Седем дни, които ще помня завинаги – моето вело – приключение с Тренелариум.

Когато се качихме в автобуса за приключенския лагер в Родопите с Тренелариум, в главата ми имаше само едно: “Какво ли ще е?”
Още не знаех колко ще се уморя, колко ще се смея, колко нови приятели ще направя и колко много ще науча. И най-важното – колко силно ще почувствам, че заедно можем повече, отколкото сами.

Ден 1 – Пристигане под дъжда и първата вечер заедно

Когато микробусът спря, небето вече се беше намръщило. Дъждовните капки падаха по раниците ни, а калта под краката лепнеше. Въпреки това тренeрите ни се усмихваха, сякаш слънцето грееше. Запретнахме ръкави и между пороите започнахме да разпъваме лагера. Някои държаха палатките, за да не ги отнесе вятърът, други носеха оборудване, а тренерите тичаха между нас – помагаха, връзваха, поправяха, окуражаваха.
После направихме първата си вечеря заедно – приготвена от нас, децата: скара, свежа салата и много смях. Седнали около масата, говорихме за общите правила, за това как ще се грижим един за друг и какво очакваме да ни се случи през тази седмица. Аз си пожелах да е приключенско, да караме много колела и да науча нещо ново за природата.

Ден 2 – Около язовира и първите уроци по комуникация

Събудихме се от свежия въздух и тихото шумолене на гората. Денят започна с онези, тренелариумските игри, които неусетно те вкарват в ритъм за приключения, последва  велосипеден преход около язовир Батак – точно това, което много от нас бяха написали в очакванията си. Пътеката се виеше край водата, а гледките бяха като от филм.
Тренерите ни учеха как да се движим в колона, кога да викаме “дясно” или “ляво”, за да предупредим другите, и как да се пазим взаимно. Видя се кой какви пропуски има в карането, нагласихме техниката си, дадоха ни добри съвети. Денят измина неусетно.
Вечерта, когато се събрахме в кръгче, Андрей и Ива ни представиха плана за следващия ден: 50 км колоездене с изкачване до крепост Цепина. Всички затаихме дъх – беше едновременно плашещо и вълнуващо.

Ден 3 – Предизвикателството, което променя

Тръгнахме рано, а слънцето едва се показваше иззад планината. Километрите се трупаха, изкачванията ставаха по-стръмни, а дишането – по-тежко. По пътя разбрах колко е важно да имаш до себе си хора, които да те насърчават. Имаше невероятно дълго спускане през мека, горска пътека. После преминахме през равнинна част,  където научихме интересни факти за праисторически животни населявали тази земя.
Когато стигнахме кръстопътя, където трябваше да решим дали да продължим до крепостта, всички се погледнахме. Изкачването до самата крепост изглеждаше доста тежко. Беше ни топло, а някои от групата вече бяха на ръба на силите си. Тогава взехме решение – да пропуснем крепостта и да се приберем заедно.
Вечерният разбор беше различен – говорихме за това, че истинският екип не е този, който стига най-далеч, а този, който върви заедно и споделя и радостите и тежките моменти. Все пак равносметката е почти 40 км за този ден. Определено сме горди от постигнатото, от споделеното време и от подкрепата, която си давахме един на друг.

Ден 4 – Пещери, история и нови избори

В този ден ни чакаше едно от най-вълнуващите преживявания – пещера Лепеница. Облякохме се с непромукаеми дрехи, сложихме на главите си каски с фенерчета. Пещерата е полуоблагородена, това означава, че няма напрвени пътеки и няма осветление. Студените капки падаха от тавана, а тъмнината сякаш ни прегръщаше. Чувахме само стъпките и смеха си. Беше изумително колко тъмно и тихо може да бъде в една пещера. Записвам си го в личния дневник, като изключително преживяване. Следобеда взехме решение, че все пак ще отидем до крепостта Цепина, но пеша. Гледките от руините към долината и близките села спира дъха. Погледа се рее надалеч. Ива и Андрей ни разказаха истории за миналото, старите легенди и за славните години, когато в крепостта е кипял живот.
Вечерта на обичайното ни кръгче за споделяне на емоциите от деня, обсъдихме два варианта за следващия ден: изкачване на връх Сютка или спускане с колела до град Батак и историческа разходка.

