Очарователно е, че всички – малки и големи обичат приказките!

Ето я и нашата Рилска история, по следите на една приказка …

Пристигнахме на прекрасно място в гората, близо до реката. След първоначалната суматоха по настаняване и обяд всички се събрахме, за да разберем какво ни очаква. Докато децата се суетяха, неочаквано дойде и първото предизвикателство от Деси – всички за ръка в реката… Още в този първи момент стана ясно, че един без друг няма как да се справим! Последваха множество игри на две групи и неусетно дойде време за вечеря, а след нея на поляната пред къщите започна и нашата приказка.

“Някога, много, много отдавна, в една красива страна, се намирало малко селце. Казвали му: Мацакурци….” .

Децата седяха, наострили уши. Разви се приказката до момента, на първото геройство и… Хоп, разказвачът затвори книгата.

„Приказката ще продължим, срещу преживени приключения и спечелени – „Какво?… Букви ли“? -от предстоящите предизвикателства. 😊

Първата нощ гонехме чудовища от под леглото, палехме и гасихме лампи, броихме овце (бройката им намаля до края на лагера) , гушкахме се, справяхме се с хъркащи съквартиранти, хихикахме си “тихо” в банята, без да си даваме сметка, че пречим на другите. Дълги разговори и молби, доведоха до разбиране и съгласяване, че „така е много гадно“.

През следващите два дни се разделихме на три групи.

Група колоездачи с Йо и Косьо поеха в посока параклиса “Свети Мина”. След поредица от “боли ме главата”, “ще умра”, и “ не мога повече”, преодоляха стръмната част от маршрута (около 2 км) и достигнаха до прекрасна поляна с гледка към вр. Мальовица. Последваха множество падания, локви, паднали дървета, заседнала обувка в калта и прилежащата радост от всичко това.

„Вижте сърна!“ – извиква някой и вече няма следа от болката в крака.

Общо изминатото разстояние за деня е 10 км! 🙂

На следващия ден групата пое в посока с. Говедарци – х. Мечит. Натрупаната умора е налице, но по пътя децата си намериха скокче, което предизвика по-смелите.

В края на деня всички се възнаградиха за усилията си със… сладолед!

По същото време, втората група колоездачи с  Андрей и Криси, поеха с колелата към вр. Закирица.

Първото голямо изкачване, с коловози по 1м, 1,5м предизвика всеобщ рев, но бе преодоляно. След увещания за стройни мускули, сила надвишаваща, тази на Голиат и мега, ултра, гига полезността от заниманието, групата достигна  параклиса св. Мина. Е, друго си е да погледнеш света отгоре. Някак по-добре изглежда всичко.

След така бленуваната почивка идва ред на спускането. Стръмно, технично спускане, изискващо специални умения. Ами, учим се. Където страха е по-силен от уменията, слизаме и бутаме. Все пак ни е първи ден на колела. 😊

Ето я реката, слязохме от баира, но следващото предизвикателство вече дебне. Необходимо бе да пресечем реката. Събухме се и геройски преджапахме. След този вълнуващ ден, беше добре, че има заслужен сладолед!

На следващия ден, групата се отправи към х. Вада. Днес вече всичко беше наред. Малките препятствия по пътя не изненадаха никого. Скокчета, локви, камъни, вече всички се чувстват по-уверени. Групата измина общо 25 км и при спускането постави рекорд за скорост- 43км/ч. Разбира се, денят приключи със… сладолед!

Освен двете групи колоездачи, в това приключение има и една трета група, без която събирането на онези, важните неща, щеше да е съвсем невъзможно. Та, те, тръгнаха и  стигнаха до р. Лакатица. Приключения не липсваха, както подготвени предварително, така и съвсем изненадващи. Многобройни игри, среща с бик, галене на овце, шляпане в реката и едно епично бавно връщане, наобратно.

На следващия ден имахме за цел да стигнем до р. Черни Искър. Освен това, бе необходимо да се справим с трудни главоблъсканици, които целяха да ни покажат важността на подкрепата и приятелството.

Всяка вечер, всички се събирахме край лагерния огън и споделяхме, кой през какво е минал, какво се случило, какво е спечелил. А те, печелеха свитъци с букви и с нарастващ интерес слушаха поредната част от нашата приказка.

