Това ще е опит да побера едни 8 дни в няколко страници, измежду всички приключения и домашни това лято. И въпреки, че звучи невъзможно, ще ви разкажа една история, която ми се случи преди две седмици наживо и още искам да съм там.

Още беше тъмно. Накъде около 5:30 сутринта. Неотворили очи и вече се бяхме събрали на паркинга на стадиона. Кокера беше там от по- рано и ни чакаше, беше докарал буса, товареше багажа на останалите и изглеждаше щастлив, че всеки е с много-малко багаж, или може би- че просто заминава с нас на лодка. Деси и Tренера също пристигнаха, както и последните деца от нашата морска банда приключенци.

Бяхме точно седем на брой деца, Тонката и Кокера, като наши тренери и нашият капитан, общо 10 мореплавателя. Идеалното число за един екипаж на лодка. Поне така бях прочел. 😊

Запознахме се, разпределихме се в две коли, защото Деси и Тренера щяха да ни изпратят до след Солун, за да помогнат с пътя и дотам щеше да ни е широко. Помахахме за чао на родителите, които ни дадоха по 1231234 съвета какво и как да правим, ако се случи каквото и да е било или дори нищо да не се случи, от ония съвети, дето са задължителни преди всяко самостоятелно пътуване. Малко досадни, но това си е от “редовната програма”, където просто кимаш и казваш “ДА”.

Пътят си беше, като път. Неусетно стана светло, минахме границата с Гърция с не много чакане, макар на някои от нас това да ни се стори цял век. Спряхме да хапнем и… вече бяхме за мястото, което щяхме да продължим с една кола- буса.

Взехме си чао с Деси и Тренера, събрахме се и отпътувахме по гръцките магистрали, пътища и завои.

И ето го Йонийско море се прокрадна от един завой, след малко пак, след малко за по- дълго и вече бяхме в Лефкада. Е, трябваше да изчакаме около половин час един мост, който пропуска лодки, яхти и катамарани, които отплават всяка нанякъде. Вече бяхме почти на марината, това е мястото, от което щяхме да отплаваме и ние. В Лефкада ни посрещна Мартин Неделчев, който беше нашият капитан. Пренесохме си целия багаж на лодката с все кухнята, защото Кокера щеше да готви за нас цялата седмица и обеща да ни заведе и на ресторант за морски вкусотии. Аз много обичам да помагам на наще, когато готвят и вече се бях писал доброволец за рязане, белене и бъркане на вкусотиите за които ще ви разказвам после. Марто ни показа яхтата, беше огромна! Всеки имаше каюта, която делеше с още някой, а за моя изненада имаше и три бани и тоалетни на борда, което значеше че нямаше да се чакаме, бутаме и състезаваме за тях. Разпределихме се, оправихме си багажа и вече бяхме на кокпита- мястото в което седи капитана и екипажа на лодката и ни беше проведен инструктаж за всичко на борда.
Без да се усетим вече плавахме по канала и след кратко бяхме измежду островите на Йонийско море. Изведнъж излезе вятър. Капитанът нѝ само това чакаше, след даване на точни и ясни инструкции и с наша помощ, вече бяхме отворили едното ветрило. Мисля, че се казва “стаксел”, това предното, но толкова се вълнувах, че плаваме през вълните не само на двигател, но и на платна, че забравих кое, кое беше.

Всички се сменяхме да държим курс на руля и така без да знаем се озовахме в малък и див залив на безлюдния о-в Фермикула. Бяхме в компанията на още само две лодки. Оказа се, че едната са приятели на нашия капитан с едни пораснали деца за екипаж. Яко, щяхме да се засичаме и акостираме заедно следващите дни. Не помня, кога сме пуснали котва, вечеряхме вкусотии от самия “мастършеф” на борда и наш ко-ко-капитан Кокера. Вечерта мина в смях и трепет в сърцата ни за следващите дни и уморени се отправихме към леглата по каютите.
Не помня как съм спал, клатушкането на вълните беше ок, все едно си в детско креватче люлка и някой те люлее, но на моменти беше адска жега. Добре, че каютите бяха оборудвани с вентилатори и люкове, които помагаха въздуха да се движи.

