Странджанско морешествие

Силистар

Обичайната среща на стадиона – бусове, раници, сакове, палатки, чували… Успешно натоварваме всичко и поемаме! Този път към Морето!!! Морето през септември е винаги вълнуващо. Лятото все още не смята да свършва, но на моменти се усеща приятната прохлада на есента. Морската вода и пясъкът са топли, щурците не спят, а звездите и планктонът блестят.

Дългият път до Силистар минава неусетно. След 7 часа в буса всички вече имаме чувството,че се познаваме от години. Следва опъване на палатки. Внимателно оглеждаме терена – все пак това ще е нашият дом за следващата една седмица. Надуваме постелки, оправяме багаж, търсим  кърпи, бански, съдове, челници… Почти всичко вече е готово, когато Тренера ни вика за обяд. След това дооправяме новите си домове и бързаме към плажа. Мечтаната вода! След като й се нарадвахме, ни очакват няколко забавни игри и неусетно идва време за вечеря. А останаха толкова много неща, които искахме да си кажем и да направим! Нищо, имаме още цели 6 дни. След вечеря събираме дърва за огън, палим го и сядаме около него, да си говорим. Разбираме, че всеки обича БОБА НА ТРЕНЕРА, дори и тези, които не са го опитвали и все още не са сигурни кой точно е Тренера и защо може да готви боб. 🙂

Измисляме план за следващите дни и се заслушваме в чакалите, които вият в гората близо до нас. Още много шумове се чуват оттам. Един таралеж ни навестява и трополи, като за цяла армия. Лягаме си в палатките, наострили уши за шумовете на заобикалящата ни полу-дива природа.more

Изгрява слънцето. Всички сме чули странната птица, таралежа, чакалите и още най-различни шумове, но като цяло сме се наспали и сме готови да изследваме Странджа. Пътят ни отвежда край река Младежка. Там се пренасяме в началото на XX век с помощта на няколкото запазени Шаронски къщи. Разсъждаваме как са строени, за кого са строени, разглеждаме ги, докато ядем къпини и джанки. Тръгваме да търсим мистичните извори на река Младежка. Още с първото пресичане на реката се убеждаваме, че това са едни от най-чистите води, които сме виждали. И от най-студените, въпреки че, реката е плитка, а температурата на въздуха е 37 градуса! Стръмна пътека ни отвежда до една от най-големите тракийски и късноантични крепости в Странджа – Голямото кале. Качваме се на едната наблюдателна кула, откъдето се разкрива гледка към необятната шир на планината. В мислите си се пренасяме във времето, когато крепостта е трябвало да бъде защитавана. Представяме си как и от къде може да бъде нападната. Тренера помага на нашата фантазия, като нахлува бос и крещящ през едната наблюдателница. Не е било лесно да се отбранява тази крепост.Странджа

Разходката продължава към изворите на реката. Водата ни подканва с красотата и прозрачността си и ние се събуваме да пресечем реката боси. Е, не всички обувки останаха сухи, но си заслужаваше! Изворът е магичен! Огромно старо дърво дава начало на приказната река. В близост се намира поредица от девет пещери, наречени „Леарниците“. Слагаме челниците и влизаме в една от тях, за която знаем, че можем да проникнем донякъде, за да видим как спят прилепите. Пазим абсолютна тишина, двжим се безшумно и ето ги: те спят съвсем спокойно. Червената светлина от челниците ни, не ги обезпокоява и не след дълго на пръсти, се оттегляме. Подът е покрит с малки, жълти, сплескани топчета… Деси твърди, че това е мъх… Какви ли не странни неща има в тая Странджа!

Отново сме край морето и то в най-красивото време от деня – малко преди да залезе слънцето. Уговаряме се след вечеря пак да отидем до морето за нощно (мощно) къпане. Бързо си приготвяме храната, ядем, мием чинии, взимаме бански, кърпи и дрехи и слизаме обратно на плажа. Докато чакаме да се стъмни съвсем, си говорим за изминалия ден и ставаме все по-нетърпеливи за следващия. А ето, че вече звездите блестят и ние се приготвяме за нощното къпане. Всички челници са загасени, за да можем да видим магията на светещия планктон. Всяко наше движение предизвиква светлина от планктона, във водата. Той полепва по кожата ни и ние също блестим. Магия е!  Уникално е!!!

На следващата сутрин ставаме много рано, за да имаме повече време, защото ще  гребем с каяци по река Велека. Разделяме се на две групи, за да се съберем в лодките. Едната тръгва с Ина и Котвата на приключение по Велека, а с останалите деца отиваме на плаж Бутамята. По път намираме много смокини, които чакат да бъдат обрани. Естествено, не подминаваме тази нужда и с технично катерене, бързо усвояваме необходимото количетво смокини. Плажът ни посреща с малко вълни и много слънце. Имаме много време – играем игри, преливаме от пусто в празно, скачаме във вълните, запознаваме се със спасителите и си говорим надълго и широко за тяхната работа. Децата слушат с интерес и задават въпроси. Ето че стана време да се отправим към устието на река Велека, за да посрещнем нашите приятели и да чуем техния разказ и да се подготвим за утрешния ден.Велека

За вечеря ще ядем боб! Обаче как ще е Боба на Тренера, като ще го готви Ина??? Всички са притеснени от този факт, най-вече самата Ина. Всеки идва с купичката си, сипва си и идва моментът на истината – има ли във вселената друг човек, освен Тренера, който да може да сготви вкусен боб? Ина вече е пред припадане. Опитваме боба и… О! Чудо!!! Той е по-вкусен от истинския! Лакомо го изяждаме, даже остава да почерпим и съседите ни. Вечерта на огъня споделяме на кого, какво му се е случило. Говорим си за пробити ведра, смокини, птици, костенурки, споделяме трудности и смешни случки. Лягаме си рано, защото ни очаква още едно ставане преди изгрев.