Денят за въжени елементи настъпи и вълнението бе голямо. Имаше изградени въжени препятствия над пенливите води на Мальовишка река. Всеки, притаил дъх, с любопитство чакаше реда си, когато щеше да се изправи пред приключението и да намери собствен път за справяне с него. Реката бучеше, въжетата се люлееха, останалите от групата крещяха, окуражавайки преминаващия. Сила, смелост, воля, преодоляване на самия себе си! Доверие, подкрепа, споделяне. Да, това са качествата, които наблюдавахме и върху които дългоооо дискутирахме, когато небето притъмня, коремите бяха пълни, огъня топлеше и само спомена обикаляше, все още енергично, около децата.

Всяко приключение си има връхна точка. Това е моментът, когато групата се е стиковала и действа като едно цяло, решенията се взимат с лекота, има изградено доверие, всички знаят, кой в какво е силен и остава само най-трудното: всеки да се изправи пред предела на възможностите си, да направи дори и най-малка крачка отвъд и заедно с останалите, да продължи… И така, групите се отправиха на поход. Децата с Андрей и Криси поеха към х. Мечит. Задачата им беше усложнена- трябваше сами да се ориентират с помощта на навигация. Да разчиташ карта от телефон, да боравиш с чужди думи, да сравняваш терена с дисплея… трудна работа. Все пак с общи усилия, кратко лутане, лек спор, постигане на консенсус  и съвсем незабележима помощ от приятел, децата достигнаха до целта си.

Групата на Косьо, Киреца и Ива пое към параклиса св. Илия. По пътя се насладихме на страхотни гледки, последвани от стръмни изкачвания, порядъчна доза мърморене, достигане до целта и обяд. От само себе си получи ситуация, която тренерите веднага решихме да използваме. Трима човека от групата ни, се бяха отделили без видимост към нас и без да се обадят. Оставихме Ива (мен) скрита на място, от което имаше чудесна видимост към разклон на множество пътеки. След десетина минути децата се върнаха при параклиса и с изненада установиха, че там вече няма никой. Викаха известно време, след което  последва това, което можеше да се предвиди: поеха бързо в грешна посока…А междувременно групата установи, че има липсващи хора и разтревожени тръгнаха обратно да ги търсят. Тренерите наблюдавахме поведенията, изчаквайки известно време, преди да се намесим и да върнем тримата “загубени” в правилната посока. Събрахме се на едно място, поговорихме отново за това, как се придвижваме в планината и какви опасности, и рискове можем да срещнем по пътя си, съответно как да се справим с тях. Обърнахме внимание на важността, когато сме в група,  да внимаваме и да се чуваме, да следим къде са водачите на групата и да слушаме какво казват.

Този ден остана време и за бране на диви ягоди.  Щастливи, задъхани и “намерени” продължихме пътя си. Прекосихме  р. Лакатица и надникнахме в една пещера.

Последна вечер. Наредихме се около огъня. Притихнали, слушахме разказите на всеки участник от изминалата седмица. Пулехме очи, треперихме, ръкопляскахме, прегръщахме се и се смяхме, докато участниците разкрасяваха преживяванията си. Накрая получихме последните букви от приказката. Всички с нетърпение очакваха краят й. Развръзката щеше да дойде на следващата сутрин.

В събота, след закуска, всички се събрахме, за да разгадаем написаното. Дълго подреждахме събраните думи, нагласяхме изречението, точките, запетайките, докато се изписа…

“Приятелството- нашето съкровище!“

Събрахме се, благодарихме си, посмяхме се, всички заедно пуснахме по едно камъче с желание в реката и определено не ни се разделяше! Имаше въпроси “ А другия път може ли пак същата приказка?”

А нашата приказна приказка завърши така:

“Нашите герои – Яни, Мони, Божура и Иглика получилили най- голямото богатство. След всичко, което преживели заедно,  те останали приятели за цял живот!”

Благодаря на всички замесени в тази приказна история, реализирана в различния свят на Рила планина! На Деси, Тренера, Косьо, Киреца, Йо, Андрей, Криси и всички деца, и родители, които ни се довериха!

върни се обратно