Велопътешествие на две планини – Пирин 2024г.

Една история за Пиринското ни велопътешествие, разказана от Томбата, с изключителното съдействие на Жени, Ники В. и Криси и с намесата на Деси, с участието на 21 весели колоездачи. 🙂

Ден първи:

Любимото време за велоприключения в Пирин планина, настъпи!

Тази година трасетата са нови, мястото за настаняване е ново, участниците са добре познати муцуни.

Настанихме се в хотел Бялата Лавина.

Разтоварихме колелата и багажа, обядвахме  и се събрахме на обичайното за Тренелариум, кръгче. 🙂

Бяхме общо участници и тренери – 24 човека.

 Разделихме се на две групи и процесът да станем две истински групи, които да преминават с лекота през предизвикателствата, да посрещат смело приключенията, да се сприятелят и да си помагат, стартира.

Пред нас – тренерите, се извиси голямо предизвикателство – повечето участници бяха присъствали многократно на Пиринското велопътешествие, познаваха се много добре и определено си имаха изграден момчешки, изключително динамичен микроклимат помежду си. 😊

За нас беше много важно да създадем едно уникално и запомнящо се приключение за тези участници.

След като си направихме игрите за опознаване и сближаване дойде и времето за карането на колела.

За начало си поговорихме за основните правила, които трябва да следваме, когато  караме в населено място или по пресечен терен. Говорихме за устройството на колелото и как да се грижим за него, за да е винаги в кондиция за всички бели, които ни очакват. За скоростите и как да си улесним живота, когато знаем как да ги използваме максимално ефективно. Какво означава дистанициямежду движещи се обекти и защо е важно да я спазваме.

Направихме пълен преглед на велосипедите си, на  екипировката си.

Първото ни загряващо каране направихме от хотела, по ски пътя, в посока на местността потеглихме към местността „Пещерите“, за да проверим нивото и уменията на всички участници.

Имаше по-бързи, по-технични, по смели, по-предпазливи, по-спокойни, по-скачащи, по-нетърпеливи, по-малки велосипедисти. Важно беше да стиковаме групите си, за да може да вземем максумума от предстоящите 6 дни. 😊

Вечерта на кръгчето ни обсъдихме всички затруднения, които имахме през този ден, дадохме си идеи едни на други, как да се справим с тях, казахме си какво ни очаква следващия ден и разпратихме всички по леглата.

Когато всички потънаха в сладки сънища, за нас тренерите, организаторската работата започна с планиране на следващият ден спрямо уменията на участниците. Гъвкавостта ни позволи да напаснем ден по ден програмата си, за да сме в крак от нуждите и енергията на децата.

Чертахме нови тракове,  изрязвахме части  от пъзела, който беше основата на приключението ни, гравирахме с пирограф имена върху дървени части…В общи линии,  забавлявахме се. 😊

Ден втори:

След обилната закуска в хотела, си натъпкахме раниците със сухият обяд, проверихме дали всички имат необходимите за деня неща (вода , резервни гуми, помпи , шапки, репелент , слънцезащитни мазила , храна и т.н. ), бяхме готови да започнем нашето вело-приключение, което малко по-късно прерасна в изпитание за всеки участник.

Маршрута, който бяхме избрали за деня беше от гр.Банско до с.Баня.

Там щяхме да обядваме и да открием необходимите ни парчета от пъзела, по зададените улики.

Първата час от деня премина чудесно. Трасето беше предимно спускане и всички успяха да стигнат до с. Баня в добра кондиция и настроение.

 Намерихме си дебела сянка, хапнахме, починахме си и всички заедно поехме обратно към гр.Банско. Трасето ни беше кръгово и затова се движехме по нови пътеки.

Времето беше много топло и въпреки честите спирания за охлаждане, вода и почивка на сянка, пътя ни се видя особено тежък. Все пак трите реки, които прекосихме ни дадоха много поводи за смях.

Сменяхме гуми, правихме много кръгчета, за да оправим някои неясноти от гледна точка безопасно каране, почивахме, тръгвахме, мрънкахме, пак почивахме, мокрихме се и така нарая се добрахме до хотела….

В нашата група имахме Оги, който за първи път участва във вело-лагер. Дотук нищо, кой знае какво, но..

Оги е малък, но с огромно желание да се научи да кара, за да може с татко си да кръстосва планинските пътеки и да не му отстъпва на темпото.

Ники беше основната опора през този ден на Оги. Двамата си спретнаха изцяло тяхно си приключение. Когато на Оги му ставаше много трудно, Ники връзваше колелото му за своето с дълго въже и така му помагаше по- малко, теглейки го.

Равносметката за деня?

Цели 30 изминати с велосипеди километра. Истинско постижение предвид горещото време и разнообразието на технически умения у децата. Но всеки от тях е наясно, че Тренелариум означава предизвикателство и всички искаме да успяваме да се справяме с предизвикателството.

Студена баня, освежаваща и зареждаща с енергия вечеря, кръгче с анализи от деня, обяснения за следващия ден и гигантско удовлетворение от постигнатото през днешния ден.

Ден трети:

За този ден бяхме подготвили приключенски казус. Всяка група  получи по една кръстословица, в която да нанесат намерените интересни факти от културата и традициите на гр. Банско.

Определено децата срещнаха трудности в това да комуникират свободно с местните хора, да търсят информация без допитване до Гугъл, да се ориентират само по обяснения, да ровят в архиви, да четат текстове, забравени почти от всички.

