата с розовите тениски, достигнаха върха. Беше мило и спокойно, там горе. Позамислиха се всички, горди и щастливи. Ноо… очакваше ни слизане пеша и после: «оле-майко», цели 16-17-18км по непотвърдени данни, с колела! Стигнахме до нашите кончета на колела, които послушно ни чакаха на долното езеро. Хубаво отмориха крачетата и стана тя, каквато стана. Красота и разкош; планината само за нас, един турист не се мярка. Малка пътека, техничен терен, много кал и първите затъвания с притеснения за обувките за около 6 минути. После си джапахме с кеф и удоволствие. Бутахме, карахме сред клекове и кал, и достигнахме Маркуджик 3: странни са пистите без сняг. От там хванахме така жадуваната Мусаленска пътека: направо път. Обаче стръмен, с огромни камъни, два ужасно добре познати от ските s-образни завоя и много, много дълго спускане. Камъни, деца, ръце, крака, смях и плач, дъхава гора, мост след мост, имаше от всичко. Скърцане на спирачки, песни и тук-там ожулено коляно, спускането ни се стори безспирно. Усещането да си там сам, във високото, с колело и всички да зависят от теб е неопсиуемо! Със сетни сили се добрахме до Ротата и някак очите светнаха, като съзряха светлините на Боровец. Милите ни пешеходци, бяха се погрижили да имаме топла вечеря дори и в късен час. Учудващо, колко лесно заредихме батериите само с едно измиване, една вечеря и споделяне на деня, но не за много дълго.Уморени главици с каски и без, потънаха в заслужен сън след този наситен, истински ден»!
Ден 6
Събота е! Днес имаме рожденичка и именичка, изкачили сме най-високия връх на Балканския полуостров и заслужено поспахме до по-късно. За закуска – мекици, които бяха ометени набързо. Дружно решихме да идем с колелата до онова прекрасно място – хижа Шумнатица и да играем на воля. Днес хижата имаше обитатели, които ни пуснаха да я видим отвътре и тъй като захладня ни нагостиха с топъл чай. Опитахме се да сглобим квадрат със завързани очи. После започнахме изработването на подаръци за Мими и Лори, без те да разберат. Накрая отново си спретнахме игра на народна топка, докато небето не се намръщи и не загърмя. Грабнахме колелата и отидохме на поляната до хотела, където си продължихме игрите. По-късно направихме и нашето приключенско знаме. Всяко приключение, рано или късно приключва. Бе дошъл моментът всеки да разкрие на кого е бил таен приятел през изминалите дни, както и да му подари нещо за спомен. Много емоции, усмивки и цветни подаръци. Вечерта завърши с музика, танци, нарисувани лица и страшна веселба под звездите.
Ден 7
Станахме, закусихме, оправихме багажите, качихме колелата на рампата. Бе дошло време да видим кой, какво е оставил върху знамето на приключенеца. После малко носталгия, благодарихме си и отпътувахме към басейн Белчин бани, където заслужено се забавлявахме в минералните води. Пързалки, джакузита, сладоледи … Така завърши нашето галактическо приключение.
Поздравления за децата, за всички преминати от тях предизвикателства.
Поздравления и за тренерите, за цялата любов, която споделят с малките приключенци!
върни се обратно