Четвъртият ден започва рано, но всички сме нетърпеливи. Този път е ред на втората група да гребе по река Велека. Котвата вече има опит, предния ден са влезли много навътре, видели са различни животни и птици. Ние искаме повече. Разпределяме се в лодките и тръгваме. Навлизаме навътре по реката. Огромни дървета растат от самата вода. Има цъфнали водни лилии, лиани, костенурки. Около нас летят корморани и дребни ярко сини птички. Котвата каза, че днес май сме по-бавни и няма да успеем да стигнем до мястото, до което са стигнали вчера. Само това ни трябваше! Колкото по-навътре влизаме толкова по-интересно става. За съжаление, трябва да се връщаме вече…С лодки по реката

Всички сме изморени и с радост се отправяме към „вкъщи“, към  крайбрежието на Силистар, който вече наричаме „нашия“ плаж. Вечерта около огъня нетърпеливо споделяме емоциите от изминалия ден.

Един ден разходка в Странджа не ни стига и петия ден го посвещаваме отново на екзотичната планина. Срещаме се с Иван Камбуров – човекът, който знае много неща за природата в района. Той ни завежда на едно изключително диво място, близо до село Кости. Място, на което, сгушено межди стари букове и зеленика, се крие „манастирче“ (така наричат параклисите тук), а в центъра му, свещено аязмо, което чака уморените пътници да измият очите си и да се освежат. Малко по-надолу се натъкваме на картина от приказките. Сенчест дол, с малка рекичка, естествено с ледена вода. Голям камък, през който водата лекичко се стича и потъва в тюркоазено син вир, като фуния. Неизмеримо дълбок и губещ се под скали, обрасли с бръшлян. Малка пещера приютява плитко езерце с кристална вода и ситни, пъстри камъчета. Да, наистина изглежда, като роден дом на някой бог, както казват местните. Иван ни показва  как расте хмела, зелениката, дафнето… Зелениката е оцеляла още от терциера до днес. Цъфти в розово-лилаво, за съжаление само през май. Изглежда трябва да се върнем, за да я видим и цъфтяща? Иван като че ли има отговор на всеки наш въпрос. Говорим си много, на най-различни теми. Иван ни показва  постаментите на функциониращата до неотдавна железница между гр. Ахтопол и село Кости. Пресичаме река Велека по едва крепящ се въжен мост. Научаваме за ежегодните разливи на реката и факта, че местните земеделци използват наносите на реката, за да разстилат плодородната тиня по нивите, точно както правят и египтяните. Хъм, чудно кой, от кого се е учил на земеделие… Разбираме, че Велека е била плавателна река и по време на Османското владичество, хората от тези села са товарили богато и пре – богато, кораби с дини, тикви, ябълки, круши и така натоварени, корабите са плавали чак до Истанбул с вкусния си товар… Никой не знае колко време е минало.Аязмо

В лагера се прибираме късно. Едва събираме  дърва за огъня и  си приготвяме вечеря. Говорим и споделяме. Спи ни се, но впечатленията са толкова много. Всеки иска да разкаже за емоциите си и преживяванията си.

На следващия ден по навик ставаме рано. Къде по навик, къде защото нямаме търпение да ядем палачинки в Синеморец!cliff walk

Подкрепени с най-вкусните палачинки на света, поемаме по пътека, виеща се покрай брега между Синеморец и Силистар. Всеки залив ни примамва, зад всеки нос се крие изненада. Представяме си как от ей тези хълмове, които са били вулкани, се е изливала лава във водата, как е застивала на повърхността, а сега ние ходим отгоре. Къпем се на уникално красиви плажчета, ядем критама, събираме мидички. На места пътеката минава през уродливи, ниски дъбови гори, след които се разкрива гледка към поредния райски залив. Никой не иска тази пътека да свършва. Обаче всичко си има край и в късния следобед стигаме до „нашия“ плаж. Той ни посреща с вълни, в които нетърпеливо скачаме. Радваме се на морето като за последно за това лято.от Синеморец към Силистар

Неделя сутринта е и ни чака тежка задача – да съберем всичкия си багаж и някак да се разделим с приключението и морето. В началото това изглежда непосилно, но лека-полека багажът започва да добива събран вид.  Някак, за 2 часа всичко е събрано и занесено до буса. Остава време да отидем до морето и да си направим обща снимка, за спомен. Топим си краката във водата и се качваме в бусовете. Пътят до София е дълъг, но минава неусетно, защото имаме толкова много неща, за които да говорим. И още толкова много спомени, които да споделим и да ни топлят до следващото лято!

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , , ,

Трявна – Царствени земи

трявна

Какво ще правим:

Изследване на пещери, велопреходи и пешеходни маршрути, ориентиране в пресечен терен, посещения на забележителности, приключенски игри и игри за комуникативни умения.

Място на провеждане на програмата:

гр.Трявна, с.Престой, природен парк „Българка“

Това приключение ще ни отведе в Трявна – този красив град с бели възрожденски къщи, върху които са накацали каменни плочи, наместо глинени керемиди. Легендите за Трявна са интересни и все царствени.

Разположен в Централна Стара планина, град Трявна е подходящо място за планински туризъм. До двата върха в района на Трявна – Голям Кръстец (2034 м) и Бъзовец (897 м) има обозначени туристически пътеки. На върховете са изградени параклиси – “Св. Иван Рилски” и “Св. София, Вяра, Надежда и Любов”. В района са изградени кътове за отдих и заслони.

Други маркирани маршрути има на територията на природен парк “Българка”, който обхваща част от територията на Трявна и Габрово.трявна

Пътеводител на програмата по дни:

Ден първи

Настаняване – с.Престой (4км от Трявна в полите на Природен парк „Българка“). Ще нощуваме в планинска вила с прекрасна гледка към Старата планина (в античността Хемус). Следва обяд и запознаване с програмата – Опознаване и разходка из околносите  – посещение на с. Станчов Хан и късноантичната крепост, която носи следи от обитаване в периода XII в.пр.н.е

GPS: N42° 48′ 10.0″ E25° 34′ 42.8″ – Сухата пещера
GPS: N42° 48′ 08.1″ E25° 34′ 40.3″ – Мократа пещера
GPS: N42° 48′ 09.2″ E25° 34′ 44.2″ – Крепост (кула)

Вечерта – екипни и забавни игри, свободно време, дискусия на тема безопасност .

