Родопско велопътешествие 2020

20200805-Чатъм

Седем дни в Западни Родопи, на палатки, с колелета и каяци…

Подготовката кипи усилено, купуват се резервни гуми, лепенки, тулчета, всякакви размери ключове, картите са научени почти наизуст, траковете са почти готови… Идва понеделник сутрин и всички ние очакваме с нетърпение да излезем от града и да се потопим в сенчестите, меки гори на Чатъма. Да погледаме язовир Голям Беглик и да проверим, колко точно е прохладна водата му.

За пореден път участници, тренери и родители се изумяваме как целият багаж се побира в бусовете. Пътят е дълъг, криволичещ. Всички гледаме замечтано през прозорците и очакваме момента, в който ще разтоварим колелетата и ще поемем по черния път покрай язовира, за да стигнем до сгушената сред боровата гора,  уютна поляна.

Още малко и… Ето го завоя. Бусовете спират и всички се втурваме да разтоварим багажа. С усмивки до уши, леко загрели от първото каране стигаме до мястото за лагера ни.  След много охкане, тюхкане, смях и много неволи, всички палатки са разпънати, тентите са в очакване на Тренера и неговите вкусни манджи. Колелетата са прегледани и сервизирани. Точно като по поръчка, звездите изгряха, когато седнахме около вечерния ни огън.20200804-Чатъм

Вторник е! Траковете са заредени, а яз. Тошков чарк ни очаква! Като за първи ден колоездене решаваме, че няма да караме много. В разговори и закачки, невероятни гледки и много смях се озоваваме до язовира, който ни посреща с дебела сянка за обяд. След дълго съвещание решаваме, че на всички ни се кара още и ще направим по-голяма обиколка. Имаме само две спукани гуми.

Групата ни се състои от тринадесет тийнейджъра, които се  кръщават „Филмарите“, напълно заслужено, според мен. 🙂

Първият, уж по-лек, ден се превърща в едно 50 километрово пътешествие през черни пътища, тесни горски пътеки, дерета и деренца с паднали дървета, преминаване през дървени мостчета, газене през реки, дълги изкачвания… Кой е направил тази планина толкова неравна?!?  Чакайте малко… Нали трябваше да е загрявка?! Гледайки изминатия път си даваме сметка, че сме карали толкова, колкото се очакваше да бъде най-дългата дистанция. Всички свикваме с терена и с карането. С леко натъртени дупета се прибираме доволни и изморени. На Чатъма ни посреща най-невероятната баня с изглед към язовира и  бойлер на дърва.20200804-Чатъм

На третия ден ставаме рано, приготвяме сандвичи, качваме се на колелетата и се отправяме към яз. Широка поляна. Има-няма 50 км каране. Но Родопите са коварно място и дори най-добре подготвеният трак, може да се окаже нефункционален. Поемаме в посока Черно дере и още с тръгването се шегуваме как ще бедстваме в гората. През Черно дере, през Лонгурлии, Средно дере, Капинчев дол до яз. Широка поляна. Звучи прекрасно, има маркировка, страхотни спускания, технични терени. Удоволствието е толкова голямо, че забравяме за болките в мускулите. И ето стигаме до разклон. Вече следим зелена маркировка. Всико е наред. Пред нас се ширват равни поляни, след тях 2 км спусканееееее! Уф, първи, втори, трети кръстопът сега сме наляво… Спираме озадачени. Наляво няма път, надясно е яз. Доспат към, който нямаме никаква работа и желание да ходим. Времето напредва. Гледаме GPS-a, трака, картата… Е, няма как, тук трябва да има път: релефът и гората си бяха завзели територията. След  няколко минутно чесане по главите и отмора на сянка, правим трак през гората. Ето тук, по тази права линия, би  трябало да излезем на заветната зелена маркировка, която да ни отведе до яз. Широка поляна.  Кой както може започва да си бута колелото по завидно стръмен баир. С наведени глави, почти легнали върху колелата си и с изплезен език стигаме до върха. Надяваме се там да има гледка, за да се ориентираме по-добре и да изберем по-лек терен за спускане. Гората има собствено мнение… Паднали дървета и същият стръмен терен. Пътека няма. Натискаме предни спирачки, с одрани крака, почти покрити от мравки, колко нокът, слизаме към Сърнена река.  Въпросът, как ще я пресечем, вълнува всички. За щастие се оказва почти пресъхнала. Но това не попречи на момичешката част (отбор „Бюстие“) от нашата група да си поплаче.  „Още само едно малко баирче и сме стигнали“, казвам аз, надявайки се да видим най-накрая маркировката. О, щастие! Ето я! След кратка ретроспекция на току-що преживяното, охкаме и стенем: „НЕ МОГА повече“… Все пак събираме сили и с вяра, че дървосекачите не са променили пътя, по който искме да продължим, се качваме на колелата.  „Не мога“ се превърна магически в „мога“ при новината, че на Широка поляна има магазин! 🙂

С вятър в прашните ни лица и прясна, студена вода от тъй, бленуваната чешма, почти забравяме за дерето, когато… Вико пука гума. „Бозата“ му не помага, гумата си седи, все така спаднала. Започва ровене за резервна гума, махане на външната гума и омазване до уши с боза. 🙂 Имаме още 10 км до почивката, а Чатъма и вечерята са още по-далеч. По пътя – още една спукана гума, още помпане…20200805-Чатъм

След  множество геройства се добираме до магазина, който ни посреща със студени напитки и сладко. Вико, Виктор А. Виктор О., Алекс, Мила, Диди, Жени, Маги, Тома, Мария, Ема, Ради с най-доволните физиономии се редим в „индианска нишка“ по асфалта. Ех, нямат край тези изкачвания! Настигам Маги, която е пред нервна криза. Тъкмо да започна да давам съвети за живота и виждам, че вътрешната и гума е излезнала. Невольооооо, завикваме и двете. Неволята, в лицето на Котвата се появи. Сменяме гумата, почиваме си, покатерваме още малко и за щастие поредното чудо – 4км спускане по асфалт. Няма жива душа, освен нас на пътя.  Грохнали след около час (към 20ч) се добираме до лагера, където ни чака изненада. Децата от другата група ни посрещат със събрани дърва, запален огън и пълни купички с храна!  Няма нужда да казвам, че на следващия ден всички се успахме за закуска. 🙂20200806-Чатъм

Едва, едва, с мускулна треска навсякъде, с каубойска походка и много прозявки започна четвътрият ни ден. Кеф! Ден за гребане с каяци, плуване и изследване на пещера. След подробен инструктаж се натоварихме по двама в каяците. Единствените про-та (Тома и Деси) бяха в едноместни каяци. Познайте дали и двамата не се обърнаха, заедно с целия си багаж във водата! Колкото и да се смяхме, си признаваме, че мъничко ни беше криво заради мокрите им сандвичи. Стигнахме до остров, в който има пещера. Да, правилно, не сте се объркали! Остров с пещера, чийто вход е тесен колкото раменете ни. Там се сблъскахме с предизвикателства, както групови, така и дълбоко лични. Сред пещерната тъмнина разбрахме, че от всеки негатив може да се роди нещо позитивно. Връщането в лагера премина в мълчаливо гребане и погледи зареяни в широтата на  язовора и спокойната вода.20200806-Чатъм

Петия ден започна със „Соло“. Два часа сами в гората, на едно място, с лист хария и химикалка. Колко хубаво и колко трудно било да спреш за момент и да разговаряш със себе си. След тези два часа се настанихме на понтона на брега на язовира, за да разговаряме за всички мисли, чувства, емоции, радости и мъки, които ни бяха „посетили“.  Не е лесно да си сам със себе си, а още по-трудно се оказа да споделяш. Дори и с хора, с които си изминал 130 км с колела, за два дни.  За разпускане, приключенствахме на въжена градина с тролей над язовира. „ Махалото“, отново предизвика нашите емоции. Винаги всичко си идва на мястото, когато си си излял душата и си полетял малко! 🙂20200807-Чатъм

След два дни почивка, беше време да се върнем към колелетата. Каратепе (някогашна граница на Княжество България и Османската империя) беше нашата цел за деня. Нови 50-тина км останаха зад гърба ни. Този ден бяхме притискнати от прогнозата за времето. В 17ч се очакваше да завали порой. Трасето беше ясно, всички пътища, по които тракът ни преведе съществуваха. Темпото беше добро. В 18 ч завъртяхме последния оборот на педалите, оставихме колелетата и тъкмо седнахме да почиваме в шатрата, когато започна да се излива обещаният дъжд.  Въпреки това Виктор О. успя да запали огън, който поддържахме цяла вечер. Скупчени около топлината на огъня пяхме, танцувахме, говорихме…20200807 Чатъм

Като всяко хубаво нещо и нашето Родопско велопътешествие имаше своя край. След дълга битка с палатките и багажите – „Как така? Това няма как да се е събирало в този куфар?“,  натоварихме целия багаж в буса. За довиждане изминахме 6-те км по вече познатия ни черен път, който ни се стори небивало кратък. С много прегръдки и уговорки за скорошни срещи се разделихме с яз. Голям Беглик с грейнали лица, шепи пълни с приклюение и развалнувани души.

Благодаря ви!20200807-Чатъм

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Дивия свят на Източни Родопи

sdr

Краят на месец август е. Може би всички си мислим за морето, вълните и синьото небе. Затова Източни Родопи звучат като някаква химера. Слушали сме „тренелариумски“ разкази за язовири,  разхлаждащи малки и големи реки, но някак си всички сме се фокусирали върху, предстоящите приключения с колела и тракийски легенди.  Отварят се дебелите тефтери и техните страници се изпълват със записки за места със странно звучащи имена, години, епохи, разкопки, странна смесица между тракийска, старогръцка, византийска и османска история.  Траковете за колела сe правят…20200825-DSC00674

Ден първи. Няма нужда да ви разказвам мъката по товаренето на багаж. Пътят е дълъг: около 270 км ни делят от София до нашия нов, едноседмичен дом – с. Гняздово. Пайзажът се променя с всеки изминат километър. Около Хасково картината, през прозорците на буса, е вече абсолютно различна. Почвата придобива сиво-кафеникав цвят, тревата е жълта и остра, бодливите храсти стават все повече и все по-ниски. Горите се снишават и малките космати, дъбови горички преобладават. Село Гняздово ни посреща с невероятна жега, а разтоварването на багаж и опъването на нашия палатков лагер се превръща в неимоверно усилие. След цялата суматоха, изгубени колчета, калъфи за палатки, връзки  и т.н. настава време за обяд и подробно опознаване на двора, в който спим и околностите на селото. Запознаване, писане на правила, изследване на къщата, в чийто двор спим; къде е банята, тоалетната, мивката, кога има и кога няма вода… Нищо, че сме до язовир, водата в този край е нещо, което има собствен характер и на моменти изчезва от кранчетата на чешмите, и се появява внезапно в маркучите, които поливат околните градини 🙂 Дворът ни отеснява и решаваме, че ще отидем на изследователска мисия до яз. Студен кладенец. Там ни посрещат множество рибари, които с невярващи очи започват да разпитват откъде сме и какво правим тук. Само за незнаещите да вметна, нашата група се състои от тринадесет момчета и едно момиче, от мен – Йоана и Кокера. Тренера и Деси, както обичайно, са с нас и се грижат за вкусната храна и още купчина други неща.  Загледани  към сините води на язовира и околните хълмове изготвяме план за утрешния ден. Имаме няколко спукани гуми, едно забравено в София колело… Ясно е: утре ще се гребе. И без това седим на брега с единия крак, а с другия вече сме във водата.

