Странджанско морешествие

Обичайната среща на стадиона – бусове, раници, сакове, палатки, чували… Успешно натоварваме всичко и поемаме! Този път към Морето!!! Морето през септември е винаги вълнуващо. Лятото все още не смята да свършва, но на моменти се усеща приятната прохлада на есента. Морската вода и пясъкът са топли, щурците не спят, а звездите и планктонът блестят.

Дългият път до Силистар минава неусетно. След 7 часа в буса всички вече имаме чувството,че се познаваме от години. Следва опъване на палатки. Внимателно оглеждаме терена – все пак това ще е нашият дом за следващата една седмица. Надуваме постелки, оправяме багаж, търсим  кърпи, бански, съдове, челници… Почти всичко вече е готово, когато Тренера ни вика за обяд. След това дооправяме новите си домове и бързаме към плажа. Мечтаната вода! След като й се нарадвахме, ни очакват няколко забавни игри и неусетно идва време за вечеря. А останаха толкова много неща, които искахме да си кажем и да направим! Нищо, имаме още цели 6 дни. След вечеря събираме дърва за огън, палим го и сядаме около него, да си говорим. Разбираме, че всеки обича БОБА НА ТРЕНЕРА, дори и тези, които не са го опитвали и все още не са сигурни кой точно е Тренера и защо може да готви боб. 🙂

Измисляме план за следващите дни и се заслушваме в чакалите, които вият в гората близо до нас. Още много шумове се чуват оттам. Един таралеж ни навестява и трополи, като за цяла армия. Лягаме си в палатките, наострили уши за шумовете на заобикалящата ни полу-дива природа.more

Изгрява слънцето. Всички сме чули странната птица, таралежа, чакалите и още най-различни шумове, но като цяло сме се наспали и сме готови да изследваме Странджа. Пътят ни отвежда край река Младежка. Там се пренасяме в началото на XX век с помощта на няколкото запазени Шаронски къщи. Разсъждаваме как са строени, за кого са строени, разглеждаме ги, докато ядем къпини и джанки. Тръгваме да търсим мистичните извори на река Младежка. Още с първото пресичане на реката се убеждаваме, че това са едни от най-чистите води, които сме виждали. И от най-студените, въпреки че, реката е плитка, а температурата на въздуха е 37 градуса! Стръмна пътека ни отвежда до една от най-големите тракийски и късноантични крепости в Странджа – Голямото кале. Качваме се на едната наблюдателна кула, откъдето се разкрива гледка към необятната шир на планината. В мислите си се пренасяме във времето, когато крепостта е трябвало да бъде защитавана. Представяме си как и от къде може да бъде нападната. Тренера помага на нашата фантазия, като нахлува бос и крещящ през едната наблюдателница. Не е било лесно да се отбранява тази крепост.Странджа

Разходката продължава към изворите на реката. Водата ни подканва с красотата и прозрачността си и ние се събуваме да пресечем реката боси. Е, не всички обувки останаха сухи, но си заслужаваше! Изворът е магичен! Огромно старо дърво дава начало на приказната река. В близост се намира поредица от девет пещери, наречени „Леарниците“. Слагаме челниците и влизаме в една от тях, за която знаем, че можем да проникнем донякъде, за да видим как спят прилепите. Пазим абсолютна тишина, двжим се безшумно и ето ги: те спят съвсем спокойно. Червената светлина от челниците ни, не ги обезпокоява и не след дълго на пръсти, се оттегляме. Подът е покрит с малки, жълти, сплескани топчета… Деси твърди, че това е мъх… Какви ли не странни неща има в тая Странджа!

Отново сме край морето и то в най-красивото време от деня – малко преди да залезе слънцето. Уговаряме се след вечеря пак да отидем до морето за нощно (мощно) къпане. Бързо си приготвяме храната, ядем, мием чинии, взимаме бански, кърпи и дрехи и слизаме обратно на плажа. Докато чакаме да се стъмни съвсем, си говорим за изминалия ден и ставаме все по-нетърпеливи за следващия. А ето, че вече звездите блестят и ние се приготвяме за нощното къпане. Всички челници са загасени, за да можем да видим магията на светещия планктон. Всяко наше движение предизвиква светлина от планктона, във водата. Той полепва по кожата ни и ние също блестим. Магия е!  Уникално е!!!

На следващата сутрин ставаме много рано, за да имаме повече време, защото ще  гребем с каяци по река Велека. Разделяме се на две групи, за да се съберем в лодките. Едната тръгва с Ина и Котвата на приключение по Велека, а с останалите деца отиваме на плаж Бутамята. По път намираме много смокини, които чакат да бъдат обрани. Естествено, не подминаваме тази нужда и с технично катерене, бързо усвояваме необходимото количетво смокини. Плажът ни посреща с малко вълни и много слънце. Имаме много време – играем игри, преливаме от пусто в празно, скачаме във вълните, запознаваме се със спасителите и си говорим надълго и широко за тяхната работа. Децата слушат с интерес и задават въпроси. Ето че стана време да се отправим към устието на река Велека, за да посрещнем нашите приятели и да чуем техния разказ и да се подготвим за утрешния ден.Велека

За вечеря ще ядем боб! Обаче как ще е Боба на Тренера, като ще го готви Ина??? Всички са притеснени от този факт, най-вече самата Ина. Всеки идва с купичката си, сипва си и идва моментът на истината – има ли във вселената друг човек, освен Тренера, който да може да сготви вкусен боб? Ина вече е пред припадане. Опитваме боба и… О! Чудо!!! Той е по-вкусен от истинския! Лакомо го изяждаме, даже остава да почерпим и съседите ни. Вечерта на огъня споделяме на кого, какво му се е случило. Говорим си за пробити ведра, смокини, птици, костенурки, споделяме трудности и смешни случки. Лягаме си рано, защото ни очаква още едно ставане преди изгрев.