Ден втори

Ще се разделим на 2 групи – Вело и Пешеходна

Началната ни точка ще е гара Трявна: „Да, гара и Да, влак!“ 🙂

Този път приключението ни ще е допълнено от пътуване с влак, който минава през сърцето на Балкана. Много хора смятат гледките от влаковете, преминаващи през района, за едни от най-живописните и пленяващи в страната.

Маркировката – Зелена

Продължителност – 2.5 / 3 ч.

Пешеходната ни група, ще стигне до гара Кръстец – това е втората по височина железопътна линия в страната. Тук се намира и участъкът с най-голям наклон в българската железопътна мрежа. Крайната цел е връх Кръстец. Според едно старо предание, мястото носи името Кръстец заради многото кръстове на духовни лица, придружаващи шествието по пренасяне мощите на Свети Иван Рилски. Там мощите са престояли седем дни, след което шествието е продължило за Търново, където мощите са положени в построената за тази цел църква на хълма Трапезица.

Пътеката тръгва от гара Кръстец, изградени са кътове за отдих.
На мястото, където са нощували мощите е изграден параклис, който сега е възстановен и носи името на светеца. Около гара Кръстец има разнообразни  маркирани маршрути.

Вело група

Продължителност: 4 – 5 часа
Цвят на маркировка: Червен

Екопътеката започва от спирка „Бъзовец”, недалеч от гара Кръстец и върви по билото на Стара планина. Тук се намира възстановения параклис „Вяра, Надежда и Любов”. От спирката пътеката се изкачва стръмно в северна посока и набира височина по реброто на едноимемнния връх Бъзовец ( 897 м. н.в.) , от чието плоско чело се откриват прекрасни гледки във всички посоки. По – нататък пътеката се спуска към „Панорамната тераса“ с изглед към няколко живописни старопланински махали. Бъзовец е железопътна гара, от която започва пътеката, дълга няколко километра и доста стръмна. По пътя има заслон, места за отдих, информационни табели и параклис. На 4 км се намира х.Българка и „Виканата скала“ (Иван Вазовата скала). Малко преди смъртта си, народният поет Иван Вазов е посетил района и е бил омаян от невероятната природа на Стара планина и пленяващата панорамна гледка, която се открива от „Виканата скала“ към Предбалкана.

Оттук следва стремглаво спускане – 950м денивелация, 14.5 км отсечка до гара Плачковци, оттам до гара Трявна, при наличието на сили и до село Престой, където денивелацията е по 100м на 1км 🙂Парк Българка

Вечерта на 31 октомври по традиция децата носят страшни костюми, тиквени фенери и обикалят съседите за лакомства – ние, ще се възползваме от това събитие и ще проверим дали съседите имат излишни бурканчета с мед или домашно сладко. 🙂

Ден Трети

Денят на народните будители е официален български празник, който се чества всяка година на 1 ноември. На него се почита паметта на българските просветни дейци и революционери.

Какво по-добро място от Трявна, за да си припомним малко история?! Малкият планински град е  известен  най-вече със запазената си,  възрожденска архитектура, с множеството музеи и паметници, Тревненската художествена школа и много други. От по-значимите забележителности в Трявна са: Часовниковата кула, Старото школо, Гърбавия мост, църквата „Свети Архангел Михаил“, Даскаловата къща, Славейковата къща, музей на иконата, музей на азиатското и африканско изкуство, Райковата къща и много други. Наистина, списъкът на значимите, за българите обекти, е сякаш безкраен. А Трявна е съвсем малък град с не повече от 10 000 души население.

Много приятен и интересен за разходка град, особено в старата си част. По занаятчийската уличка можем да се докоснем до автентични, авторски, тревненски творби; къщите в архитектурния резерват са запазили автентичния си вид с резбарските работилници и дюкяни, а покривите са с каменни плочи.

Преди да се отправим обратно към София, ще опитаме домашна лимонада и легендарното Бяло сладко. Така след това приключение, ще сме заредени и с желание да се върнем отново, защото много „тайни крие Балканът и много въпроси чакат отговорите си“…

Разни важности и необходимости:

  • Декларация от родител за съгласие за участие в програмите на „Тренелариум“. Попълване на медицински формуляр за здравословното състояние на участника и/или когато е необходимо, описание на прием на съответните лекарствени медикаменти.

Лична Екипировка.

Списък с необходимата лична екипировка.

  • Такса за участие: 360 лева

Таксата включва настаняване, храна, водещи тренери, специализирана екипировка, транспорт и застраховка.

Дата за провеждане: 30 октомври – 1 ноември 2020 г.

Краен срок за записване: 10 дни преди началото на програмата.

  • Как да се запишем в програмите на Тренелариум:

Изпратете формата за записване или  писмо до info@trenelarium.com , за избраната от вас програма.

Ние ще Ви  върнем потвърждение за записването, заедно с медицински формуляр, декларация за съгласие, за участие от родител и банкова сметка за превеждане на такса. Необходимо е заплащане на капаро на стойност от 100лв от обявената такса, най-късно до 10 дни преди началото на избраната от вас програма.

Елементите в програмата могат да бъдат променени и заменени с други, подходящи за атмосферните условия или динамиката на групата!

Банковата ни сметка:

Тодо Адвенчърс ООД

ОББ

КЛОН ТУНДЖА ОФИС АЛАБИН

BG33UBBS88881000917777

Основание за плащане: име на програмата, име на родител, име на участника и дати на провеждане.