Вторник дойде трудно. Имахме притеснения от спането на палатки, от нощните звуци, от кучето и котката, които живееха в двора, от циповете на палатките, беше ни мъчно за родителите, но „всяка сутрин е по-добра от нощта“, казват хората. Със сънени муцуни  правим разместване. Ето вече почти никой не спи сам в палатка и  вече няма нищо страшно 🙂 С нетърпение хапваме, правим си обяд, взимаме всичко необходимо в раниците и се запътваме към каяците… Ще гребем!  Колкото повече навлизаме в язовира, толкова по-голямо разнообразие от птици се разкрива пред нас. Ловното стопанство отсреща е нашата цел, но от толкова много емоции, успяваме да видим стадата с елени, кошути и сърни само отдалеч, подплашени от нашите викове – „Ето гииии! Елените, вижтеееееее!“.  В средата на язовира има остров, който искаме да заобиколим, затова без много да се бавим се качваме в каяците и продължаваме.  Вече сме изяснили, че хълмовете отсреща са били тракийски светилища, че там не са се правили жертвоприношения, а други ритуали и с надежда гледаме към островния залив, които ще е нашия плаж за деня.  Ураааа, време за плуване!20200826-IMG_20200826_115614

Ден три. Гумите са сменени, колелото на Марти е взето от Кърджали, всичко е налице. Ще караме колела! Качваме се, караме няколко километра по асфалтов път, сменяме скорости, учим се как се кара в група, как се въртят педалите, защо седалката ни се регулира на височина и т.н. Движим се прекрасно и стегнато, никой не изостава. Стигаме крайната си точка за момента. Товарим колелата на ремаркето и с широки усмивки очакваме местността Моняк. Крепост, описана в хроники през 1212 г. от френски пътешественик. С изплезени езици стигаме до крепостта, откъдето се разкрива невероятна гледка към яз. Кърждали и 250 м въжен мост (най-дългият в България!). С леко подтичване се спускаме до колелата, разтоварваме ги и вече с олекнали от обяда раници, завъртаме педалите със светнали от нетърпение погледи. Втората част от колоезденето започва със спускане. Въженият мост е пред нас. В средата виждаме рибар с множество въдици и кофи.  Слизаме леко разочаровани от колеата и бутаме  до другата страна на моста, където ни очаква с. Лисиците. Ох, дано има вода там и магазин за сладолед! Намираме чешма, но магазин… Чак в Кърджали, ни казва дядото, който срещаме на чешмата, един от малкото останали жители на селото.  На връщане, вече по-уверени в себе си и колелата си, един по един минаваме през моста на колела. Той се клати, а дъските под нас скърцат, но веселите, игриви пламъчета в очите светят, все по-силно. С бутане, охкане, каране, спускане и изкачване се добираме изморени до с. Широко поле, където захвърляме колелетата на площада и със завиден спринт  нахлуваме с магазина за сладолед. Чак тогава някой от нас забелязва, че нещо странно се чува от… църквата. Не, не е църква, а джамия и така влизаме  в разговор, че все още сме в България, че тези хора не са чужденци, нищо че трудно говорят български. Че сме на гости в една  България, която не познаваме, а тя и ние сме едно цяло, всъщност.20200826-DSC00731

Вече спим, все по-спокойно, в палатките, нощните звуци ни приспиват, а не ни плашат, сутрин вместо аларма вече сме свикнали да ни будят петли. Сред тази идилия на ден четвътри оставяме колелетата да почиват, натоварваме се в бусовете и отиваме да проверим какво има в Шейтан дере, откъде идва името му и какво има в с. Поточница. Топло е и днес… Със залепнали за гърбовете тениски и изпитите за час, по три литра вода на човек, закрачваме към каньона.  Абразивните кладенци и формите на скалите около нас  ни карат само да „ахкаме“. Черните води в каньона ни дават ясно да разберем защо мястото носи името „Шейтан дере“ (Дяволското дере).  Нетърпеливи да видим следващото място и да открием полу-скъпоценни камъни се отправяме към с. Поточница. Няколко белоглави лешояда, египетски лешояд и множество гарвани се реят над нас. Въпреки близостта ни до площадката за наблюдение не успяваме да видим отблизо лешояди… Ууууфффф, отново сме много шумни, а даваме всичко от себе си да бъдем тихи…  Скоро разбираме, че вчера вълци нападнали крава и сега има лешоядски пир на отсрещния хълм, затова няма никакво „пиле“ наоколо 🙂

Влизаме смело сред ниските дъбови гори. Заравяме глави в клоните и ето ги планински кристали, опали, ахати, халцедони… Всички те само чакат празните ни раници! С натежали от съкровища раници, напечени от слънцето глави, се оставяме на Деси и Тренера, които ни водят до оазис. Съвсем истински, скрит оазис! Рекичка, плтика до коляно, с множество риби, пясъчен плаж. Страхотно място за отмора и игри. Лягаме в прохладните води и оставяме свежестта на водата да отмие жегата и умората от главите и телата ни. Освежени и  пълни с впечатления и разкази събираме сили и отиваме до близък хълм, където гледаме залеза и успяваме, преди да заспим съвсем, да разкажем всичките си впечатления.20200826-DSC00722

Ден 5. Колелетата са отпочинали, ние също. По предварителен план ще караме около 30-тина км. До Перперикон и обратно в с. Гняздово. Стигаме Перперикон гладни и много изморени. Последните километри ни се видяха безкрайни. Горещината е невероятна, намираме термометър… Разтриваме очи, поглеждаме го пак… 44 градуса по Целзий… Купуваме много вода и се запътваме към каменния град. Под сянката на древните останки си разказваме историята на мястото, хапваме под друга сянка, сядаме на трона на оракула, намираме храма на Дионис и мястото, на което Херодот е писал. Толкова много неща, че съвсем забравяме за връщането си, а часовника показва 16ч… Време е да тръгваме! Гласуваме, постигаме консенсус, че ни се кара още и ще се приберем през заобиколен път. През с. Мудрово, Орешница, Чифлик… Първите 4км са изкачване, през черни пътища, виещи се през безкрайно поле. Тук-там срещаме овчари, които ни упътват и ни уверяват, че сме на прав път. Всеки успява да пребори себе си, въпреки течащата в очите пот, тежките раници, колелата, които искахме да изхвърлим в близкото дере и да не ги видим повече… „Къде е това спускане, не мога повече, край лягам ето тук и заспивам…??!!“ Ето го, ето го и спускането, насред борова гора, сянка, прохлада, истинска награда за горещите мъки.  Безаварийно стигаме с. Чифлик. Там спираме за смяна на спукана гума. И изведнъж…: „Моята гума е спукана. И моята. Моите две гуми са спукани…“ „Бабините зъби“ не ни простиха. Точно преди да излезем в село Чифлик, преминахме обширно поле, пълно с досадните трънливи храсти. 21 спукани гуми! Как ви се струва? 🙂

Бусът пристига с Деси и Тренера. Започва се едно епично сменяне на гуми, помпане, лепене… А вече беше станало тъмно. Резервните гуми не стигат, трябва да натоварим две колела в буса. Всички взимаме решение да продължм, защото след всичко преживяно, няма как да се откажем и да не довършим велоприключението ни!  След 21 сменени гуми, в плътна редица, с два-три челника и  фаровете на буса тръгваме към с.Гняздово.  Още само един час и сме вкъщи. Луната осветява пътя ни, радиостанциите се чуват непрекъснато, нашите малки герои на ръба на силите си едвам въртят педалите. „Още само 2 км… хайде, още малкоооо…“ На по-малко от 1км от вкъщи се обръщам и казвам колко ни остава. Зад мен се чуват песни, щастливи викове и скоростта на придвиждане се увеличава неимоверно. Към 22 часа, на лунна светлина се прибрахме, прегърнахме се, хапнахме и невярващи какво сме преживели само за ден, без много думи, всеки се отегли с натежали крака в палатката си.20200829-IMG_20200829_153010

Предпоследен ден… Едвам станахме, дори упоритото пеене на петлите не ни събуди. Време за отмора и кеф. С. Маджарово беше нашата цел. Отскочихме до меандрите на р. Арда. Целта ни беше скалистите улеи, които са пълни с жилест аметист. Набързо успяхме да си намерим полу-скъпоценните камъни, термометъра отново показваше 43 градуса, и беше крайно време да се потопим в  реката. С подтичване стигнахме до нейните плажове и подплашихме ято корморани, които се препичаха на малко скалисто островче. Над нас летяха лешояди, чапли и корморани, между нас плуваха риби. Водите на Арда бяха студени. Трудно се описва подобно блаженство. Денят ни завърши с много  споделени разкази на върха на хълм, разкриващ живописна гледка към язовир Студен клаенец, удобно наместен  между с. Гняздово и с. Калоянци. Гледахме яз. Студен кладенец, осветен от луната, слушахме чакалите в далечината и с натежали клепачи се опитвахме да съберем цялата седмица в един разказ.

Последният ден винаги е един такъв, леко сълзлив, един отпуснат, нерешителен даже. Никой  не искаше да си тръгва, може би  затова и багажа отказваше да влезе в куфарите. С всеобщи усилия успяхме да открием всички скрити из двора вещи. С  прегръдки и обещания, че пак ще се върнем тук, запалихме бусовете и поехме по обратния път към София.  Поредното, невероятно изживяно приключение остана зад гърба ни, но и дълбоко в душите ни! 🙂

Благодаря ви – Ева, Боги, Алекс, Илия, Сашко, Дани, Ники, Марти, Коси,  Алекс, Вальо, Гого, Камен, Стефан, Тома, Кокер, Деси, Тренер! 🙂

 

 

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Галактически приключенец част 2

Мусала 2925м

Един разказ от Мартин Раев…

Ден 1 – Пристигане в Боровец

Отново е понеделник, отново е слънчево и отново се подготвяме да отпътуваме към ново приключение. Товарим колелата, куфарите и раниците по бусовете, товарим се ние … и потегляме към Боровец. Път, познат за повечето от нас.