Решихме, че ще караме колела и ще експериментираме с нови пътеки към Батак.
Ден 5 – Когато пътеката изчезне

Тръгнахме по план, но в средата на маршрута маркираната пътека изчезна в гъста растителност. Гледахме картата, обсъждахме варианти. Много ми хареса, че тренерите ни провокираха да обсъждаме варианти, но ни оставиха сами да вземем решение. Те  ни обясниха как в природата понякога пътеките изчезват или се появяват нови, които ги няма на картите ни и колко е важно да умеем да се връщаме, преди да е станало късно.
Вечерта обсъдихме подробно ситуацията, навигациите, подготовката и взетите решенията в непредвидени ситуации. Аз осъзнах, че не всичко е под наш контрол – и това е част от магията на приключенията.

Научихме нов урок – как да избираме, когато и двете опции са хубави, но силите ни са ограничени, как да поддържаме доброто настроение на групата, дори когато всички са изморени и как да взимаме решения, когато възникне непредвидена ситуация.

Ден 6 – Колела, канута и моментът, в който станахме истински екип

Тръгнахме с колела от стената на язовир Голям Беглик до горски център Чатъм. Там ни чакаха канута и една специална изненада – плаване до малък остров, на който има пещера. Достигането до пещерата става само чрез спускане с въже през тесен отвор. После попадаш в голяма пещерна зала, където криволичеща пътечка те изкарва на горната земя. Чудесно преживяване и определено доза адреналин за всички. Да, много ми хареса. Плаването из спокойните води на язовира, цялата тази борова гора, малките полянки в заливите, странния, малък остров пълен с диви ягоди и боровинки, ненадейно изкочилите отвори в земята, сякаш проходи към друг свят, спускането с каски, въжета и челници през тези отвори, изследването на голямата, пещерна зала, полъха на свежия въздух, когато наближиш изхода на пещерата.

На връщане се случи инцидент. На съвсем равния черен път, Бо падна от колелото си и получи травма на лакътя си. С нас имаше планински спасител, който веднага шинира ръката на Бо. Обсъдихме различни варианти помежду си, после с Деси и с родителите на Бо и взехме решение да отидем до Велинград, цялата група, за да прегледат Бо. Искахме да сме до нея, защото сме една група, защото, когато на някой нещо му се случи, сме ангажирани всички с това. Пренебрегнахме собствената си умора, защото групата е над всичко. През цялото време тренерите следяха всеки – дали е добре, дали има нужда от помощ. Шинираха ръката на Бо, родителите й решиха все пак, че е добре да се прегледа още веднъж и щяха да я приберат. Качихме се в буса, разказвахме си истории и се смеехме. Бо даже забрави за травмата си.
Когато се прибрахме в лагера, за вечеря си приготвихме най-вкусните сандвичи, защото беше станало късно и нямаше време за готвене. Бяхме заедно и това беше най-важното.

Ден 7 – Да си тръгнеш по-силен

Сутринта всички събирахме багажа – и своя, и този на Бо и Тео. Тео го взеха през нощта, защото хвана коремен вирус и имаше нужда от спокойствие и почивка. Никой вече не казваше “това не е мое”. Бяхме се научили, че в групата всичко е общо и всеки помага на всеки.
Разказахме си най-силните моменти от тази седмица, получихме значки и си напарвихме гривни от въженца, за да си спомняме за прекрасните мигове и щастливи приключения и да, пожелахме си да се върнем пак. Смяхме се, вълнувахме се и знаехме, че този лагер ни е направил по-смели, по-силни и по-грижовни към себе си и към околните.

Тази седмица в детския лагер Родопско велопътешествие на язовир Батак с Тренелариум беше истински урок по живеене, по приятелство, по смелост.
Научихме, че и в дъжда, и в калта, и в умората, ако си с правилните хора и с подкрепящи те тренери, всяко предизвикателство се превръща в приключение и да ние определено можем повече!

Благодаря!

 

върни се обратно