Posted in Лагери Tagged with: , , , ,

Странджанско велопътешествие

Странджа

Както завършва един друг разказ, за едно друго вело-приключение, „…всяко хубаво нещо си има своят край, за да започне отново, на ново място, с ново предизвикателство, с нови очи…“.Така и дойде време за последния етап от грандиозното ни прекосяване на по-голямата част от южна България, което започна преди повече от месец от Чатъма (яз. Голям Беглик), мина през Източни и Западни Родопи и така до своя грандиозен финал – Странджа!

Събуджам се в понеделник, багажът ми е старателно приготвен от предната вечер, нарамвам раницата и колелото и газ към Стадиона! Там виждам вече добре познатите физиономии – Вико, Виктор А., Диди, Ради, Тома, Марина, както и Деси и Тренера с бусовете и ремаркето за колела. Вече обиграли схемата, товарим багажите и колелата светкавично бързо и се отправяме към стартовата точка на новото ни приключение – с. Факия! След няколко часа прекарани в буса стигаме до едно място, на което съм сигурен, че никой от нас преди това не беше стъпвал! Като за първи ден решихме, че ще започнем с намирането на подходящо място за бивак и така тръгнахме да разпитваме местните за хубава и равна поляна, в близост до чешма или водоизточник. Е да, ама както в последствие разбрахме, в района не бе валяло от два месеца, та това се оказа по-трудно, от колкото очаквахме! След кратко съвещание се взе ново решение – Деси и Тренера тръгват с буса пред нас да търсят място, а ние ще си караме по прекрасния и безлюден път от с. Факия до… където стигнем 🙂 14 км по-късно и 250 м положителна денивелация се озовахме в с. Долно Ябълково, където разпънахме палатките, намерихме чешма и си сипахме вода и както винаги зачакахме вкусната вечеря на Тренера. Долно Ябълково

Същата тази вечер Деси подхвърли ей така, съвсем небрежно, една идея в пространството – „Вие сте големи, карате много, защо не пробвате да съчетаете няколко дни в един и така ще стигнете по-бързо до морето и съответно ще имате повече дни плаж и почивка?“ Въпреки, че планът вече бе начертан и траковете готови, всички много се зарадваха на идеята и запретнах ръкави пред лаптопа за да видим как ще превърнем тази идея в реалност. До този момент, по предварително изготвения план, трябваше да изминем 150км през необятната Странджа, разделени в пет дни. След кратко умуване, гледане на различни карти и качване на други тракове, новият план бе готов! В следващите три дни (вторник, сряда и четвъртък) щяхме да се опитаме да минем цялата Странджа! Готино, а? Всички бяха съгласни и вече си представяха как ще си лежим на плажа цели два дни, вместо един, и за това побързахме да си легнем рано за да сме свежи за…

…ден Втори!

Закуска, чай, сгъване на багажи… „Хора, трябва да тръгнем рано днес, без никакво закъснение“, подвиквам аз, вярвайки си, че някой ме е чул! Въпреки лееекото забавяне сутринта всички тръгваме в прекрасно, бодро и приповдигнато настроение, докато няма и километър по-късно, първа драма – хидравличното колче на Вико не иска да седи в заключено горно положение. Хващам се аз за главата, защото никога не съм боравил с такава част и в този момент виждам как Тома вече е върху колелото на Вико и се бори с проблема! Десетина минути по-късно вече всичко е наред и продължаваме по план, докато не стигнахме до една нива, а пък там пътеката съвсем бе ожъната! Продължавайки да караме по нивата забелязах, че някак си леко се отдалечаваме и променяме посоката, в която трябва да се движим, но си мисля, че няма как да не излезнем някъде, където има отново пътека. Така и беше, след близо час каране успяхме да стигнем до пътека, която си беше направо „магистрала“! Вече изоставахме доста от графика и настъпихме педалите колкото се може повече, но вече по асфалтовия път към с. Кирово. Последваха с. Граничар и с. Евренозово, което по оригиналния план трябваше да бъде край на деня, но по новия, бе едва средата 🙂 Сянката на кметството ни подслони точно в часовете, които бяха най-горещи, а човек си мисли, че като е вече септември, нещата ще бъдат различни… 36-37 градуса, а на слънце не ми се мисли! Провеждам бърз разговор с Деси, застанал по средата на пътното платно точно пред кметството, защото само там има обхват:

– Деси, бедстваме с водата, чакайте ни в Звездец за подкрепа, моля!

– Ок, нямате грижи! 20200901-IMG_3097
Обаче съдбата бе решила друго и в крайна сметка успяхме да намерим чешма, с хубава и студена вода! Презаредихме доволно, изчакахме да преминат най-големите жеги и се отправихме към следващата цел – Звездец. „Хайде хора, там ще има магазин! Едва няколко километра са, ще ги вземем бързо!“. Така и стана! След по-малко от час се озовахме в с. Звездец, където местните ни посрещнаха с ококорени и откровено объркани погледни… „Тия защо карат колела в тази жега?“. Местният магазин бе добре зареден и набързо си спретнахме пиршество със студени напитки и сладолед! След поредната почивка се отправихме към финала за деня, с. Бръшлян.село Бръшлян
Там, в една прекрасна гора, до една река и един параклис, вече ни чакаха Деси и Тренера, с цяла тава студена диня! Равносметката за деня беше 47км, 875м положителна денивелация за общо 8 часа и 40 минути! След този ден бях сигурен, че ще успеем да стигнем до морето много по-рано, от предварителните очаквания! Вече приключили с карането за деня, се наслаждавахме на идващата прохлада след залеза на слънцето и никой от нас не очакваше какво ще последва… „Абе хора, някой ми каза, че има тензух, може ли да ми дадете малко, че не мога да и опъна палатката от тези мухи!“, почти изревавам аз, ръкомахайки с ръце, шапка, тениска и всичко друго, което мога да използвам като оръжие срещу тези огромни рояци! Тази малка, зла гад, която си мислиш, че по никакъв начин не може да ти попречи и даже си викаш, че хората се шегуват с теб, като ти казват да си вземеш пчеларски шлем…  Това бе и първата ни по-сериозна атака от тяхна страна, като през следващите дни тези мухички станаха неотменна част от карането през деня. Така вечерта приключи доста бързо за да дойде и ред на …

…ден Три!