Пристигаме в хотела – сгушен между гори и гледащ към високите точки на Рила планина. Отпред има широка поляна, а в близост се намират доста места за най-различни приключения. Това ще бъде наш дом през следващата седмица.  Свалихме колелата от рампата и ги разположихме на паркинга пред хотела, разпределихме се по стаите, разопаковахме багажите и веднага на всеки му се прииска да подкара своето «возило».  Но първо искахме да разчупим ледовете, тъй като предстоеше от нашите участници да сътворим група, а в една група е добре всички да се познават, тъй като ни очакваха много и нови приключения. Настанихме се на широката поляна в близост до хотела и започнахме… Създадохме кодекс на пътешественика, който се опитвахме да спазваме в следващите дни.20200810

Следобяд велосипедистите се разходиха с колелата в  Боровец и по обиколната пътека Family trail се прибраха до хотела. Сkромна бройка пешеходци, пък посрещнаха пристигащия рожденик Марти и тръгнаха да изследват близка пътека, на която намериха глина, ядоха малини, хващаха скакалци, жаби, и забелязаха няколко следи от сърни, както и много цветя. Всички се прибрахме в хотела и хапнахме вечеря, а след нея и торта.

Първа нощ в Боровец. Щурците и птиците засвириха, светулките засветиха, луната се изкачи и нашите приключенци заспаха…

Ден 2 – Черната скала.

Първо събуждане на новото място. Слънцето грееше. Закусихме, дооправихме стаите си и се приготвихме за ден, в който за едни предстоеше поход, а за други велопоход.

И за двете групи, пътят до Черната скала започна от маркирана, сенчеста пътека, по която имаше доста локви и беше много забавно да изпробваме, дали ни пропускат обувките, дали можем да преминем с велосипеда през средата на локвата. Беше валяло доста през уикенда и дъждът бе изкарал червеи, жаби, охлюви от наводнените им къщи. Завои, кал, листа, камъни, дървета и цветя. Колоездачите вече бяха някъде под Черната скала, а пешеходците завиха по стръмна, кална пътека в гората. Преминаха през пресечен терен. Няколко пъти се налагаше да преминаваме през река, наложи се да  изграждаме  импровизиран мост и доста се забавлявахме. Децата много си помагаха. Научихме нови техники  на ходене по стръмни склонове и подобрихме уменията си за това как по-безопасно да се придвижваме по тях. По пътя към Черната скала, групата се сблъска с много предизвикателства и успя да се справи с всички тях. На отбивката за скалата хапнахме на сянка под дървета. Отпочинали, достигнахме и до Черната скала, запознахме се с историята на това място, насладихме се на невероятната гледка от птичи поглед с бинокъл, затаихме дъх и поехме по пътя наобратно. Пешеходците решиха на връщане да съкратят пътя и лека-полека, подскачайки от локва на локва да се приберат до хотела. Изминаха разстояние от над 9 км!20200811
Велосипедистите преминаха през Черната скала и се отправиха към табелата за х. Марица, малко преди водохващането и ВЕЦ-а. Пътят бе кален, изпълнен с много препятствия. Камъните ставаха все по-големи и групата реши да се връща. Андро засече 21км!!!

Успешно, двете групи се върнаха в хотела. Почистихме колелата. Колелата ни светнаха, а по-късно децата видяха как се чисти и смазва веригата, научиха за различните части по велосипедите и тяхната поддръжка.

Леко изморени, преди вечеря децата организираха събирането на дърва за огън, който след вечеря искаха да запалят. Хапнахме набързо и се втурнахме към широката поляна с вековния дъб. Сами успяха да запалят огъня и да го поддържат. Над хоризонта, залеза с чудните си  цветове, ни остави безмълвни около огъня и когато слънцето падна, пламъците ни бяха светлина и топлина. Събрани около тях си разказвахме истории. Взирахме се в звездите и търсихме различни форми. Клепачите натежаха и настана време да изгасим огнището и да лягаме. Трябваха ни сили за утрешното приключение.

Ден 3 – Въжена градина

Днес ни предстоеше въжено предизвикателство. Пешеходците тръгнаха към Боровец, а велосипедистите загряха с няколко упражнения. Нахлупиха каските и завъртяха колелата към въжен парк “Бороландия”, където ни очакваха нови предизвикателства. Всички деца премериха сили с въжените елементи и удовлетворението беше голямо. Страхотно място. След като всички се изкатериха, грабнахме колелата и се настанихме на поляната под лифт Ситняково, където обядвахме.20200812

На връщане отново имахме разнообразни препятствия по терена. Камъни, наклон, охкане, докато се изкачим… но после спускането си заслужаваше. Заредени от емоциите, се прибрахме в хотела и починахме малко. Във втората част от деня поиграхме игри за доверие и други сплотяващи, екипни игри, защото утре ни предстоеше ориентиране по групи в гората. Но до утре имаше време. Поиграхме, вечеряхме и пак около огнището, докато слънцето не се скри зад хълмовете, щурците и птиците не запяха, и луната не се заизкачва. Вечерта ни завърши на топло около огъня, слушащи истории за Барон фон Мюнхаузен, сгушени един в друг.

Ден 4  – Ориентиране, х. Шумнатица

През този ден ни предстоеше да използваме карти, компаси, Google earth, GPS-и и GPS координати, а за целта първо трябваше да се запознаем добре с  тях, за да успеем да се ориентираме из непознати места.

Три групи и обща изходна точка. Бе необходимо всяка група, да постави някъде в гората част от пъзел. Пред мястото, където ще остави частта, всяка група ще изгради препятствие – паяжина, която друга група да открие (посредством размяна на GPS координати) и да премине, за да вземе оставената част от пъзела. Ако и трите групи успеят със задачите, трите съединени части от пъзела ще им покажат нови координати, до които всички заедно трябва да стигнат и да разберат какво има там.

Заловихме се с географските карти, компасите, Google earth, Oruxmaps, GPS-ите и GPS координатите. След като се запознаха с инструментите, които ще им бъдат в помощ, групите се организираха и тръгнаха от поляната с огнището. Всяка намери подходящо място навътре в гората между дърветата и записа GPS-координатите. После всички се срещнахме отново на поляната и разменихме координатите си. Следваше втората част от днешното ни ориентиране – да намерим точно определена точка, да преминем през паяжината и да вземем оставената там част от пъзела.20200810-IMG

Е, в крайна сметка, всички се събрахме отново на поляната с огнището и разбрахме, че всички части са тук. Сглобихме ги и получихме нови GPS координати, към които се  запътихме дружно, след като обядвахме. Намерихме ги и там се криеше нашата изненада – лакомства и една много стара книга. Ново успешно, преминато предизвикателство.

Решихме, след като си починем малко, да се качим на колелата и да идем до едно прекрасно място – х. Шумнатица. Нямаше никого – само празна, широка поляна. Строихме мравчен град, ядохме малини до насита, катерихме се по дърветата, а накрая поиграхме и на народна топка … с каските на главите.  Доволни се прибрахме в хотела, където вечеряхме, поговорихме си за утрешния ден и легнахме по-раничко, тъй като ни предстоеше най-голямото предизвикателство – изкачването на най-високия връх на целия Балкански полуостров!

 

Ден 5 – Изкачване на връх Мусала.

Хотел – Боровец – Лифт долна станция – Лифт горна станция – х. Мусала – з. Еверест – вр. Мусала

Всички се събудихме с мисълта за връх Мусала. Еуфорията ни бе завзела. Закусихме и тръгнахме по-рано- още от предната вечер си бяхме приготвили раниците за похода. Днес пешеходците бяха повече от велосипедистите. Едни с крака, а други с колела стигнаха до кабинковия лифт в Боровец. Пет – километровото изкачване с лифта бе като галактически полет, а децата управляваха совалки, ракети, самолети. Натискаха се въобръжаеми бутони, дърпаха се ръчките за потегляне и спиране. Висш пилотаж. Пристигнахме на горната станция, където вече се намирахме на над 2300 м. надм. в.  Вятърът бе по-студен, а слънцето бе напекло. Пред нас се откри страхотна гледка и в далечината се забелязваше х. Мусала, до която трябваше да стигнем след около 3,5км по почти хоризонтална пътека.

Пешеходците започнаха своя поход.

«Сякаш някой само мести хижата все по-далеч»,- каза по някое време едно от децата. Разпознахме “Маркуджиците” под нас, но сега не бяха бели писти. Добре загрели, пешеходците достигнаха до хижата, където велосипедистите вече бяха хапнали нещо набързо и събираха сили да продължат пеш към върха. Предстояха ни 2-3км изкачване с денивелация над 300м, преди да стигнем до заслон Еверест.  Имаше доста хора, които ни правеха път и ни окуражаваха. Насладихме се на Алеково езеро. Заслона, отново, като че ли някой го местеше, все по-далеч от нас. В подножието му наляхме свежа вода от чешмата, а когато достигнахме до него, бе станало време да обядваме и се настанихме на камъните до Леденото езеро.  Върхът стърчеше някъде там над нас и не след дълго раниците бяха по гърбовете ни. Предстоеше ни последният 1км с денивелация над 200м и хоп – ще бъдем на най-високата точка на Балканския полуостров. Заизкачвахме се и от време на време, поглеждахме назад и надолу. Гледката нямаше край. Леденото езеро все едно бе покрито със стъкло, а върхът бе все по-близо. Слизащи и качващи се туристи се удивляваха на нашите герои, които не спираха. И ето, че накрая достигнахме върха на планината! Гледките са неповторими. Снимки, емоции и пътят наобратно ни зове. Слизахме внимателно по стръмната пътека, но помнихме пътеките към Черната скала и не спирахме. Подминахме заслона, напълнихме бутилките и продължихме. Пътят надолу, ни се стори по-дълъг. Умората ни застигна. Ето я  хижа Мусала. Там ни очакват велосипедистите, готови да отпрашат към Мусленска пътека с колелата си. Пешеходците си направихме почивка, събрахме сили и продължихме към горна станция на лифта. Десет минути преди края на работното време се качихме на кабинките и след нов пилотаж, пристигнахме в Боровец.20200814

 Следва леко отклонение и разказ от гледната точка на велосипедистите:

«Велосипедите полека се дотътриха до кабинката, развълнувани и изобщо неподозиращи какво ги очаква… Тe (велосипедите, не децата) се возят на специални кабинки-страшна работа. После, аууу красота и хоп, на горна станция и Мусала. Врътнхаме почти лежерно до хижата, човешкия поток, колкото ни помагаше и окуражаваше, толкова и пречеше да завъртим стабилно към старата хижа. След леко «мрън» и «бут», достигнахме задължителното леко хапване. Вело-паркът е подреден и паркиран и тъ-ра-татам към върха. Заслонът си беше далеч, водата студена, езерето невероятно и почивката заслужена.Там се събрахме с пешеходците,които със завидно темпо ни настигаха.Атакувахме върха следвани от туристи, които лекичко шепнеха: «Това са онези с колелата»! Така, децата с  розовите тениски, достигнаха върха. Беше мило и спокойно, там горе. Позамислиха се всички, горди и щастливи. Ноо… очакваше ни слизане пеша и после: «оле-майко», цели 16-17-18км по непотвърдени данни, с колела! Стигнахме до нашите кончета на колела, които послушно ни чакаха на долното езеро. Хубаво отмориха крачетата и стана тя, каквато стана. Красота и разкош; планината само за нас, един турист не се мярка. Малка пътека, техничен терен, много кал и първите затъвания с притеснения за обувките за около 6 минути. После си джапахме с кеф и удоволствие. Бутахме, карахме сред клекове и кал, и достигнахме Маркуджик 3: странни са пистите без сняг. От там хванахме така жадуваната Мусаленска пътека: направо път. Обаче стръмен, с огромни камъни, два ужасно добре познати от ските s-образни завоя и много, много дълго спускане. Камъни, деца, ръце, крака, смях и плач, дъхава гора, мост след мост, имаше от всичко. Скърцане на спирачки, песни и тук-там ожулено коляно, спускането ни се стори безспирно. Усещането да си там сам, във високото, с колело и всички да зависят от теб е неопсиуемо! Със сетни сили се добрахме до Ротата и някак очите светнаха, като съзряха светлините на Боровец. Милите ни пешеходци, бяха се погрижили да имаме топла вечеря дори и в късен час. Учудващо, колко лесно заредихме батериите само с едно измиване, една вечеря и споделяне на деня, но не за много дълго.Уморени главици с каски и без, потънаха в заслужен сън след този наситен, истински ден»!