Измих си очите и излязох на палубата, големите бяха станали всичките и действаха по задачки. Сега вече осъзнавах къде се намирам. Пред нас беше брега на малкият остров, който ни беше приютил. Зад нас се виждаха в далечината и други острови, за които тепърва щяхе да разберем. А водата под нас беше кристална и плуваха всякакви риби. Децата се разбуждаха около мен едно по- едно. Закусвахме заедно светкавично, защото всички предусещахме какво ни чака… всички бяхме във водата.

Не съм разбрал кога са минали няколко часа в скачане, плуване, смях, гонене на риби под водата и всякакви други забавления. Много беше яко, че всеки можеше да се включи в управлението на яхтата. Опъване и събиране на ветрила, навиване на въжетата, управление с руля, закрепване на брега с въжета и вдигане и пускане, и вдигане на котва. Всичко  изглеждаше сложно и с добре свързани механизнми, но Марто ни убеди, че имаме ли желание и слушаме ли внимателно до няколко дни, ще можем сами да управляваме цялата яхта. Нямах търпение. Признавам си, че една от любимите ми задачи беше да пускам и вдигам котва. Въпреки, че изглеждаше елементарно, защото го правиш на носа на лодката с едно дистанционно, това беше едно от най- отговорните  неща. Доста често, поради водорасли или каменисти участъци по дъното, се налагаше да пускам котва по няколко пъти. А когато отплавахме, също трябва да навигирам и капитана, за да се движим право на веригата, за да не я скъсаме. Абе, беше си сложничко, но много интересно това с плаването.
Днес, пуснахме котва и се гмуркахме, преследвайки пасажи с риби в тюркоазените заливи на остров Каламос. Следобедното комбинирано плаване на двигател и платна, ни отведе до остров Кастос. Плавахме общо около 12 мили, а. Кастос е остров, покрит с маслинови дървета и на който десетки лодки акостират, които ежедневно плават в морската пустош на Йонийско море. Това е и старо рибарско пристанище с красиви каменни къщи. Нямаше място на пристанището и акостирахме недалеч в един прекрасен залив. Кокера запали дингито, това е малката лодка, която е с мотор и помощна на яхтата и ни откара на два курса до брега. Признавам, много се изкефихме всички на тая лодка, а Марто ни обеща, че в следващите дни, ще ни научи да я караме.  Щяхме да си напазаруваме и да се разходим. Тонката и Кокера, бяха проучили пристанището и къде и какво може да се прави, но от всичко предложени в детските уши се чуваше само една дума- “СЛАДОЛЕД”. Симпатичен господин беше отворил магазин за занаятчийско джелато, а нашите тренери го бяха открили и ние вече лапахме лакомо топка след топка с най- различни вълшебни вкусове за всеки. Забравих да спомена, че беше само около 35 градуса, а тия сладоледи бяха животоспасяващи. След като се разходихме из пристанищното градче и си напазарувахме се върнахме с дингито на яхтата. Вечерта прекарахме до късно в разговори, готвене на вечеря, игри и нетърпеливи за следващия ден заспахме по каютите.
На следващия ден се събудихме от работата на двигателя на яхтата. Кокера и Марто бяха вдигнали котва и плаваха към малък, див залив на острова, където щяхме да закусим и да се къпем. Още не бяхме пристигнали и забелязахме наличието на други яхти и катамарани, като една от тях се отличаваше. Беше черна, дълга сигурно колкото 5 наши и огромна. Оказа се, че на тази яхта екипажа е над 30 човека и се грижи за едва четирима души. Освен нея имаше и катамаран, чийто екипаж беше от българи музиканти, които като разбирайки, че имат фенове наоколо, наизвадиха китари, микрофони и кубета (големите така казаха, че се казва на тонколоните за китари и музикални инструменти) и започнаха импровизиран рок концерт, който озвучаваше залива. Ние пък под зоркото око на Кокера и Тони си организирахме на една перфектна за целта скала “фестивал на скока във вода”.