Все пак имаше достатъчно интересни факти и случки, които да обогатят мирогледа ни и да ни научат на нещо необикновено.

Събрахме се да хапнем сладолед и да обменим историите си от деня. Направихме си презентация и всяка група разказа през какво е преминала, какво е научила, какво й се е случило.

Следобед отскочихме до байк парка на Банско, за да потренираме малко скокчета и минаване през виражи.  Това щеше да ни помогне много за следващите дни.

Ден четвърти:

Този ден го определихме за изкачване във високите части на Пирин планина.

Да зареем погледи на сгорещените села и градове, да се насладим на планинските езера, на прохладата, на дивите кози, които сякаш бяха опитомени.

Искахме да направим кръгов маршрут, като той включваше хижа Вихрен, езеро Окото, от там към Жабешко езеро, след това през Рибно езеро, от там до Муратово езеро и накрая отново към хижа Вихрен.

Направихме си ранна закуска, подготвихме си раниците с всичко необходимо.

Анди ни съдейства с превоза до хижа Вихрен.

Не след дълго се озовахме пред хижа Вихрен и след кратък инструктаж потеглихме към първата ни отправна точка. Темпото ни беше добро и скоро достигнахме първата си точка от прехода – езеро Окото.

Планината разкриваше своята красота пред погледите ни. Въздуха по-леко се вдишваше и някак енергията ни беше повече, като че ли. 😊

Поехме към Жабешко езеро.  Пътя до него не беше много лек.  През цялото време имаше изкачване, пресичахме реки, клековете се опитваха да ни отклонят от губещата се постоянно пътека, но накрая го открихме.

Жабешкото езеро е част от Бъндеришките езера, които са общо 16 на брой и е най-високото от всички тях. То се намира на цели 2322 м.н.в. Предполагам, че всички запомниха, че всички тези езера имат ледников произход, което е изключително за нашите ширини и височина на планините ни.

Е, та починахме си,  обядвахме, снимахме се за спомен и се отправихме към Рибното езеро.

Не след дълго се озовахме пред огромна каменна река по-която трябваше да се спуснем. Тук вече нещата станаха сериозни, очакваше ни труден и техничен пасаж за преминаване. Направихме инструктаж откъде и как да се минава по  големите камъни, колко е важно да се следват стъпките на водача,  да не се изпреварват, да не се бутат и т.н. и много да внимават с нестабилните камъни, като се предупреждават един друг, да си помагат и да се грижат за общата безопасност на групата.

Тръгнаме надолу и всички бяха много екзалтирани от каменната река, бяха много концентрирани в това да се движат внимателно, да си общуват всеки с всеки, да си помагат в трудни ситуации, да си разменят храна, вода, да си подават ръка в трудни моменти.

Гледката, която се откри пред нас към Рибното езеро беше зашеметяваща. То се намира на 2190м.н.в. и информацията гласи, че е пълно с риба, откъдето идва и името му.

Децата вече бяха понатрупали умора от прехода и от всички преживявания, и започнахме да спираме за почивка по често, водата за пиене почти ни свърши на всички и тогава онова, за което не спираме да говорим заработи на пълни обороти. Всеки бе съпричастен и отдаващ всичко което има, на всеки нуждаещ се. Беше изключително да се наблюдава, как групата си беше съвсем истинска група и екипните процеси се случваха ненасилствено.

Ето, че достигнахме и последното  езеро от предварително подготвения план – Муратово езеро То се намира под Муратов връх и връх Хвойнати. То е най-обширното езеро. Неговата площ е над 12 декара, разположено е върху гранитна скала и най-дълбоката му част е над 3 метра. Водата му е толкова кристално чиста, че ако човек се загледа дълго в него, направо се хипнотизира. 😊

След почивка и игри, поехме към хижа Вихрен. Там си открихме парчето от пъзела, което ни заведе до най-старото дърво в България, а именно Байкушевата мура.

Равносметката за деня измерена в часове и разстояния –  7.30 часа и 11.500 км. Измерена в гледки и спомени – безкрайни. 😊

Ден пети:

Следваше поредното предизвикателство

А то беше следното – да се качим с бусчетата до Шилгарника и оттам да се спуснем до Банско с велосипедите си по ски пътя.

Колкото и забавно да звучи, все пак това е технично и тежко за каране трасе, защото по пътя надолу има големи камъни, пясък, скокчета, корени и всякакви препятствия. Всичко, което бяхме научили до момента влезе в употреба. И за скокчетата, и за дистанцията, и за ефективната работа със скоростите.

Резервите от Цикатридина бързо привършваха, заради многобройните леки охлузвания от недоглеждането на някой подценен участък.

Добрахме се до хотела с широко ухилени лица, горящи очи и усещането, че вече определено можем повече.

Ден шести:

Дойде и моментът за закриване на това вело-пътешествие. Раздадохме си ръчно направените спомени от това приключение, разказахме си за пореден път веселите и вълнуващите случки, казахме си „до скоро“. Надяваме се да сме показали на хлапетата красотата на планината, да сме запалили любовта към вело-приключенията, да сме им помогнали да опознаят по-силно своите силни страни и да бъдат по-добри приятели.

Благодарим от сърце за вълнуващите дни и до скорошнисрещи, вело-приключенци – Томбата, Жени, Ники и Криси!