Ден 6

Събота е! Днес имаме рожденичка и именичка, изкачили сме най-високия връх на Балканския полуостров и заслужено поспахме до по-късно. За закуска – мекици, които бяха ометени набързо. Дружно решихме да идем с колелата до онова прекрасно място – хижа Шумнатица и да играем на воля. Днес хижата имаше обитатели, които ни пуснаха да я видим отвътре и тъй като захладня ни нагостиха с топъл чай. Опитахме се да сглобим квадрат със завързани очи. После започнахме изработването на подаръци за Мими и Лори, без те да разберат. Накрая отново си спретнахме игра на народна топка, докато небето не се намръщи и не загърмя. Грабнахме колелата и отидохме на поляната до хотела, където си продължихме игрите. По-късно направихме и нашето приключенско знаме. Всяко приключение, рано или късно приключва. Бе дошъл моментът всеки да разкрие на кого е бил таен приятел през изминалите дни, както и да му подари нещо за спомен. Много емоции, усмивки и цветни подаръци. Вечерта завърши с музика, танци, нарисувани лица и страшна веселба под звездите.668732989165266

Ден 7

Станахме, закусихме, оправихме багажите, качихме колелата на рампата. Бе дошло време да видим кой, какво е оставил върху знамето на приключенеца. После малко носталгия, благодарихме си и отпътувахме към басейн Белчин бани, където заслужено се забавлявахме в минералните води. Пързалки, джакузита, сладоледи … Така завърши нашето галактическо приключение.

Поздравления за децата, за всички преминати от тях предизвикателства.

Поздравления и за тренерите, за цялата любов, която споделят с малките приключенци!

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Горящи стъпки 2020-а година

20200723_085326

Когато бях на 6 години, за първи път майка ми ме заведе в долината на Мальовица. Споменът ми за там е невероятно дълга пътека, обрасла с ягоди, малини и боровинки отстрани. Вечичествени борове и дебели, усукани корени, пресичащи пътеката. Големи камъни, по които е забавно да подскачаш и каменна чешма с ледена вода.

След дълъг рев от моя страна стигнахме до хижа Мальовица. Прекрасна каменна постройка. В близост имаше бунгала, в които се настанихме. Веерта се събрахме всички в хижата за вечеря. Бяха се събрали туристи от различни точки на планината, пристигащи от някъде или заминаващи на някъде, имаше алпинисти, които стоварваха тежките си раници на пода и веднага се залавяха да разказват своите воли и неволи из скалните стени на върховете наоколо. Камината бумтеше, разговорите ставаха все по-разгорещени и героични. Някой извади китара. Запяха се песни. Някои бавни и тъжни, някои смешни и хапливи, а други… майка ми ме караше да си запушвам ушите. 🙂

Навън виеше страхотен вятър и валеше пороен дъжд. Гърмеше и присветкваше, но всички бяхме в уютната хижа. Стана много късно и се прибрахме с усилие в бунгалото. Цялото скърцаше и пукаше. Сигурна бях, че ще отлетим както къщичката на Дороти. Изведнъж се чу титанична гръмотевица и оглушителен шум. Надникнах през запотеното малко прозорче и видях, как отлита покривът на съседното бунгало. Слава на небесата, това бе последният напън на бурята, след което рязко всичко се успокои. На сутринта нямаше и помен от гадното време. Синьото небе грееше кристално над главата ми, а слънцето бе озарило върха пред мен. Този, за който бях слушала героични разкази за изкачването му, през изминалата нощ. „Вие се връх в небесата, той се Мальовица зове“.Връх Мальовица

През годините, пътят ми вечно стигаше до това място. За катерене, за преход, за празнуване на Нова Година, за помощ на приятел, за ски алпинизъм, за състезание по ледено катерене, за безброй обучения и приключения с деца, тренерски курсове и какво ли не още.

Преди 13 години, вече пораснал човек, сътворих, заедно с двама верни другари, невероятно алпийско приключение, в което участниците бяха деца. Катерихме се по скали, спахме високо в плаината, в заслон БАК, направихме тежкия мальовишки траверс, изкачихме се по североизточния ръб на Мальовица, изкачихме се по Южния ръб на връх Злия зъб, правихме алпийски тролей и скок “Пандюл“. Опитахме се да запалим любопитството и любовта на участниците към планината, да ги провокираме да опознаят себе си, собствените си възможности и да преоткрият истината, честността, подкрепата и приятелството. И успяхме! 13 години по-късно тези хора са все още близки приятели. И когато се срещнат, очите им пламтят поради общите преживявания, защото те се помнят за цял живот.

Тази година, 13 години по-късно, отново се реших да сътворим и преживеем тази програма. Видях потенциал у децата, които идват с нас и необходимостта им да преживеят нещо толкова истинско!

Бусът спира на паркинга над ЦПШ. От него се иизливат сакове с колелца, куфари и няколко туристически раници. Как ще качим всичко това до хижата?!

Запознаваме децата с върховете насреща и върховете с децата насреща им. Товарим всичкия багаж по себе си и се затътряме с първа хималайска крачка, към хижата. Презрамките на саковете се впиват в рамената ни, слънцето ни напича подобаващо, но ние сме корави. Това приключение не е за всеки, ще се справим.

Спираме, хвърляме на земята багажа и се чудим защо са ни всички тези неща. Пием вода и отново нарамваме багажа. С прилично темпо, въпреки тежестта, пристигаме в хижата. Две стаи, с двуетажни легла, много прозорци през които се виждат заобикалящите ни върхове.

Започваме веднага подготовка за очакващите ни преживявания. Игри за запознаване, опознаване, за комуникация, за доверие и още доверие, и още доверие. Защото в планината се ходи с приятели! Имаме малко време да сътворим от непознатте деца – приятели. Трудна задача си е.

Малко, по малко те се отпускат, говорят свободно едни с други, смеят се по-често. Шегуват се едни с други. Изслушват се! 🙂

Идва денят, в който ще изпробват различна техника на придвижване. Ще се учат как се движи човек по хоризонтален парапет, как се катери с помощта на самохват и как се пуска алпийски рапел.

Притеснения, сълзи, страхове излизат на преден план. Тренерите говорят, дават спокойствие, учат и подпомагат. Всички успяват, много трудно и с истинска битка, но успяват.

Появаваме се и ние с Тренера. Днес започва истинското алпийско приключение. Такова, за което сме чели по книгите и косъмчетата на врата ни настръхват!

Изкачваме се до заслон БАК. Мъничка постройка, кацнала на малка площадка и заобиколена от величествени върхове. Злия зъб, Орловец, Ловница ни пазят завет, Мальовица се е изпъчила пред нас. Гледаме тези върхове и умът ни не побира, как ще се справим с тежката задача. Хвърляме багажа в заслона, хапваме, навличаме каските и седлките и веднага се отправяме по улея към връх Злия зъб. Предизвикателството ни днес е изкачване на върха с катерене, от южната му страна. Неописуемо е въздушното усещане, когато приседнеш до скалата и наоколо отвесно се спускат стръмни улеи, изчезващи надолу към „Кирилова поляна“ . Тренера пуска въже. С треперещи ръце и крака, децата упорито преодоляват скалните плочи. Стъпват, хващат, не поглеждат надолу. Погледът е устремен нагоре. Скоро всички сме на върха. Гледаме, ахкаме, любуваме се… Време е за залез, но ние искаме да слезем в заслона преди да се е стъмнило. Улеят надолу е стръмен и коварен.Снежник Злия зъб

Отново се спускаме по въжето от върха, внимателно преодоляваме трудностите и не след дълго сме в заслона. Хапваме просто, но до насита. Говорим си. Ида чете  „Звези и бури“. Стъмва се. Влади ни показва съзвездията. Милиони звезди греят над нас. Въпреки пълния небесен захлас, е време да поспим. Лягаме си, но почти никой не успява да заспи дълбоко. Високо сме в планината, различно е.

Сутринта ставаме в 06.00ч.  Няколко диви кози идват съвсем близо да ни поздравят с новия ден. Няма вода за миене на зъби. Не всички са недоволни от този факт. 🙂 Хапваме овесени ядки със ядки и сушени плодове, и мед. Слагаме седалките, каските и раниците и поемаме. Днес ще правим Мальовишкия траверс.