Имаше толкова смях и изпита вода, да си призная, започнах да се пречупвам и да скачам с главата напред и надолу. Нещо, което винаги ме е било страх. След мен започваха всички да опитват, много яко. Марто, Кокера и Тонката ни показваха как да изчистим техниката си за скокове и плуване, а ние попивахме, като гъби и всеки ден ставахме по- добри. Следобедно, малко преди да отплаваме за следващия остров, Марто ни направи урок по плаване на ветрила, какво значат ветровете и как да ги използваме. Беше супер интересно и нямах търпение да разпънем стаксела и грота, двете платна, и да плаваме само със силата на вятъра. Молитвите ни бяха чути и час по- късно вече опъвахме ветрилата, правихме повороти и порихме вълните, като истински пирати. Беше истинска битка със всички въжета, които трябваше да бъдат опъвани, отпускани, навивани, изтегляни и какво ли още не, за да можем да управляваме лодката. На руля също беше доста интересно и се оказа, че не е толкова лесно да държиш курс във водата. Супер интересно ми беше да разбера защо плавателната скорост се нарича морски възел.-
дълго въже се пускало от кърмата на плавателния съд. По въжето на равни разстояния били завързвани възли. При хвърляне на въжето във водата се отброявали възлите, които излизали на повърхността и така се знаело с колко се движи плавателния съд.
Тази вечер щяхме да спим на пристанище за първи път. След около 20 мили по вода наближихме пристанището известно, като родното място и царство на Одисей, героят от древногръцките епоси „Илиада“ и „Одисея“. Твърди се, че Итака е получил името си от първия заселник Итакус, един от синовете на бога на морето Посейдон. Паркирането на лодката на пристанището, беше по- сложно отколкото очаквахме. Всеки дебнеше за място и в места за малка рибарска лодка се наместваше дори голям катамаран.

Тук щяхме да се разходим, заредим с храна, вода и вода за лодката. Малко преди да стигнем Итака си бяхме поговорили и за Омир, оказа се че има  негова статуя в града, която нямах търпение да посетя. Докато Кокера и Марто се заеха с работата по лодката и пазара, хлапетата, заедно с Тонката се потопихме в атмосферата на града. Страхотно и китно гръцко туристическо градче с малки сгушени бели и сини къщички на по два етажа. Ресторантчета и приятни заведения ни заобикаляха отвсякъде, но ние както винаги имахме само  една важна мисия, да намерим най- вкусния сладолед тук. Разделихме се на няколко групи и търсенето започна. Открихме няколко магазинчета, и опитахме от почти всички. Доволни се разходихме, купихме си и сувенири и стана време да се връщаме към яхтата, защото имахме час за вечеря. Докато почивахме и спорехме, най- вероятно за това, кой е изял най вкусният сладолед, дали е бил по- добър евтиния с три топки или скъпия с две, се върнаха Марто и Кокера с големи торби.
Кокера гордо ни заяви- “Млади, юнги, тази вечер сготвих от един рибен, ресторант.” Започнаха да се отварят кутии по масата, риби, скариди, калмари, октопод, пържени картофи, гирос порции, още пържени картофи, ле- ле, истински пир за вкусовите ни сетива. След повече от час борба се оказа, че ще имаме със сигурност и утре за обяд. Със сигурност беше много вкусно, но според общото детско мнение на лодката, Кокера готви по- вкусно. Точно беше поразхладило и яхтата се полюшкваше на пристанището, едва не подпирайки съседните лодки. Тони, Марто и Кокера се събраха и след малко ни заявиха, че вече сме достатъчно големи, за да ни заведат на бар. Естествено щяхме да пробваме безалкохолни коктейли и да се разходим вече в по- нормална температура навън. Заведоха ни в много приятно местенце и всички си поръчвахме детско мохито и подобни коктейли. Посмяхме се добре, снимахме се, беше забавно, но това да ходиш на бар било ужасно уморяващо. Дори едно от хлапетата заспа на масата. Доволни се прибрахме. Пътьом решихме, че след бар е най- добре да хапнеш сладолед, след като се омазахме и изядохме всичко се прибрахме на яхтата, поприказвахме си още малко, порисувахме и си легнахме по каютите, друго си е да си бил на бар и да си пил коктейли с големите и след това на късен сладолед. 😊
На следващия ден отплавахме преди обяд, имахме време да донапазаруваме и да се разходим още малко. Аз се включих в пазара, като помагах да намерим магазин за месо, плодове, зеленчуци и подправки.
Днес вдигнахме котва и потеглихме още преди обяд към о-в Вати. Още е рано да определям кое е красиво и кое не, но смея да кажа, че тук бяха едни от най- красивите заливи, които посетихме. Първо посетихме залив, в който си организирахме най-якото скачане от гика. Това е успоредна греда, която е подвижна и чрез нея се управлява задното платно- грота. Ние го превърнахме в страхотна люлка и прекарахме часове да скачаме от нея. Отправихме се към следващия малък остров. Там успяхме да намерим диво заливче само за нас с чуден плаж. Можехме да си крещим, скачаме и викаме колкото си искаме, а единствените ни съседи бяха стадо диви кози, припкащи по скалистия бряг. Цял ден се гмуркахме, скачахме, плувахме, изследвахме дъното, гледахме риби… в общи линии, нещата които всекидневно правехме тук и никога не ни омръзваха. Казват, че хубавите неща никога не омръзват. Малко по- късно през деня към нас се присъединиха и втората лодка с “порасналите деца”. О, каква морска, водна битка си сътворихме с тях, когато по залез решихме да превземем SUP-a, който използваха. Някъде около час сме се борили с тях и въпреки, че бяха по- големи и по- силни, ние победихме, защото не се отказваме пред нищо, когато става въпрос за забавление. Вечерта продължи с най- вкусната паста, после игри и разговори за преживения ден.
Следващите дни, кой от кой по-пъстри, луди и забавни преминаха като един. Позволиха ни да спим на хамаците отвън на палубата и се въртяхме кой да го прави, понеже бяха само три броя. Посетихме още чудни диви заливи. Стигнахме до о-в Кефалония и водната пещера Мелисани. Въпреки, че чакахме един час на опашка, петнайсетте минути вътре с лодка си струваха. Естествено, ако не беше в “сезон”, както казват възрастните, щяхме да сме сами, нямаше да чакаме и щеше да е за по- дълго, но пак се изкефихме. Ядохме супер вкусните гироси на пристанището. Марто ни научи как да управляваме дингито сами. Возихме се или по- скоро ни дърпаха с въже във водата, докато лодката плаваше между островите. Карахме на ветрила, когато имаше вятър. Посрещахме изгреви и залези, спяхме навън. Посетихме още една водна пещера, този път с плуване, стигнахме в Папаниколис. Там скачахме от скали, плувахме до брега, но трябваше да сме и бързи, защото непрекъсното влизаха и излизаха кораби с туристи.

