Ден 1 – Началото на нашето приключение

Още щом автобусът спря пред хижа „Христо Смирненски“, усетихме онова особено вълнение, което винаги носи първият ден на лагер. Въздухът беше свеж, планинският вятър сякаш ни подканваше да се гмурнем в ново приключение. Вътре ни чакаше топъл обяд – ароматна супа и гозби, който се смесваше с мириса на смола отвън. Настаняването мина бързо – повечето вече се познавахме, макар и да не бяхме виждали лицата си от месеци. Усмивките се върнаха така естествено, сякаш никога не сме се разделяли.

Небето обаче, реши да ни посрещне по свой начин – тъмни облаци се струпаха над върховете, а първите капки дъжд забарабаниха по покривите. Прибрахме се в малка къщурка край хижата, където времето сякаш спря. Там сложихме основата на нашия лагер – създадохме правилата, които щяха да ни водят. После се потопихме в игри – смях, шум, леко препускане от една задача към друга, и така до следобед.

Малко преди вечеря ни чакаше първият урок – запознахме се с приложенията за ориентиране в планината: Orox Maps и Maps.me. Учихме се да поставяме координатни точки, да създаваме тракове и да ги следваме. Вечерта вече валеше порой, но ние не мислехме за дъжда – мислите ни бяха изпълнени с карти, маршрути и предстоящи пътеки.

Събрахме в кръгче. Всеки сподели как се чувства след първия ден. Някои признаха, че се радват най-много на срещата с приятели, други – че нямат търпение за първото каране. Дъждът навън беше като музика – нашият лагер започна с обещание за приключения.

 

Ден 2 – Обиколката на язовир Белмекен

Сутринта започна с особена тръпка – днес беше денят за каране на колела. Бяхме решили не просто да видим язовир Белмекен, а да го обиколим целия. Това обещаваше километри смях, усилие и гледки.

Тръгнахме по горска пътека непосредствено до водата. Вълните на язовира отразяваха небето, което непрестанно се менеше – ту сиво, ту синьо, ту прорязано от светлина. Всички тайно очаквахме да завали – и, разбира се прогнозата не ни подведе. Точно когато стигнахме едната стена на язовира, се изля онзи особен летен дъжд – колкото да те намокри, без да ти отнеме настроението. Всъщност, дъждът придаде още повече чар на приключението. На асфалтовия път, гледките се разкриха широко – облаци в жълто-сиво, от които срамежливо се подаваше слънце. Карахме и си говорехме, слушахме музика, смехът ни ехтеше в планината. За миг се почувствахме като малка картина – колоездачи, вплетени в ритъма на природата.

Върнахме се в хижата още следобед. Денят обаче не беше свършил –беше „ден за колела беше и ден за учене. Разглобявахме велосипеди, учехме се да сменяме гуми, да назоваваме всяка малка част от колелото.

След игрите ни чакаха нови предизвикателства – задачи, които тестваха нашата комуникация и доверие. Търсехме решения заедно, спорехме, смеехме се на странните си идеи, но винаги стигахме до отговор. Верен или не, важното е да работи и да ни върши работа. Навън облаците продължаваха да се гонят по небето, а през прозореца се чуваха звънците от стадата овце, които минаваха покрай хижата.

Вечерното кръгче беше пълно със смях и споделяне на случки от деня. Искахме още каране. Тези 20 километра не ни бяха достатъчни. И естествено взехме колективно решение: и утре ще караме!

 

Ден 3 – Кайзеровият път и магията на планината

Слънцето изгря ярко, пробивайки облаците, а въздухът беше свеж и ароматен. Днес щяхме да поемем по Кайзеровия път – стар военен път, построен през 30-те години на XX век по заповед на цар Борис III, предназначен първоначално за ловни излети и транспорт между Белмекен и Юндола.

Тръгнахме от язовира, а около нас преминаваха състезатели по биатлон – тяхната дисциплина се усещаше във въздуха. Следвахме черния път, който миришеше на смола и хвойна. Първото голямо спускане предизвика вятър в лицата и усмивки, последва изкачване, което ни изправи пред първите си изпитания.