Тренера е добра душа и решава да ни отърве от спалните чували. Нарамва всичките 15 броя, плюс три палатки и с леко огъващи се нозе изчезва надолу. А ние отново пълзим по стръмния и скалист улей. Дишаме тежко, очите са широко отворени, за да не пропуснем нито една красива гледка. Движим се осигурени с въже. Първо за безопасност, после за да не изостава никой. С лъчите на изгрева излизаме на връх Орловец. Чудна гледка се открива. Хоризонтът блести в различни цветове, облаци допринасят за усещането за светлина в пайзажа. Заставаме мирно за снимка. Изглеждаме, като истински алпинисти с тези каски и въжета. Стигаме до онзи край на връх Орловец, който е доста предизвикателен и трудо достъпен. Тренера ни настига навреме. Посторояваме импровизиран рапел и един по един преодоляваме скалния пасаж. Отвесът на скалата е забележителен. Всички приклякаме, защото височините около нас са главозамайващи. Пълзим и внимателно местим краката си. Помагаме си. Правим си стъпки с ръце на трудните пасажи. Вече сме едно сърце, което бие в един ритъм. Метър след метър, час след час минаваме разстояния. Всички сме сериозни, никой не мърмори. Всички разбираме, колко е важно да сме заедно в този момент и да усещаме подкрепата си.По траверса

Преминаваме Петлите. Пътеката се вие ту над отвесни улеи, ту стръмно над главите ни, ту се провира между големи камъни. Въжето и зорката ни предпазливост ни пазят. Охххх, излязохме на връх Безименен. Оттук насетне е лесно. Отвързваме се, сваляме каксите и седалките. Хапваме, смеем се, гледаме се съзаклятнически. Остава ни връх Мальовица. Скоростта, с която поемаме нагоре е изключителна. Явно промяната в релефа даде крила на всички ни. В 13.30ч. достигаме върха. Квичим от удоволствие и гордост. Успяхме, минахме траверса. Прегръщаме се, гледаме и не можем да повярваме на очите си, откъде тръгнахме и къде сме сега. Има гледка наоколо. Виждаме връх Мусала и Додов връх, и Урдини езера, и малко от района на Седемте рислки езера, страшно много неща се виждат!Еленино езеро

Поемаме надолу. Краката вече са ни изморени, но на душите ни е леко. Стигаме втора тераса и Тренера ни показва, къде ни е скрил спалните чували. Натъпкваме ги в раниците и продължаваме надолу. Хижа Мальовица вече се вижда. И ние имаме вече какво да разкажем. Останалите хора, ще ни слушат в захлас, защото преживяхме истинско апийско приключение.

Вечерта, Ида отново чете „Звезди и бури“ и ние знаем, точно как са се чувствали героите в книгата, защото бяхме опитали от високата планина и нейните предизвикателства.

Катето идва на другия ден. С Ялк и Чадда. Показва ни как да си помогнем, ако изпаднем в беда. Как да си направим носилка от въже и да спасим пострадал. Говори за приятелството, за доверието, за подкрепата. Да, определено разбираме за какво става дума. В планината се ходи с приятели! Това е!

Ще перефразирам цитат от „Звезди и бури“- „ Какво толкова им има на тези планини? Какво ги прави така значими и изкусителни?“

Поглеждаме към Мальовица. Завинаги ще остане в сърцата ни!

Гордост и благодарност изпитвам към всеки един участник в това невероятно приключение!

Влади, Ида – не спирайте да давате любов към планината. Получава ви се!

 

Posted in Лагери Tagged with: , , ,

Старопланински потайности 2020 г.

белоградчик 5

Само 180 км. от София и в същото време толкова различно е всичко, в района на мистериозния Белоградчик! В началото на месец юли, природата е пощуряла и всичко цъфти, и мирише с всички сили. Подминаваме с. Репляна и вече се забелязват огромните земни плочи, които сякаш са играли на блъскащи колички една с друга и са замръзнали, в момент на отскок.

След още 40 км. пристигаме в село Извос. Елена, стопанката на къща “Джун”, ни посреща усмихната на вратата и бърза да ни разкаже за всичко наоколо, за реда в къщата, за басейна и “хайде че обяда изстива”. 🙂белоградчик 1

Хвърляме си багажа в чудно чистите и уютни къщички, хапваме вкусен таратор и мусака и идва време за първото ни кръгче:

– Казвам са Катрин и обичам да танцувам.

– Казвам се Алекс и очаквам приключения.

– Казвам се Адо и очаквам щастие.

– Казвам се Марти и искам да правим рапел…

Всеки казва по нещо за себе си, разкриваме се малко, по-малко:

– Не искам да се случват лоши неща.

– Не искам да ни гони мечка

– Ще се отърва от страха си….

Научаваме все повече един за друг. Имаме много общи неща.

– Може ли в басейна?

– Е как да не може. Горещо е, имаме басей, какво ни спира?!?

Денят минава неусетно. Отиваме на разходка по пътя към Маракашница. Пред нас се извисяват силуетите на белоградчишките скали, звуци на щурци огласят района, а на небето, залеза дава всичко от себе си, за да ни зашемети с цветовете и отблясъците си.

Разказваме си защо сме тук, какво ще ни се случи и как ще ни се случи. Получаваме си първите задачки. Необходимо е да разберем какво е “Раби”, къде е Рабишката пещера и още нещо за най-голямото вътрешно езеро имаше, за някакви праисторически рисунки…

Утре ще го мислим.

Утре дойде! Ставаме и започваме деня с:

  • Лицева опора
  • Подскоци
  • Йога
  • Клекове… олеле, не може ли първо чай, кафе и после всичко това?!? 🙂

Товарим се в буса, децата ни напътстват. Да живее информационният поток. Всичко намираш в интернет. Оказва се, че Рабишката пещера и Магурата са едно и също нещо. Още с навлизането вътре зяпваме поради огромните зали. Сега е ясно, защо тук са живяли праисторически мечки, тигри, хора. Имали са си даже и подземно езеро. Сигурно е изглеждало невероятно. Сега са останали само плочките, с които някой пра-исторически човек е решил да облицова прекрасното, пещерно езеро. Какво ли пречи на човешките мозъците да еволюират, се чудя…

Продължаваме напред, колосално, огромно е всичко тук.

– Ей там, след завоя, е залата с пещерните рисунки. –Казва водачката ни.

Но, няма да можем да влезем, защото министерстовото на културата затвори залата, след като… – Друг нееволюирал, праисторически мозък се е добрал до тях и е надраскал отгоре им името си… 🙁

Нищо, ще разгледаме снимките им. Преминаваме през тунелчета, стълби, сталактони, сталактити, сталакмити. Откриваме по дъното на пещерата съкровище. Монети! Някой е изсипал цели торби с монети тук. Чудим се да ги съберем ли, да ги оставим ли, защо са тук въобще. Накрая решаваме, че министерството на културата сигурно знае какво да прави с тях и продължаваме напред. 🙂

Излизаме на светлина. Уникална е тази разходка във времето, уникални са спомените, които древните са оставили за поколенията. Разказваме си легендата за Раби, гледаме езерото пред нас, чиито води са дошли от недрата на пещерата. Прекрасно е!

Вечерта решаваме да посрещнем залеза, качени на върха на една от пясъчните кули. Настаняваме се и слушаме легендите, които Ива ни разказва за „Ученичката“, за „Монасите“, за „Мислен камък“. Откриваме си следващата следа.

Тя ни отвежда до гр. Белоградчик. Неоходимо е да намерим крепост някаква. Тръгваме из града и започваме да разпитваме хората. Всички ни пращат при „Гидовете“ в Белоградчишката крепост.

– Разкажете ни повече за историята на крепоста.

– Идете горе, там ще ви разкажат

– А, кога е построена крепостта?

– Там ще ви кажат!

– А, кажете ни нещо интересно за града

Бавно, трудно, но накрая развързваме езиците на местните хора. Научаваме че празникът на града е Петровден, че на “Панаирището” са се събирали хора още от древноста за празници, че има нещо като таратор, ама без мляко. Казва се  „косачко-кисело“. Има и още интересни храни: „бел муж“, което е сирене, брашно, масло, пък се разтопява… Ох, вече сме гладни. Тръгваме към крепостта. Горещо е, но по пътя си откриваме огромни черници и джанки, и ядем на воля.

Посреща ни пред древните порти, жена.

– Оооо, няма вече „Гидове“ тука. Аз водя лекции и чистя, пък и филмче да показвам, не може един човек за всичко.

– Моля ви, много ни е важно вичко за крепостта да разберем.

– Е, добре седнете тука, на сянка. Много обичам на деца да разказвам.

Започва дамата, разказа си и се понасяме в други епохи. Пред очите ни заиграват картини на завоевания от римляни, после българи, после османци, после пак българи.

Тръгваме покрай крепостните стени и гледаме в захлас. Минаваме през вторите порти. Личат си следите от куршумите още. Минаваме през третите порти. Озоваваме се на закътана площадка, заобиколена от пясъчни гиганти и хоп, изненада.

Откриваме следи от траки. Много по-стари от римляните и османците, и от крепостта даже. Разказваме си за траките, за обичайте им, за обредите им.

– Как са издълбали тези нишички в скалата, толкова нависоко?

– Ами тези скални легенчета имат ли общо със звездите?

Въпросите са стотици. Жалко, че отговорите за траките винаги ще си останат теоретично несигурни.

Продължаваме напред и пред нас се открива цялата долина, от която изникват все повече скални кули в причудливи форми. Вятърът и водата са невероятни художници.

“Много арт има в тая природа!” 🙂

Следващия ден имаме предизвикателство към смелостта ни. Тренера и Влади са подготвили три маршрута за катерене. Ако някой се е катерил по пясъчник сигурно знае, колко деликатно е това занимание. Необходимо е особено внимание, за да не се наруши крехката красота на скалите. Катеренето се осъществява със специални възли, които се заклещват между цепките в скалата и служат за осигуровка. Смея да похваля всички замесени, поради  невероятното отношение към местността, към себе си и към останалите. Невероятна подкрепа и воля демонстрираха децата. Това им помогна да се доберат до следващата стъпка от приключението ни.белоградчик 3

Връх Миджур!!!

Мога да се втурна в страхотно описание за всичко преживяно или пък не, ще пробвам да съм кратка.

Значи, 8 часа ходене и + 1400 метра деневелация общо сме изпъшкали. Първо беше стръмната пътека с изсечените стъпала. Бре, такъв баир отдавна не ми се бе случвал. Толкова окуражителни думи, също отдавна не бях използвала. Носих раници, носих пръчки, бутах, дърпах, успокоявах, пях, вицове разказвах и вицове слушах. Научих всички любими, ужасни, страшни и мечтани неша, за всекиго. Стигнахме до беседкитееееее. 🙂

Там решихме да не мъчим хората и да се разделим на две групи. Такива, дето ще щурмуват върха и такива дето ще щурмуват боровинковите храсти в района. 12 човека тръгнаха, 5 останаха.

Бързо стигнахме до превала, където сръбската и българската граница се сблъскваха върху бетонени конуси. Разкрачваш се и единият ти крак в Сръбско, другият ти крак в Българско. Шегите заваляха една след друга. Вдигна се настроението в групата. Отмина умората, засега…

Продължихме пътя си нагоре. Едно, хълмче, после второ хълмче, и трето хълмче, а отзад се чува само:

  • Това ли е върхът?
  • Стигнахме ли вече?
  • Къде сме?
  • Кога ще стигнем?
  • Още колко остава?
  • Ама, това не е ли върха?
  • Е, тоя връх къде се е дянал?

Бяхме си поставили, като краен час за достигане на върха 14.00ч. Ако закъснеехме, бе необходимо да се обърнем и да започнем слизане надолу. Дори и върха да е на две крачки от нас.

Една заблудена усойница, пропълзя чевръсто покрай нас и и се загуби в сръбска територия. Връх Тъпанар се появи от дясно на нас. Вече изтормозени от поредното хълмче, което не е върха, започнаха злобни подхвърляния:

– На тоя връх сигурно се е качил най-големия тъпанар и затова, така са го кръстили…:)

Облаци надвиснаха над нас и ни обгърна лека мъгла.