Сутрин тези мухи ги няма, слава богу! 🙂 За днес по новия план трябваше да изминем само 35км, затова си позволихме да станем по-късно, да не бързаме толкова много и да закусим и оправим колелата спокойно. Така и стана и малко преди обяд вече всички бяхме готови, тракът бе зареден, батериите на джипиес-а сменени и потеглихме. И разбира се, на няма и 100 метра от поляната, на която бивакувахме, влезнахме в гъстата гора и познайте какво се случи – мухите от ада се върнаха с нова сила и така ни нападнаха, че ние нямахме никакъв избор, освен с едната ръка да бутаме колелото по един стръмен склон, а с другата да се опитваме да ги гоним. Последвалите 30-тина минути минаха така, докато най-накрая склонът не приключи. Забелязахме и нов проблем – една от гумите на Тома бе спукана, нищо, че преди да тръгнем проверихме всичко и колелата бяха изрядни. В крайна сметка Тома изкара целия вело преход с тази гума, защото всичките му други резервни бяха спукани, и просто на няколко часа припомпваше тази. Въпреки неудобството, тази гума мина така близо 170км! Спускайки се вече към главния автомобилен път за Малко Търново, който трябваше да пресечем, забелязах, че ако караме с определена скорост, мухи няма! Споделих това с другите и всички заедно се опитахме да поддържаме еднаква скорост, до момента в който не наближихме пътя и там ни чакаше Гранична полиция… „Добър ден, добър ден. Вие какво правите тук? Знаете ли, че колеги са ви засякли в близост до границата… Така лиии? Ами добре, обаче ще ни трябват няколко ЕГН-та за да ви пуснем“. Е хубава работа, кой кара колело в гората с лична карта? Успяхме да скалъпим две-три часатично запомнени такива и с усмивка на уста изпратихме граничния полицай, който ни разказваше как наскоро си е купил ново колело и много ни се кефи на това, което правим! Продължихме с прекосяването на пътя за М. Търново, където съвсем случайно засякохме Деси и Тренера, които са се връщали обратно до мястото където спахме, защото Тренера си е бил изгубил портфейла! Още една кратка почивка, смях, шеги и закачки, и продължихме с дълго и мъчително изкачване към с. Стоилово, отново обгърнати от обичайните рояци мухи. Стоилово се оказа изключително приятно и спокойно малко селце, в което имаше магазин. За съжаление обаче не успяхме да намерим магазинерката, въпреки нашите и на други хора, опитите. Там спряхме за близо два часа, отново с идеята да изчакаме най-топлите часове. Малко по-късно след обяд продължихме с може би най-якото и дълго близо пет километра спускане до река Велека! 20200902-DSC08591
Там, с боси крака, бутайки колелата, прекосихме реката и решихме да се порадваме малко на студените й води. От тук до финала за деня не оставаше много, пък и пътеката бе равна, затова решихме, въпреки че нямаме нужда от почивка, да поостанем малко на това прекрасно място!  Велека
След по-малко от два часа вече бяхме в Ловен Дом Качул, единственото място по маршрута, където щяхме да спим в легла, да си вземем душ в баня и да имаме достъп до ток. След вечеря заслужено всички се оттеглихме към стаите си и се отдадохме на  почивка и подготовка за това, което се очертаваше да бъде най-трудния ден до момента…

…ден четвърти!

„Ставайте, оправяйте си колелата и бързо на закуска, тръгваме след по-малко от час! Тома, оправи си гумата, Диди, смажи си веригата!“, от рано започнах аз. Диди си смаза веригата, но гумата на Тома така и не пожела да функционира като такава, затова върнахме проблемната стара, която имаше нужда от напомпване всеки два часа. Същата тази, с която както ви казах по-рано, той изкара цялата Странджа. В крайна сметка успяхме да тръгнем от Качул почти по план в 9 сутринта и продължихме по все така прекрасния, лек и почти равен коларски път, който се движеше по река Велека. От тук до края бе ясно – караме все по този път, нямаме много изкачвания, нямаме много спускания, имаме обаче да въртим яко! И тъй като километрите не бяха никак малко, с Деси бяхме решили, че ще имаме няколко контролни места, на които ако видим, че изоставаме с много, ще направим промяна в плана. Съответно това означаваше, че имаше и вариант в този ден да не завършим на морето, както се надявахме. Първото такова място бе с. Кости, където трябваше да бъдем преди 12 на обяд, а ние подранихме с повече от час, съответно имаше дълга и хубава почивка за сладолед! след село Кости
Втория чек пойнт, беше в село Бродилово, където по стария план трябваше да спим в четвъртък вечерта, а го бяхме достигнали в ранния следобед! След хубава почивка за обяд потеглихме към морето, следващата ни точка бе Синеморец! Всички чакахме с нетърпение да видим голямото синьо, да захвърлим колелата и да се изкъпем в морето, но съдбата имаше малко по-различни планове за нас. На около 6 км преди Синеморец, все още карайки по устието на Велека, преживяхме най-тежката атака от мухи до този момент! Лошото е, че там теренът вече не позволяваше да караме по-бързо, защото част от пътеките, през които минавахме, изглеждаха сякаш бяха прокарани вчера от малко багерче. Неравни, трудни за каране и още по-лошото, невъзможни за бутане, защото ако слезнеш от колелото и забавиш ход, мухите щяха да те изядат жив! Сякаш бяха въздушния еквивалент на пираните в реките! Всички бяхме пред ръба на нервна криза, забулени, кой с каквото е намерил. В този момент спрях, погледнах, че ни остават по-малко от 5 километра и в отчаян опит за мотивация казах на всички: „Хайде хора, остават по-малко от пет километра, дайте да ги изкараме бързо и да се махнем от тези мухи колото се може по-бързо!“. В този момент някак си всички се мобилизирахме и следващите близо 40 минути минаха в пълно мълчание и неспирно въртене на педали.  Стигайки до моста на Велека преди Синеморец всички си отдъхнахме, защото знаехме, че преди да извъртим до крайната точка за деня, Силистар, ще направим дълга и заслужена почивка в Синеморец. В крайна сметка след 55 километра, 430м. положителна денивелация и малко повече от 7 часа финиширахме успешно на добре познатия ни къмпинг Силистар. Всички се спогледахме, захвърлихме колелата, прегърнахме се, взехме си кърпите и след минути бяхме вече във водата!

