(един разказ от Неда)

Да започнем от края на това прекрасно пътешествие.

Събота сутрин: Пирин се усмихва, топло е, почернели и леко изморени деца сядат в гората, дъх на бор и река. Завърта се полека разказа за една отминала седмица:

„Какво ще ви остане, утре, когато сте в домовете си, изкъпани, гушнати от маме и тате?”

„Върхът, белите скали, реката и цопкането, катеренето и реката, дивите кози, всички заедно на върха, бутането и жестокото спускане към село Баня, бурята, вечерта след многото каране, когато си говорехме, да остана сама в гората с мисълта за сестра ми, смешките и козите, гледката след бурята и Банско, реката и тролея, надолу с колелата по пясъчните пътища, да се смеем заедно!“

Но за да се стигне до всичко това, едни 16 малки приключенци, положиха много усилия, минаха много крачки, навъртяха много километри с колело, изиграха много игри, научиха много и разбраха за себе си и другите всякакви неща, сподавиха много сълзи и споделиха много усмивки.

Денят на пристигането ни в Банско беше колкото дълъг, толкова и кратък 🙂

Наситен с очакване и нетърпение, запознаване, игри и много споделяне. Накрая всеки направи своя щит и разказа на останалите за своите страхове и мечти.

На следващия ден ни очакваше каране и целта ни беше да достигнем до Бъндеришка поляна. Групата се раздели на каращи и бутащи, на тъжни, на надъхани, на уморени и на забавни моменти. Нооо, всички изминаха тези заветни 13 км с голяма денивалиция и на поляната, нямаше по-щастливи деца от тези наши Пирински колоездачи. Вихрен ни гледаше отгоре усмихнат и сдържан.

Вечерта имаше  умора, смях и много игри!

Заспаха като къпани, не че не бяха 🙂

Третият ни ден беше посветен на голямото каране до село Елешница и посещение на минерален басейн. С много ентусиазъм тръгна нашето вело-пътешестиве, който полека отстъпи на умората, на дългоочакваните въпроси „Кога ще стигнем?”, „Колко ни остава?”, чиито отговори са винаги: „Още малко“ 🙂

Децата се научиха да  боравят с карта, да следят маршрут и денивелация, за да разберат сами до къде сме и колко всъщност ни остава.

Групата, защото вече бяхме група, сама стигна до извода, че няма да достигнем Елешница, очакваха ни много километри каране с бавно темпо и много качване на връщане 🙂

Но прекрасното е, че винаги има още едно Пиринско село, което да ни посрещне. И така преминали в Родопите, виждащи Рила и устремени към Пирин, децата едно куче, Андро, Неда и Косьо се отправихме към село Баня и легендарния селски минерален басейн.

Беше епично спускане – технично и емоционално. Басейнът – без коментар, само снимките и спомените 🙂 Иии, за да е още по-истинско, ни настигна лятна Пиринска буря. Която първо чуваш и после те застига с най-красивата си форма: дъжд, вятър, а ти наблюдаваш всичко това, потопен в топлата, минерална вода.

Тръгнахме си от село Баня, дъждът спря, земята дъхаше с топлия си аромат, слънчев лъч ни водеше към Банско, а Вихрен ни чакаше. Изпяхме си песните, разказахме си историите, смяхме се и плакахме (да едновременно с карането на колело). Хотелът и топлият душ ни очакваха. Завършихме този ден с много споделяне и разказване, обединихме се около думите – приятел, помощ, ръка, усмивка и така едни деца прекрачиха още една крачка напред и нагоре към себеопознаването.

Четвъртък беше денят за катерене и въжени елементи. Скалите винаги са предизвикателство, дори за “гърмяни зайци”. Беше разкошен ден в планината, всички пробваха двата маршрута, всеки пребори себе си и всички бяха с една идея по-внимателни, по-слущащи се и по-толерантни. Следваше слайклайн (лента за ходене) и игра в отбори, в която децата успяха да разберат за другия много и интересни неща, за да осъзнаят, че успехът зависи от всички. Преди дългоочаквания тролей, изиграха игра и този път успяха, заедно, чувайки и виждайки, заради всеки един от отбора и спечелиха „бога“ със смешно име Даждбог 🙂

След въжените предизвикателства ни очакваше река Бъндерица и огромните бели камъни за плаж, цапане иии мокрене 🙂

Вечерта завърши с голямо и много енергично кръгче, с много усмихнати лица и много „блгодаря“.

И ето, дойде денят за него – връх Вихрен.

Денят беше красив и многоооо ранно започна за нас. Така е с планински  преходи – „Връх до обед се изкачва“!

Хижа Вихрен се събуждаше, малкото хора на паркинга с интерес наблюдаваха нашето събуждащо се кръгче там, преобличащи се деца, които станаха отбор „Тренелариум а.к.а Пиринските баби“.

Надъхани, сами поеха по пътеката, с карта, компас, водачка и много очакване. Пътят е дълъг, но славен. Красив е този Пирин. Тодорка ни гледаше и топло ни подканяше, дивите козички бяха неотлъчно с нас, а върхът леко се надвесваше. Децата и техните “ох” и”ах” кънтяха навред. Кой, каквото ще да казва, но 3:30 мин и те – ”бабите” бяха на върха:)

Хранааа, снимки и развятото знаме на „Пиринските баби“!

Много снимки и усмивки, много гордост и много браво от Косьо и Андро, от мен Неда и по една сълза от радост. Връщането беше тежко, но красиво и козите ни съпроводиха надолу 🙂 – коза на плаж, снимка с коза, дете с коза, водопой с коза, ами в града няма как да се случи.

Крачетата туптяха, главите леко тежаха, но един басейн е винаги добре дошъл.

Вечерта беше тиха, споделяща, чуствителна и имаше много доволни лица осветени от залеза – Вихрен пак ни гледаше и  ние му благодарихме!

И така, стигнахме тази шеста сутрин, в която си спомнихме всичко или почти, припомнихме си всички истории за славянските богове и всички истории за пиринските баби.

Разделихме се с усмивка и страхотното усещне за нещо истинско, което не можем да облечем в думи! Доброто живее в душите на хората и се вижда в усмивките на децата – това видяхме всички! Красив си Пирине, ще дойдем пак с верните си кончета на колела!

върни се обратно