– Много е яко да ходиш в облак. Винаги съм се чудил какво ли има в облаците. Сега знам, аз съм там! 🙂

13:59:57 В този час и последния от групата достигна върха. Някаква магия се случи. Седнахме, отворихме раниците да видим какво е останало за ядене. Гледахме към близкия „Бабин зуб“.

– Гледайте, сега едната част от сандвича ми е в Сърбия, а другата ми е в България. И сърбите значи правят вкусни сандвичи!

– Къде е партито? На върхаааааа!!!

– Ако тук застане кон, едната му половината ще е сърбин, другата половина българин!

– А коя част ще му е сръбска и коя българска, а?белоградчик 2

И ей-така, не след дълго заслизахме надолу. Щастливи и особено горди с постижението си, подскачащи по многобройните хълмове, които преди малко ни мъчеха.

Марто ни зададе две предизвикателства. Ориентиране и то какво, и то в деня за почивка. Добре, че сме оправни и успяваме да се открием и по други знаци, не само по GPS или по карта. Ползваме слънцето, спомените си, най-вече късмета си. 🙂

Второто предизвикателство бе да спасим и да транспортираме до специална лаборатория последните 6 яйца, от които би могло да се възроди човешкия род. Дълга е историята, сега само в резюме. Бе необходимо да изработим опаковка и да я тестваме, като я метнем от 2 м височина. За жалост имаше възможност само за един опит. Три от шест яйца се счупиха още докато майсторим опаковките. Две се предадоха по време на теста, но слава на небесата едно яйце оцеля! Спасени ще бъдем, има надежда. Овациите бяха истински оглушителни, защото последното яйце оцеля!!!

Стигнахме и до деня за лично предизвикателство. С Тренера и Влади бяхме измислили невероятна смес от приключение, емоция и предизвикателство. Открихме чудесното място за това и бързо изградихме 30 м. спускане с въже, рапел и горе долу толкова дълъг алпийски тролей. Пясъчните кули предлагат добри варианти за търсачите на силни усещания. Пък това точно е нашият специалитет. Започнахме със спускането на рапел. За целта бе необходимо първо да минеш специален нструктаж, после да си сложиш личните предпазни средства – каска, алпийска седалка и ръкавици. После да легнеш по корем и да се “изсулиш” от ръба на скалната площадка, надолу по въжето. Имаш си осигурително въже, по което се самоспускаш с осмица ( по лесно е от спускане с гри-гри ). Имаш си и допълнително въже за осигуровка, че никога не се знае в кой момент ще те засърби носа и ще пуснеш всички устройства, за да го почешеш. Бавно, много бавно, стъпка по стъпка, всеки един от участниците, в това приключение, надмогна себе си и успя да се спусне на рапел до земята.

  • Трудно беше, не точно трудно, но едно такова странно, докато се отпускаш на въжето през ръба…Чудиш се , правилно ли правиш всичко, че е високичко… А бе, уникално усещане е!
  • Трябва да съм чисто луд да направя това!
  • Чувствам се като все едно съм такси! Мускулите правят движения, а мозъка ти казва, неееее, не го прави!
  • Уникално е да погледнеш от високо и да видиш всичко това!
  • Хахаха, толкова ме сърби в корема, че ще си разперя ръцете!

Алпийският тролей бе хем страшничък отначало, хем всички искаха пак накрая.

  • Какво искаш да изхвърлиш от себе си в пропастта?
  • Изхвърлих страха си от високо.
  • Изхвърлих думата „не мога“.
  • Изхвърлих, да не се карам със сестра ми.
  • Изхвърлих да не се отказвам. Следващия път ще се кача до върха!

Какво ще запазиш завинаги като спомен?

  • Ще запазя чувството за свобода.
  • Ще запазя, че все едно си птица и летиш.
  • Ще запазя, че винаги е добре да опиташ дали можеш, преди да кажеш “Не мога”
  • Ще запазя щастието и красотата на скалите.белоградчик 4

Оправихме си багажа, режисирахме си снимка, плувахме в басейна, сприятелихме се и пораснахме!

Поздрави и благодарност за всичките деца-слънца, които бяха част от старопланинските потайности. Благодарност и за усмихнатото отношение и грижа на Влади, Ива и Марто! И на Елена за чистия дом и вкусната храна! 🙂

 

 

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , ,

„Към началото“ – Гудевица

гудевица 3

Пътят е дълъг, след всеки нов завой се появява приказна поляна обсипана с цветове в жълто, лилаво, розово, бяло, синьо, заобиколена от величествени, борови гори. Села с причудливи имена се редуват: Кошница, Могилица, ето че се появява и табелка Гудевица. Завиваме натам. Бусът едва се провира под надвисналите клони на сливи, диви ябълки и круши. Спираме на миниатюрно площадче; стръмна, калдъръмена пътека ни води към бившето училище, което приятели с голям ентусиазъм, реставрираха и го превърнаха в чуден център за учене и преживяване.гудевица 5

Та мъкнем нагоре куфарите си и берем ягодите пораснали по пътеката. Изкачваме се най-накрая и ето го пред нас читалището, училището където е учила Валя Балканска. Веднага се пръсваме наоколо, за да разгледаме всички онези малки неща, които създават невероятен уют. Рисунки, черги, ръчно направени лампи, дървени стъпала, нарове за спане в подпокривното пространство, прозорци с гледки към дълбоките гори наоколо. Посреща ни Божо, който ще приготвя нашата храна и Лора, стопанката на мястото.

И оттук насетне започват нашите приключения.

Веднага се захващаме с тежката задача да сътворим от участниците, група. За да станат тези деца група е необходимо да преминем през много игри, много обсъждания, много примери, много споделяне.

Андро окосява място за вечерния ни огън, без него някак по-скучно върви споделянето на преживяванията от деня. Криси майчински нарежда всички да се облекат, да се съберат, да направят кръгче.

Пишем си кодекса, защото той ни помага да приключенстваме на воля и да не губим време в излишни спорове, кой е крив и кой прав. 🙂гудевица 1

Заедно с игрите идва време и за приключения. Пещера Ухловица ни очаква. Стръмно изкачване до там, тесен проход и ето вече сме вътре. Уникално е да видиш как преди много години, земята се е разтворила и е образувала тесен проход , за да можем днес ние да надникнем и да затаим дъх пред невероятните скални образувания, които ни заобикалят. Да се докоснеш до вътрешността на земята и да видиш какво има там, е уникално преживяване. Сега по-лесно ще разбираме уроците по география. 🙂

За по-лесно решихме да се приберем пеша и си спретнахме 9 км преход от село Могилица до село Гудевица. Отидете, проходете пътя и вижте! Не се описва с думи. Разминахме се с майка мечка и нейното мече. Те си поеха по техния път, ние си поехме по нашия. Навсякъде виждахме следи от животни – елени, сърни, мечки, диви прасета…

Вечерта седим около огъня:

 – Кое ви беше най-трудното нещо от деня?

 – Похода!

 – Кое беше нещото, което най- много ви впечатли през този ден?

 – Похода!гудевица 2

На следващия ден се отправихме към въжени предизвикателства. Очакваше ни тролей над река и скок „Махало“. И двете в близост до село Кошница. Там има крепост и въобще денят определено щеше да е вълнуващ.

Сашо, местен водач, ни екипира, инструктира и ние поехме по пътя на смелостта, предизвикателството и себепознанието. Гъделичкащ смях, викове от изненада, ококорени очи и благодарност смениха съмняващите се и уплашени погледи, и треперещите крака.гудевица 4

Следващата сутрин ни посрещна торта и празник. Мия имаше рожден ден и всички я поздравихме, хапнахме вкусна торта с рожков и домашно кисело мляко и се отправихме към следващото приключение.

Екопътека „Невястата“ и скалите за катерене в района. Тъкмо пристигнахме там и се изля пороен дъжд. Спогледахме се с Тренера. Беше ясно, никакво огъване! Ще изчакаме да поизсъхнат скалите и ще се катерим.

Това място е ценно за мен. Приятел от Смолян, който остана завинаги на връх Еверест, тук е направил първите си стъпки в катеренето и неговите приятели създадоха този приключенски център, в негова памет.

Та запретнахме крачоли с Тренера и направихме две осигуровки, за два маршрута. Единия маршрут избрахме да е точно по ръба на скалите. Усещането за въздушност е невероятно. Зад гърба ти се простират безконечните родопски хълмове, гори и върхове.  Изкатериха се всички деца. Всеки направи поне крачка отвъд това, което смяташе за лична граница. Прекрасно е да виждаш тези малки същества, как израстват пред очите ти и стават прекрасни, мислещи и можещи хора!

За последно си оставихме изкачването на връх Ком. Пътят се движи по кльона с гръцката граница. Тези 11 км се видяха на децата по-малко от предишните 9 км. 🙂

С всички преживявания, те израстнаха и се отдадоха на удоволствието да си в планината. Тя се превърна в дом и приятел. Най-голямата изненада бе на върха Ком, където добри хора са изградили люлка. Люлеейки се на нея под краката ти се простират зелените възвишения на гората.

Остава само да приключим курса си за тази семица. Сядаме и споделяме всичко изживяно. Какво е било, какво се е променило, от какво се гордеем, какво ще запазим за цял живот. Подаряваме си малки, ръчно направени подаръци, които ще ни напомнят за тези приключения и за новите приятелства.

Слизаме с багажа по онази калдъръмена пътечка, пак берем ягоди, отново се промъква буса под клоните на сливите, ябълките и крушите, и се вият завоите, и гледките освежават погледите. Нямаме търпение да се приберем при семейството и да разкажем.

До скоро!гудевица 3

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , ,

Горско училище 08-12 юни програма

thumb3_eoD1kv

Програма „Селска Одисея“

“Не е трудно да се разбере, защо легендата е заслужила повече уважение, от историята. Легендата се твори от цялото село – книгата е написана от самотен луд.” – Гилбърт Честъртън
И такааа,
Цяла седмица отне създаването на това чисто ново приключение. Нямам никакво търпение да се впуснем в него и да разберем какво ни очаква.