Ден пети…

…уж щеше да ни бъде почивен, но Тренера имаше други планове! Малко преди обяд отново се качихме на колетата с идеята да направим къса разходка до Синеморец и обратно, с цел да си намерим хубаво място за къпане, тъй като морето този ден беше много бурно. Също така искахме и леко да разгреем след голямото напрежение, което се бе натрупало от цялото каране до момента. Денят бе изпълнен с чудни гледки, прекрасни, частни плажове, още мноооого сладолед и леки, почти неусетни 18 километра 🙂20201004-Странджа
Завършихме с прожекция на „Ловен сезон“, която успя да събере малки и големи от целия лагер. киновечер в къмпинг Силистар

Ден шести…

…го отделихме изцяло на плаж, къпане в морето, лежане по хамаците, четене на книжки и усещането, че нещо грандиозно, което някои от нас започнаха преди повече от месец, е към своя край. Вечерите ставаха все по-хладни и есента леко се прокрадваше вечер, покрай лагерния огън. Утре се прибираме в София…

Ден седми….

…дойде някак си неусетно. Всеки от нас бе потънал в собствения си свят и мисли, докато се опитваше да натъпка обратно целия багаж в раници и куфари. Като в миг целият багаж бе обратно в буса, колелата бяха закачени на ремаркето и бяхме готови за дългия път към София. В късния следобед вече бяхме отново там, където всичко започна, на Стадиона. Но някак си никой не искаше да си тръгне, крадяхме последни мигове заедно, защото всеки от нас знаеше, че това бе краят на едно лято, изпълнено с незабравими емоции. Подмятаха се планове и идеи за следващата година, дали пак ще направим този луд вело-поход или ще бъде нещо ново, непознато и още по-вълнуващо…

      Благодаря на всички замесени в това приключение и силно се надявам следващото лято да бъдем отново заедно пак там, сред гори и пътеки, реки и планини, морета и върхове, за да споделим заедно, една истинска и неподправена емоция!123

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , ,

Мега Родопско велопътешествие

Страхотни гледки към яз. Студен кладенец

Трансродопи е маршрут за пешеходен и вело туризъм. Започва от Триград, минава през село Мугла, Пампорово, Момчиловци, спуска се по поречието на р. Арда до Кърджали, map1заобикаля яз. Студен кладенец и през Ивайловград стига до Маджарово.

За нас Трансродопи е мечта, предизвикателство, експеримент… Мечта –  да се потопим в магията на Родопите; предизвикателство – да преминем 400 км с колела по най-разнообразен терен и всяка вечер да нощуваме на различно място; експеримент – да направим всичко това с деца 🙂

За да сме леки по време на колоезденето, ще носим с нас само багажа, който ни е необходим през деня. Останалия багаж – Деси и Тренера ще имат нелеката задача да превозват от едно място за нощувка към следващото. Понякога тяхната задача се оказва не по-лека от нашата. Понякога ние трябва да изминем 30 км, а те 100… Благодарни сме им много!

 

Западни Родопи

 

Ден 1 – Триград – с. Водни пад – Триград – 14 км, 250 м+ денивелация

На паркинга пред стадион „Васил Левски“ всичко е спокойно – колела, каски, палатки, чували, шалтета и раници са навсякъде, но най-много са усмивките и доброто настроение. Пристигаме в хижа Триградски скали за обяд, където ни посрещат с продукти от местната мандра. Правим си кръгче за инструктаж, задаване на правила и споделяне на очаквания:

  • Очаквам да е трудно…
  • Очаквам много да се кефим…
  • Очаквам да падам…

Предстоят ни 2 седмици върху колелата, но нямаме търпение да покараме и правим кратка разходка до с. Водни пад. С колелата всичко е наред, донастройваме скорости, спирачки, вериги и сме готови за първия голям ден.

 Ден 2 – Триград – с. Мугла – 27 км, 800 м+ денивелация

Тръгваме рано и се гмурваме в утринния хлад на Триградското ждрело. Един забравен ключ ни дава възможност да надникнем в пастта на Дяволското гърло. Скоростно спускане по асфалт с остри завои, изненадващо тъмен тунел и неусетно надолнището свършва, за да започнем плавно, но продължително изкачване към х. Чаирски езера. Минаваме през скални мостове, покрай малки водопади и красиви речни корита.Триградско ждрело

Триградско ждрело

По обяд сме на хижа Чаирски езера, стопаните са развълнувани от нашата група и ни предлагат разхлаждащи напитки. Хапваме добре, даже малко прекаляваме, а имаме още доста изкачване и то в най-горещите часове на деня.Чаирски езера

Чаирски езера

Потене, пръхтене, бутане и стигаме до превал с прекрасна чешма и уютна беседка. Напояваме се подобаващо със студена вода. Следва кратко спускане и дълго каране по „почти равно“. После идва ред на продължително спускане към с. Мугла. Оказва се стръмно, технично и търкалящо се J Спирка за смяна на спукана гума, отпускане на мускулите и замеряне с шишарки. Към 16 часа пристигаме в селото преди буса с багажа, който има нелеката задача да измине 100 км по родопски шосета. Настаняваме се в бившето училище, преобразено в хотел. Оттук-насетне често ще намираме подслон в училищата. Жалко че селата са обезлюдени и училищните сгради не функционират по предназначение, но е добре, че на някои места са възстановени, за да дават възможност на пътешественици като нас да се учат чрез преживяване сред Родопите.

Очаквано ниво на трудност – средно. Усещаме го като високо.