След около 20 километра каране, достигнахме билото – слънцето грееше, а пред нас се разкриваше гледка към Пирин и околните върхове. Обядвахме там и се спуснахме обратно към язовира – умората вече тежеше, но подкрепата и смехът на групата правеха всичко по-лесно и възможно. Прибрахме се изморени и доволни от постигнатото.

Вечерното кръгче беше изпълнено с признания и смях.

 

Ден 4 – Ориентиране и групов проект.

Сутринта започна с подготовка за ориентирането. Разделихме се на четири групи, всяка със собствена мисия – построяване на така наречените проблемни задачи. Те изискват планиране, изготвяне на стратегия, креативни решения, разпределяне на роли, много комуникация, много изслушване, разпределяне на роли.

Поехме в различни посоки, избирахме места, чертаехме тракове и после разменяхме координатите. Два пъти работихме с тракове, два пъти – само по точки. Всички се движехме внимателно, изследвайки гората, и постепенно откривахме това, което другите бяха създали. Изптавихме се пред задачите и ги разрешихме. Къде с повече красъци, къде с повече смирение, справихме се. 😊

Следобед дойде груповия проект – истинско изпитание за комуникация и работа в екип.

Разпределихме роли, предавахме информация по ограничен начин, опитвахме се да разберем информацията, „влизайки в обувките„ на предаващите. Дали успяхме. Да, справихме се чудесно и започнахме да осъзнаваме признаците на груповата динамика.

След тежкия проект ни очакваше отборна игра с шест етапа: колела, физически задачи, точност и прецизност, а финалът беше сглобяване на пъзел. Поляната пред хижата се превърна в арена, всички бяхме „във филма“, а туристите и домакините аплодираха.

Вечерта кръгчето ни събра, за да обсъдим трудности и забавни моменти. Анализът на всичко преживяно трансформира преживяванията в умения и знания, които ще са полезни и важни и занапред в ежедневието ни. Точно тези кръгчета вечер, ни помогнаха да разберем поведенията, да ги огледаме от различни страни, да потърсим различни решения. Помогнаха ни да порастнем.

 

Ден 5 – Поход към връх Белмекен

Сутринта започна със събуждане чрез сутрешни игри и проверка на екипировката. Целта за днешния ден е изкачването на връх Белмекен. Пътеката минаваше през клекове, които понякога достигаха височина над 3 метра. Чувствахме се, като в лабиринт. Изкачването беше трудно, но групата ни се подкрепяхме взаимно, носейки усмивки и мотивация.

След два часа и половина вече бяхме на върха. Вятърът развяваше косите ни, а погледът се простираше над планини и долини. След кратка почивка се спуснахме към хижа Белмекен. Там гледката към езерото и скалите беше като излязла от картина – усещането за свобода беше неописуемо.

На връщане избрахме друг път към хижата ни, слънцето печеше, смехът ехтеше сред пътеките, а на една поляна срещнахме стадо огромни крави – сякаш се бяхме пренесли в швейцарски пейзаж. В края на деня бяхме изминали 16,3 км с 948 м Д+.

Вечерното кръгче беше емоционално. Много натрупана умора, но много удоволствие от постигнатото и от споделеното.

 

Ден 6 – Последният ден и финално каране

Станахме, закусихме и оправихме багажа. За последно взехме колелата и потеглихме към язовир Белмекен. Намерихме си красиво място и там направихме закриването на лагера с традиционно кръгче, в което всеки сподели най-силните си моменти. Раздадохме си онези малки неща, които във времето ще ни напомнят за това приключение.

 

След това се спуснахме до село Сестримо – 30 км почти изцяло надолу. Пътеките, гледките, смехът и слънцето правеха всеки километър вълшебен. В селото ни очакваше в буса, за да ни прибере и за да можем да споделим с вас, нашето невероятно, спортно, белмекенско приключение.

 

върни се обратно