Четвъртият ден започва рано, но всички сме нетърпеливи. Този път е ред на втората група да гребе по река Велека. Котвата вече има опит, предния ден са влезли много навътре, видели са различни животни и птици. Ние искаме повече. Разпределяме се в лодките и тръгваме. Навлизаме навътре по реката. Огромни дървета растат от самата вода. Има цъфнали водни лилии, лиани, костенурки. Около нас летят корморани и дребни ярко сини птички. Котвата каза, че днес май сме по-бавни и няма да успеем да стигнем до мястото, до което са стигнали вчера. Само това ни трябваше! Колкото по-навътре влизаме толкова по-интересно става. За съжаление, трябва да се връщаме вече…С лодки по реката

Всички сме изморени и с радост се отправяме към „вкъщи“, към  крайбрежието на Силистар, който вече наричаме „нашия“ плаж. Вечерта около огъня нетърпеливо споделяме емоциите от изминалия ден.

Един ден разходка в Странджа не ни стига и петия ден го посвещаваме отново на екзотичната планина. Срещаме се с Иван Камбуров – човекът, който знае много неща за природата в района. Той ни завежда на едно изключително диво място, близо до село Кости. Място, на което, сгушено межди стари букове и зеленика, се крие „манастирче“ (така наричат параклисите тук), а в центъра му, свещено аязмо, което чака уморените пътници да измият очите си и да се освежат. Малко по-надолу се натъкваме на картина от приказките. Сенчест дол, с малка рекичка, естествено с ледена вода. Голям камък, през който водата лекичко се стича и потъва в тюркоазено син вир, като фуния. Неизмеримо дълбок и губещ се под скали, обрасли с бръшлян. Малка пещера приютява плитко езерце с кристална вода и ситни, пъстри камъчета. Да, наистина изглежда, като роден дом на някой бог, както казват местните. Иван ни показва  как расте хмела, зелениката, дафнето… Зелениката е оцеляла още от терциера до днес. Цъфти в розово-лилаво, за съжаление само през май. Изглежда трябва да се върнем, за да я видим и цъфтяща? Иван като че ли има отговор на всеки наш въпрос. Говорим си много, на най-различни теми. Иван ни показва  постаментите на функциониращата до неотдавна железница между гр. Ахтопол и село Кости. Пресичаме река Велека по едва крепящ се въжен мост. Научаваме за ежегодните разливи на реката и факта, че местните земеделци използват наносите на реката, за да разстилат плодородната тиня по нивите, точно както правят и египтяните. Хъм, чудно кой, от кого се е учил на земеделие… Разбираме, че Велека е била плавателна река и по време на Османското владичество, хората от тези села са товарили богато и пре – богато, кораби с дини, тикви, ябълки, круши и така натоварени, корабите са плавали чак до Истанбул с вкусния си товар… Никой не знае колко време е минало.Аязмо

В лагера се прибираме късно. Едва събираме  дърва за огъня и  си приготвяме вечеря. Говорим и споделяме. Спи ни се, но впечатленията са толкова много. Всеки иска да разкаже за емоциите си и преживяванията си.

На следващия ден по навик ставаме рано. Къде по навик, къде защото нямаме търпение да ядем палачинки в Синеморец!cliff walk

Подкрепени с най-вкусните палачинки на света, поемаме по пътека, виеща се покрай брега между Синеморец и Силистар. Всеки залив ни примамва, зад всеки нос се крие изненада. Представяме си как от ей тези хълмове, които са били вулкани, се е изливала лава във водата, как е застивала на повърхността, а сега ние ходим отгоре. Къпем се на уникално красиви плажчета, ядем критама, събираме мидички. На места пътеката минава през уродливи, ниски дъбови гори, след които се разкрива гледка към поредния райски залив. Никой не иска тази пътека да свършва. Обаче всичко си има край и в късния следобед стигаме до „нашия“ плаж. Той ни посреща с вълни, в които нетърпеливо скачаме. Радваме се на морето като за последно за това лято.от Синеморец към Силистар

Неделя сутринта е и ни чака тежка задача – да съберем всичкия си багаж и някак да се разделим с приключението и морето. В началото това изглежда непосилно, но лека-полека багажът започва да добива събран вид.  Някак, за 2 часа всичко е събрано и занесено до буса. Остава време да отидем до морето и да си направим обща снимка, за спомен. Топим си краката във водата и се качваме в бусовете. Пътят до София е дълъг, но минава неусетно, защото имаме толкова много неща, за които да говорим. И още толкова много спомени, които да споделим и да ни топлят до следващото лято!

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , , ,

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*