Ден 1 – „ Забравеното село“

През този първи ден, ще се отправим към с. Гълъбник, което се намира на 50 км. от София, сгушено в Радомирското плато. Там ще се запознаем с цяла върволица от предизвикателства, които ще се изпречат на пътя ни. Замесени са кметицата на селото, топографска карта. Топо…..какво? Слънчеви часовници, пощата, защото ще има писма за нас, легенди, три гори, ОБРАЗЦОВ ДОМ, явно и няколко баби, защото „Баба без задача е като село без църква“. 🙂

Ден 2 – „Бит и култура“

Сутринта ни очаква страхотна и ароматна изненада. Ще посетим истинска каменна хлебопекарна, където освен да си набавим топли хлебчета, ще наблюдаваме тайнството на приготвянето на хляба. После с мирис на топъл хляб в носа, се отправяме отново към с. Гълъбник, където предизвикателствата продължават, пък въздуха е толкова чист, че ни „прочиства“, както казват местните. Ето, бабите тук ще се намесят. Издайничеки се подават сведения за шевици, хоро и легенда за Гълъбнишка селищна могила. Определено ще се забавлваме през този ден. 🙂

Ден 3 – „ С поглед от Конявска планина“

Всичко ще стартира от дървената къща, до мандрата… Нашето местоположение този ден е някъде между с. Цървеняно и с. Драгомирово. 🙂
Ще направим планински поход, следвайки пра-стари легенди, до вр. Виден. По пътя си ще ни придружават коне Хафлингер?, миролюбиви и добродушни бизони, крави Монбелиард?, овце, прасета и кокошки. Надявам се те да са съвсем обикновени. 🙂 Освен това, можем, ако пожелаем, да правим сирене, какшкавал, кисело мляко. Особено добре се съчетават с домашния хляб, който вече ще сме си осигурили. Истински се надявам да стигнем до върха, защото обещанието е за невероятна гледка. Този ден можем да закъснеем, толкова невероятни неща ще ни се случат, че се чудя как ще напуснем това място.

Ден 4 – „Назад във времето“

За пореден път ще опитаме да открием тайнствения Гърленски храм-кладенец. Легендата сочи, че пътя се вие през стари гори, заобикаля прекресния язовир Красава, после стръмно нагоре по пясъчна пътека и след пирамидката от камъни, в дясно. Мъхъм, и така поне три опита имаме, все неуспешни до момента. Стискайте ни палци, защото там ще си открием следата за следващия ден. Тук ще използваме всички видове навигационни системи. Карти, компаси, GPS, радиостанции. 🙂

Ден 5 – „Смелостта в действие“

През този ден ще вплетем история и предизвикателство към волята и смелостта. Отиваме към с. Гургулят. Съвсем наскоро, едни добри катерачи, разработиха прекрасен обект за катерене в района. Мястото изобилства от обезопасени и подходящи маршрути, за начинаещи и напреднали. Ще се научим да се осигуряваме по алпийски способ, ще се научим да правим алпийски възли. Освен катеренето по скали, ще обходим и няколко местни човеци, за да разберем интересни факти и малко познати случки от времето, когато на това място са се водили люти битки.

Стискайте ни палци да са отзивчиви човеците, да са свежи дните и слънцето да ни огрява всеки ден!

Как да се запишем за участие:

Можете да изпратите попълнена контактна форма от нашият сайт: kids.trenelarium.com/контакти/
Можете да изпратите имейл до: info@trenelarium.com
Всяка седмица програмата ни е различна. Поради високия интерес за тази програма, моля подайте заявка за участие поне седмица по – рано от избраната, от Вас дата.

Всеки ден се тръгва и се прибира от и на стадион “Васил Левски”.
• Час на тръгване – 08.30ч.
• Час на пристигане в София – 16.45ч.
• Цена на курса – 260 лв. за пет дни
• Цена при записване за един ден – 55 лв.
• Записване най-късно една седмица преди избраната от Вас дата!

Posted in Горско училище, Детска градина, детски програми Tagged with: , , , , ,

Практически курс за аутдор тренери и помощник тренери 2020г.

DSC_0311JPG

Тренелариум иска да диша! В гората, в планината, до реката…

А кое е в основата?

В основата си, метода който използваме във всички програми се нарича „учене чрез прежияване“.

Това означава, че когато караме ски ние виждаме демонстрация и веднага след това прилагаме в практиката. Докато участваме в тиймбилдинг програма, взаимодействаме и комуникираме с колегите ни в привидно игрови ситуации, които обаче са аналогия на работни процеси. Докато приготвяме лагер на палатки край високопланински язовир, всъщност младите участници изграждат умения да подреждат собствения си малък свят по удобен, уютен и практичен начин. Докато вървим по горските пътеки с най-малките и не спираме да се учудваме от многообразието в природата, палим любознателност към реалните чудеса на света…

Е лесно ли е да учим докато преживяваме? Интересно ли е, предизвикателно ли е, въобще как е?

Ще отговаряме на тези въпроси и ще откриваме какво е да си тренер, „преживявайки“ нашия лагер на Тренелариум.DSC_0060JPG

Втора поредна година екипът на Тренелариум ще проведе курс за тренери и помощник тренери за работа с хора сред природата, по метода „Учене чрез преживяване“.

Програмата за аутдор тренери и помощник тренери е изключително динамична и е създадена за да подготви бъдещите тренери и помощник тренери в работата им сред природата с деца, възрастни или корпоративни клиенти. Ще наблегнем на изграждането на така  необходимите умения и поведение на един аутдор тренер, лидерство, комуникатвни умения,  безопасно движение в планински терен и отговорно пребиваване  сред природата.

По време на тазгодишния курс, участниците ще преминат през целия практически дял на метода на обучение „учене чрез преживяване“, на който са базирани всички програми провеждащи се в Тренелариум.

Модули:

  • „Разчупване на ледовете”
  • „Ефективна комуникация”
  • „Доверие”
  • „Проблемни задачи”
  • „Проекти”
  • „Технически елементи – високи и ниски, и на колела“
  • „Ориентиране в пресечена местност“
  • „Планински преход“
  • „Първа долекарска помощ“DSC_0338JPG

По време на всеки един от тези модули участниците ще имат възможност да изградят чрез необходимите материали всеки полигон, да зададат условията на необходимите игрови симулации, да се включат в изиграването и накрая да добият опит във воденето на дискусия, за анализиране на демонстрираните поведения и постигане на предварително зададени цели.DSC_0330

Ангажираност на участниците в програмите на Тренелариум:

Пред всеки един от участниците ще бъде поставена възможността да се включи в приключенските програми, които Тренелариум провежда през годината.

Ето и ролите в екипа на Тренелариум:

  • Помощник тренер
  • Технически тренер
  • Водещ тренер

Всеки участник може да експериментира и да се включва в различна роля, докато добие самочувствие и готовност да застане на чело на една приключенска програма и да поеме отговорността за участниците в нея и провеждането й!

Подробности и логистика:

Програмата ще бъде изцяло проведена на открито, спането ще е на палатки. Ще има в близост на разположение къща за гости, ако времето наложи спасяване. 🙂

Всички необходими материали и инвентар ще бъдат осигурени от организаторите.

Храна и необходима посуда ще бъде осигурена. Храната ще си  я приготвяме ежедневно сами. 🙂

Можете да пристигнете на уреченото място с ваш транспорт или да използвате организиран транспорт от Тренелариум.

Дати на провеждане: 14 – 20 май 2020г.

Продължителност: 7 дни

Място на провеждане: Рила

Такса за участие: 400лв.

За хора от екипа на Тренелариум: по договаряне 🙂

Моля да заявите своето участие на имейл: info@trenelarium.com, като изпратите кратка информация за себе си, досегашен професионален опит, ако имате такъв, опит свързан с практикуване на спортове, провеждани на открито, опит свързан с планинарство. Кратко мотивационно писмо.

Ние ще ви изпратим декларация за участие, списък с необходими вещи и подробна програма.

Капаро и таксата за участие може да бъде преведена на фирмената сметка:

Тодо Адвенчърс ООД

ОББ

Клон Тунджа, офис Алабин

BG33UBBS88881000917777

Моля в основание отбележете  Вашето име, програмата, за която се записвате и датите на провеждане.

Крайна дата за записване: 10 май 2020г.

Час и дата  на отпътуване от София: 14 май 2020г. 08.00ч.

Час на срещата на мястото на провеждане на програмата: 10.00ч.

Час и дата за връщане в София: 20 май 2020г. 18.00ч.

 

Posted in Лагери Tagged with: ,

Морешествие 2019 г.

река Младежка

Странджа ли? О, да!

И ето ни отново тук, в къмпинг Силистар, където ни посрещнаха реновирани бани, повече време с ток, повече хора, но пък изключително спазващи реда и спокойствието на мястото. Много добре!

Настанихме се с обичайната си какофония, подредихме палатките, просторите, посудата, отредихме специално, непристъпно за простосмъртните, място за ПЕЧКАТА и нейният единствен ползвател- Тренера! 🙂

Естествено изтърчахме до морето и веднага опитахме водата на температура, вкус, дълбочина, вълнение и т.н.20190902_180329

Вечерта запалихме огън и седнахме да мислим, къде и какво да правим следващите дни, защото повечето участници идват всяка година. Добре, че Странджа е “най” и каквото и да измисли човек, няма да сбърка.

Значи, каяци – о, да задължително!

Среща с Иван Камбуров – още по-задължително. Този човек е истинска енциклопедия на два крака, що се отнася до Странджа и всичко в нея! (а и не само)

Добре, тази година ще отидем до с. Младежко, където…

До с. Кондолово, по пътя на Зелениката, а и всички искат да откриваме малки, закътани, от фиорди, заливчета, в които има толкова интересни неща.

Решено!

Село Младежко или по-преди наричано Карамлък (Тъмната река) се намира недалеч от Малко Търново.

Нашата цел бяха пътеката по течението на река Младежка, Пещерите, древните крепости и всичко, което още никои не е видял или открил. Веднага се потопхме в магически сенчестата гора по реката, леко завихме и започна стръмно изкачване до Малкото кале. Оооо, разкри се се страхотна гледка. Навсякъде ни ограждаха вече леко прошарени дървета, хълм след хълм, като море от гори. Не се заседяхме много, защото два огромни камъка спряха погледа ни и се отправихме към тях. Огромни, подпрени един на друг, образуващи проход в основата си. Естествено минахме всички, опулени и мълчаливи. Всеки си намисляше желание, стискаше палци за нещо си. Защо подобни места веднага извикват у човек подобни мисли?20190903_120940

След още няколко пътеки, нагоре и надолу се озовахме сред руините на Голямото Кале.  Впечатлихме се от огромните крепостни стени, които се губеха из габъри, дъбове и шума. Съвсем леко си личаха местата, където е имало помещения, някога, много отдавна. В старите дървета наоколо, бръмбарът отшелник си бе направил свои крепости, огромни и незастрашавани от нищо друго, освен времето….

Заслизахме по тясна и криволичеща пътека и не след дълго бяхме до коритото на реката. Мястото просто извикваше в съзнанието ни картини от странни събития тук. Всичко бе толкова тихо, свежо, недокоснато. Усещаш прилив на енергия само от факта, че си тук. Неописуемо е и чувството и гледките. Кристални малки вирове с ледена вода, въпреки, че температурата бе 30 градуса на сянка, обли камъни покрити с мек мъх, пра-стари дървета наклонили клоните си към водата.

Продължихме нататък и стигнахме до извора на реката и Пещерите. Нахлузихме каски и челници и потънахме в тъмнината на една от пещерите. Видяхме подземно езеро, огромна колония от прилепи, които продължиха да дремят необезпокоявани от червената ни приглушена светлина от челниците, фосфоресциращ мъх, бели сталактити.