Родопска идилия по пътя към с. Мугла

Родопска идилия по пътя към с. Мугла

Ден 3 – Мугла – Стойките – 33 км, 600 м+ денивелация (по-известна като вентилация 🙂 )

Вече знаем, че денивелацията е основен параметър за деня. „Колко метра е вентилацията?“ се превръща в дежурен въпрос. Стартираме с постепенно увеличаващ се наклон нагоре. В махала Касъка се натъкваме на Къща Мечта, както всички единодушно я кръщаваме. Стопанинът ни кани да погледаме „телевизора“ му. Всеки иска да остане да живее тук, колко му трябва на човек…Родопски „телевизор“

Родопски „телевизор“

Изкачването свършва и почти цял ден караме по т.нар. Панорамен път – равен е и с хубава настилка за планинско колело. Караме на скорост и само изобилието от малини ни кара да спираме. Над хижа Ледницата изобилието надминава всякакви граници, но не се съпротивляваме много. Спретваме си обилна паша – малини на корем. Километрите летят неусетно, малко нагоре-надолу (родопско равно) и завършваме с продължително скоростно спускане по асфалт към Стойките. Настаняваме се точно преди да се изсипе следобедният дъжд. Селището не ни впечатлява особено, стои като притурка на Пампорово и атмосферата леко дразни приключенските ни души. Следващия път май ще го пропуснем. Минахме през м. Пържището и може би затова домакините ни натъпкват с пържено.

Очаквано ниво на трудност – високо, усещаме го като средно.

Ден 4 – Стойките – Момчиловци – 33 км, 500м+ денивелация

Всички благославяме пърженото от снощната вечеря и днешната закуска докато въртим педали нагоре към Пампорово. Пресичаме писти и лифтове, спускаме се по част от трасето за „downhill“. След класическа „човка“, Цикатридина-та и лепенките влизат в действие. Денят трябваше да е лесен като каране, но ни предложи доста предизвикателства: технични спускания, извадени курбели, спукани гуми, кал, забравени пътеки…

След Пампорово кратко караме по асфалт, а после по стръмни горски пътища с клони, камъни, кал и прочее… Обядваме на горски кръстопът. Облаците започват да се сгъстяват и потъмняват над главите ни. Леко закапва, но нищо сериозно засега. След кратко но стръмно спускане Цикатридина-та отново е в действие. Кал, търкалящи се камъни, клони и дънери. На прохода Рожен правим дълга заслужена почивка за обяд, слънцето отново пече… Пътят ни към Момчиловци има 2 варианта, решаваме да изберем по-приключенския – отдавна забравена пътека сред красива гора, скали, камъни, тресавища, дъх на билки, паднали дървета, очаквания за мечка – наслада за всички сетива.Забравената пътека

Забравената пътека

След пътеката излизаме на асфалт и скоростно се спускаме към Момчиловци. Отново се настаняваме в реставрирано училище. Тук то е възродено с много любов и мисъл, и  е превърнато в образователен център. От цялото село струи светлина, чистота, просвета, дух… иска ни се да останем тук за дълго, да разгледаме, да научим и попием много… Гощават ни с традиционни родопски гозби. Дворът на училището се превръща в прекрасно място за игри и кръгчета: изграждане на доверие, споделяне…

Стоим до късно на училищната веранда, потъваме в разговори и мечти…

Очаквано ниво на трудност ниско – усеща се като високо.Скок на доверието

Скок на доверието

Ден 5 – Момчиловци – Вишнево – 43 км, 400м+ денивелация

С нежелание си тръгваме от Момчиловци, но бързо се вглъбяваме в леко и приятно изкачване. Отбиваме се до Дупчов камък, за да се сбогуваме със селото и не след дълго сме на равен асфалт. След това дъъъъълго се спускаме към поречието на Малка Арда. Километрите в този ден се нижат неусетно. Село Кутело ни радва с джанки, ябълки, круши… В село Славейно ядем сладолед на корем и си правим малка „Селска Одисея“. С нетърпение очакваме да се разхладим в някой минерален басейн на с. Баните, но се оказва, че няма, работещ такъв и се отправяме на късо, но горещо изкачване по асфалт към село Вишнево. Неприятното усещане от изкачването бързо се размива от сладката диня, с която Тренера ни посреща. По традиция се настаняваме в двора на училището, а погледът се рее надалеч наоколо.07

Има рожден ден с истинска торта. Вечерта играем на криеница. За някои това ще е първа нощ на палатка, за други първа нощ под звездите. Всички се забавляваме и сладко-сладко се наспиваме.

Ниско ниво на трудност за този етап.Добро утро след първа нощ под звездите.

Добро утро след първа нощ под звездите.

Ден 6 – Вишнево – яз. Кърджали (близо до с. Китница) – 30 км, 300м+ денивелация

Рано сутринта, домаикините на училището ни подкрепят обилно с много вкусни мекици. Започваме с изкачване по асфалт, от нищото се появяват няколко спукани гуми и изкривени уши на обтегачи. Около час отива за ремонт и продължаваме. Асфалтът свършва и започва изкачване по технична пътека, по която си спретваме състезание: кой най-малко ще бута. Не след дълго изкачването свършва край чешма. Една жена ни преподава урок по събиране на разпръснати крави, помагаме с каквото можем и продължаваме с дълго и много приятно спускане по черен път в гора. Неусетно стигаме до асфалт и по обяд сме в крайната точка за деня – с. Любино. На всички ни се кара още и решаваме да продължим към брега на яз. Кърджали, където Деси и Тренера са открили чудна поляна. Дълго спускане по асфалт и няколко кратки изкачвания ни отвеждат до началото на язовира. Местните са го ударили на плаж, а българската реч е рядкост. Достигаме поляната, разпъваме палатките и тентите, малко след това се изсипва следобеден дъжд. Използваме времето за сладки приказки под тентата, а Тренера приготвя специалитета си – боб. Хапваме сладко-сладко и изгрява слънце, а всичко наоколо се обагря в залезни цветове. Веднага скачаме за баня в язовира, след което си палим лагерен огън. Кръгчето край него е приятно и задълбочено. Огънят ни събира, топли, радва и отпуска. През нощта до нас се вихри купон, който за щастие приключва достатъчно рано, че да се наспим. Всеки запомня по някоя култова ритмична песен за сутринта.