За наш късмет прекарахме почти сами цял час вътре. Още един залез, още един изгрев, плуване, скачане, много смях, забавления и вкусна храна приготвена от нас, защото вече помагахме доста в кухнята, даже си откраднах и няколко рецепти за вкъщи.

Вече плавахме към марината на Лефката. Беше минала цяла седмица и никой не разбра, как това се случи, като един миг. Казват, че когато ти е хубаво и приятно, времето лети и не усещаш кога минава- ами,прави са.

На влизане в канала на Лефкада, от нищото се появи тюлен. Сякаш ни изпращаше скачайки между вълните и плувайки по гръб. След като пристанахме, си оправихме багажите, след което се отправихме на разходка из Лефкада. Градчето е красиво, подредено, с много малки магазинчета, отвсякъде ни приветстваха усмихнати гърци и ни предлагаха да опитаме различни стоки. Ние естествено, пак намерихме най- вкусния сладолед, а за вечеря и най- вкусните гироси. Накупихме по един тон сувенири и подаръци. Вечерта прекарахме в русуване на нашите тениски от това тренелариумско приключение, което се получи страхотно.

Тренелариумската “Лефкада” и „Вълшебните заливи на Йонийско море“ 2024г. беше едно незабравимо и истинско преживяване, с много усмивки, спомени, добри приятели и мигове, които дълго ще разказвам след това.
И ще завърша с нещо, което прочетох за домашно за лятото и много ми напомни за тези осем дни на яхтата, когато ми залипсват и търся нещо, което да не ми е харесало тогава:

“Светът – това е нещо много красиво – отвърна Костенурко.
– Не можеш да си представиш по-красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната пропорция: две трети вода и една трета суша.
– Много са го разводнили – разочарова се лисичето.”

“Приключенията на Лиско по море”, Борис Априлов

 

върни се обратно