Определено бяхме попаднали в приказка. Това място бе, като от друг свят.

„Природата определоно може да се гордее със себе си, от нещата които може да направи“- това каза Адо, зяпнал с отворена уста. Напълно го подкрепям!

Следващия ден го изживяхме, плавайки с каяци по р. Велека.  Корморани, водни лилии, дебели дънери, сякаш на 1000 години ни заобикаляха. Стигнахме по-далеч от предните години.20190904_105733

Следващия ден отидохме на среща с Иван, който ни бе подготвил влизане в най-стария резерват в България – Силкосия и опознавателна разходка по пътеката на зелениката, както и среща с местни жители на село Кондолово.  Разбрахме какво означава естествена гора и изкуствено залесена. Видяхме с очите си обезобразени гори от човека. Научихме, че гъбите които виждаме, на са това, което виждаме. Иван ни разказа за размножаването им, за огромните площи под земята, завладени от техните спори. Видяхме бръшлян, чиито стъбла бяха като най-дебелите корабни въжета. След това поехме по пътеката между зелениките. И друг път съм писала за това. Но сега моля!

Моля, не сечете в близост до зелениката, защото без сянката на дърветата тя умира. Ще е ужасно жалко хората да не виждат нейната нежна красота. Това е пътуване във времето и Странджа може да го предложи на човеците все още!20190905_121407

С навлизане все по-дълбоко из дебрите на гората всички усетихме леко замайване. Доспа ни се, станахме разсеяни и лениви. Иван само ни наблюдаваше и се усмихваше.

Видяхме ядливи кестени в гора от Благуни и Горуни. Ето ни вече близо до свещенното манастирче и още малко и сме на изходна позиция. Иван ни показа малко зелено растение, наречено Дафне, което се оказа виновно за нашата ленивост. Действа опияняващо, когато се стъркат листата му. Пък ние погазихме из него, без дори да го забележим.

После разгледахме строежа на историческите къщи на Кондолово. От цели, огромни греди, почернели от времето и почти превърнали се в железни. В довра им растяха смокини и можете да си представите преяждането с тези изключително вкусни и сочни, току-що обрани плодове. 🙂

Отидохме на гости на бай Киро и съпругата му, които ни разказаха, че в тяхното село е сниман култовия български филм, „Господин за един ден“. Почерпиха ни с малини, сушени чери доматчета, сушени дренки. Ядохме истински манов мед.

Дойде време и за разходката по крайбрежието от Синеморец до Силистар. Въпреки бурното море, открихме невероятно заливче съвсем подходящо за изследване и скачане. Вулканични скали, шарени водорасли, малки рибки, скаридки, медузи, морски таралежи, даже една съвсем заблудена змия. Страхотни находки и всичко това съчетано с великански скокове от врязани в морето фиорди. Учим и играем. Това е! 🙂20190907_135906

Пак ще дойдем, за да открием още толкова много непосетени места, за да научим още толкова много за заобикалящия ни свят. Ще дойдем пак защото е невероятно!

Благодаря! 🙂

Posted in детски програми Tagged with: , , , , ,

Приключение из Източни Родопи

Източни Родопи

От няколко години съм написала една програма за този район и все не намирам седмица, в която да я предложа. Ето, че тази година й дойде времето!

Когато някой ми каже Източни Родопи, доскоро аз поклащах глава и казвах: “Да, много е красиво там. Има язовири, гори, близо е до Кърджали, в с. Маджарово развъждат лешояди.” И горе-долу това беше цялото ми впечатление.

Значи, тръгвате от София и след 250 км се озовавате в друг свят и то без да излизате от границите на България. Пътищата стават тесни и лъкатушещи, селцата придобиват причудливи имена, църквите се сменят с минарета, хората се спират, за да наблюдават кавалкадата от бус, ремарке и колела, жените са със забрадки, говорът е развален български.яз. Студен кладенец

Стигаме до с. Гняздово. В къщата на отдавнашен приятел се настаняваме. Повечето от нас в двора му, на палатки, но имаме на разположение и цялата къща, ако времето се развали. Гледката е удивителна. Точно пред терасата се е изпъчил язовир Студен кладенец. Ахкаме  и охкаме, кой от гледката, кой от багажа :), по-бързите от първата схватка с опъването на палатките. След оспорвана битка, Ида и Владето успяват да помогнат на всички с построяването на бъдещите домове, а аз и Тренера режем краставици за таратор до замайване. Обедната жега отстъпва място на следобедната горещина. Така е тук. Топло е!

Събираме се и се запознаваме, правим си правила, подреждаме се, без да си говорим с думи, рисуваме заедно, разплитаме се и споделяме, кои сме всъщност. Тренера се провиква, че мусаката е готова. Ех тази мусака, никой не остава равнодушен към нея. 🙂

Вечеряме и правим план за следващите дни.

През нощта понякога спим, не всички и не за дълго. Така е, когато си за първи път на палатка. Шумовете са по-силни, усещаш вятъра даже, като тайфун. На Неда й е лошо, хванала е вирус и повръща, пък Дани вече се е наспал и иска да си говорим. В 04.00ч. сутринта. 🙂Студен кладенец

Сутринта оставяме Тренера в къщата да лекува Неда, а останалите се отправяме към първото ни предизвикателство. Плаване с каяци. Васил Флоров вече ги е подготвил и ни чака с нетърпение, за да ни покаже района. Минаваме инструктаж, обличаме спасителните жилетки, разделяме се по двойки и завлачваме каяци до водата.  Пред нас е първата ни цел „Острова на Муфлоните“. Изумително бързо се стиковат двойките в каяците и напредваме доста добре. Васил разказва:

“Това е острова на Муфлоните… Това са корморани… а, вижте лешояди, не съм ги виждал да летят толкова ниско до хора… Кошута, тя е женската на елена…”

Заобикаляме острова и стигаме до закътан залив. Над него се вижда огромен дъб, единствената сянка, и параклис. Акостираме тук и тръгваме към параклиса за почивка и обяд. Минали са два часа неусетно. Васил разказва:

“Тук е било с. Дарец. Единственото бългаско село в района. Когато е направен язовира, то е обезселено и наводнено. Останал е параклиса само. Сега е възстановен и се поддържа.”

Качваме се горе и се открива невероятна гледка към гр. Кърджали в дъното на язовира, към близката скала „Юмрук кая“, на върха на която се мъдрят останките на древна крепост, животновъдното стопанство, река Перперек и още, и още…

Обядваме, люлеем се на люлката в клоните на вековен дъб и се наслаждаваме на полета на безброй корморани, тръгнали и те на обяд.

Отново потегляме с каяците. Гребем, говорим си, виждаме чапли сиви и бели над нас и по клоните на дърветата, по бреговете е пълно с кошути. Не след дълго спираме на брега на острова и плуваме. Водата е хладна и изключително приятна.

Вече в къщи заварваме Неда освежена и оздравяла. Правим планове за следващия ден и доста изморени от впечатления и гребане заспиваме бързо.

Слънцето посребрява водата на язовира, закусваме, набързо правим сандвичи и сред смешки се отправяме отново към брега. Днес ще посетим залива на река Перперек, ще плаваме по Средна Арда, в далечината ще съзрем крепостта Моняк, въжения мост на с. Лисиците, и селото, което е останало във владение на тарпаните; ще видим скалната арка, кулите и скалните ниши оставени от траките и очакващи тайната им да бъде разкрита.

Направихме го, плавахме цели 14 км, половината от които срещу вятъра. А той бе доста силен, 8м/с. Видяхме всички тези чудеса, които е изключително трудно да бъдат описани, защото освен с очите, ги виждаш и с душата.

Следващата сутрин не ни свърташе на едно място, защото денят бе посветен на наблюдението на лешояди, търсене на полускъпоценни камъни, разкази за вкаменелости, зеолит…

Наш водач бе Марин Куртев, който е посветил живота си, за възраждането на дивата флора и фауна в този район.Лешояди

Та, наблюдавахме белоглави лешояди, египетски лешояд, който бе довел и малкото си, морски орел, черна кания. Междувременно ни посетиха и стадо диви, родопски говеда. Изключителни птици, много въпроси задавахме и много отговори получихме, дано да сме запомнили поне мъничко от всичката информация, която Марин щедро ни раздаваше. После се отправихме на лов за камъни. Открихме за нула време ясписи, ахати, аметисти, зеолити, опали, планински кристали. Взехме си за спомен по един. Беше невероятно да сме на място, където са изливали своята гореща лава, пет вулкана!

Продължихме в търсене на фосили. Представете си поле, изцяло от зеолит (фосилизирана вулканична трева), та в нея открихме огромни фосилизирани стриди, раци, морски таралежи, корали. Жегата обаче каза своята тежка дума и ни принуди в ранния следобед да се оттеглим от по-нататъшни ръчкания и да се отправим към нашия си двор. Разделихме се с благодарности с Марин и обещание да помним, пазим и предаваме нататък. Минахме през редица изоставени или почти изоставени села, чиито къщи са изградени изцяло от зеолит. Спряхме до истински кладенец и си извадихме и наляхме студена вода. Купихме си мед и дини. По пътя обаче съзряхме табела: “Абразивни кладенци”.  Ида е геолог и… веднага спряхме. Попаднахме на приказен  „Дяволски“ каньон, който геолозите наричат – призматично напукан латитов поток. 🙂 Ние седяхме зяпнали, защото почти всички виждахме за първи път скали-призми!

Ето че, дойде реда на карането на колело.

Разделихме се на две групи и поехме по пътя си. Едните към вр. Дора, при Османския залив, пък другите към села с причудливи имена. Малките стигнали до вр. Дора, спукали гума, открили вкаменени морски таралежи, бутали колелата, мрънкали, плакали и към 16.00ч. се събрахме в едно от селата за сладолед и споделяне на болежките. Големите пък извъртяха, избутаха, изспускаха, измърмориха и изпогубиха цели 35 км! Въпреки жегата, стръмните качвания, техничните спускания, пресъхналите чешми, карането беше невероятно.С колела в Родопи

На следващия ден избрахме по-лесен маршрут, за да караме всички заедно. Гледки, смях, спускания и 25 км изминати.

Последния ден не е за разказване. Всички оправяхме багажа леко унили, че си тръгваме. Хем вече ни липсваха близките, хем не е лесно да напуснеш това място, където хората не говорят почти български език, странни песни огласят хълмовете, съседите ти носят пресни яйца и истинско мляко за закуска и приключенията дебнат отвсякъде.

Благодаря на Васил Флоров и Марин Куртев за увлекателните разкази и безценното знание, На Тренера за вкусната храна и подкрепата, на Ида и Владето за приключенията и грижата, на всичките деца за невероятно забавните разкази, песни и смешки!

Поздрави!

Posted in детски програми Tagged with: , , , , , ,