Яз. Кърджали на залезЯз. Кърджали на залез

Този ден трябваше да е от висока степен на трудност, но го усетихме доста лек и приятен. Може пък и да сме вработили добре.

Ден 7 – яз. Кърджали – Главатарци – 27 км, 500м+ денивелация

През нощта превалява, а сутринта небето все още е тъмно. Спира за малко, тръгваме и започва пак да ръми. Валежът е лек, температурата висока, та не успява особено да ни намокри. А и вече усещаме финала на първата седмица.Дъждът спря и заставаме за снимка с гледка към язовира

Дъждът спря и заставаме за снимка с гледка към язовира

Изкачваме се по асфалт, след което се спускаме. Асфалтът преминава в много технична пътека, малко лутане през храсталаци и речно корито с водопад, и се озоваваме на дълъг висящ мост над яз. Кърджали. След него следва изкачване по черен път, който преминава в асфалт. Става горещо, усещаме умората от изминатите километри и пръхтим нагоре по финалното изкачване. Гледките към язовира обаче са чудни. Спираме за обяд на обширна поляна край с. Пеньово.Наслаждаваме се на яз. Кърджали през целия ден. Е, малко сме и уморени...

Наслаждаваме се на яз. Кърджали през целия ден. Е, малко сме и уморени…

Оттук ни очаква само спускане до Главатарци, което е нещо като Ориндж Каунти за гр. Кърджали. Луксозните хотели и къщи за гости с басейни са навсякъде. Нашата къща не отстъпва и скоро се потапяме в лукса.Резиденцията ни в с. Главатарци

Резиденцията ни в с. Главатарци

Тази вечер си приготвяме храната сами и сме единодушни, че това е най-вкусната вечеря. След това си спретваме концерт край басейна. „Пъъържени картофи със сирене обичам …“ иии „Две кебапчета крилати, христоматия четат…“

Следващият ден е почивен и го използваме за пране на дрехи, ремонт и почистване на колелата, къпане в басейна, разходка до язовира. Малко е тъжно, защото част от групата си тръгва, но пък идват нови участници. За обяд сме всички заедно. Малко суматоха, кой багаж си тръгва, кой остава…

 

Източни Родопи

 

Докато Западните Родопи и колоезденето в тях са ни относително познати от няколкото лагера „Родопско велопътешествие“, които провеждаме всяка година край бреговете на яз. Голям Беглик, то за Източни Родопи не знаем много. Да си призная, леко съм скептичен – ниска планина, трънлива растителсност, горещина… Това, което се случва впоследствие, надминава и най-хубавите очаквания! Пълно потапяне – разбираме, че тук красотата е в детайлите, в малките неща, в хората… Камъчетата по земята не са обикновени, а полускъпоценни. Птиците в небето не са гарги, а лешояди. Мравките са огромни. Има цветя, които не сме виждали досега. Местните не са изморени и сърдити, а ведри, усмихнати, гостоприемни, спокойни. Единодушни сме, че Източни Родопи не могат да се опишат. Трябва да се изживеят. Допълваме ученето чрез преживяване с наслада чрез изживяване.

Ден 1 – Главатарци – Горно Зелениково – Главатарци – 5 км, 50 м+ денивелация

Нови участници – нова група. Запознаваме се, задаваме си отново правила и споделяме очаквания.

  • Очаквам да е трудно…
  • Очаквам да пукам гуми…
  • Очаквам да се забавляваме…

Отиваме до близкото село Горно Зелениково – хем да се раздвижим, хем да проверим готовността на новите колела, хем да си купим сладолед и диня.

 Ден 2 – Главатарци – с. Летовник – 30 км, 300 м+ денивелация

Сутринта напускаме резиденцията си в Главатарци. Този ден трябва да преминем през гр. Кърджали и да стигнем до с. Летовник. Местните ни съветват, че стената на язовира не е за изпускане. Решаваме да направим леко отклонение, за да я видим. Погледните точки, към които ни насочват, се оказват обрасли и недостъпни. Един пазач на изоставен хотел решава да ни помогне и ни допуска в сградата, за да погледнем към стената от терасата. Видимостта и оттук не е много добра, но пък забелязваме висящ мост в близост до стената и решаваме да се насочим към него.По висящия мост в близост до язовирната стена на яз. Кърджали

По висящия мост в близост до язовирната стена на яз. Кърджали

Успяваме да зърнем съоръжението – огромно, сложно и много впечатляващо. Караме през нещо като вилна зона на града, после минаваме по още един мост и минаваме през градския парк. Малко след като минаваме по 3-ия мост за деня навлизаме в полето и лозята. Пътечките започват да се губят. Настава жега и тръни. 14:00 часа е, температурата е към 37 по Целзий, а ние се провираме през трънливи храсти, които се вкопчват навсякъде – колела, дрехи, кожа… Някъде наблизо чуваме радостни викове от хора, които се къпят в басейн и се спускат по водна пързалка – дали не е мираж? За щастие всички се мобилизират, никой не припада от горещината и скоро се измъкваме от този капан. Навлизаме в индустриалната зона и след още малко жега и прахоляк, вече сме извън града. Появява се чешма с пейка и сянка, решаваме да обядваме и да изчакаме жегата малко да премине. В този момент Деси звъни, че са открили страхотно място за вечерта – истински оазис: басейн и течаща вода сред зеленина. Толкова е горещо, прашно и сухо наоколо и си мислим, че ни будалка. Трудно се мобилизираме, защото жегата все още е голяма, а посоката в която трябва да тръгнем изглежда напечена и без нито едно дърво. Все пак тръгваме и след малко се появяват спасителни дървета, които хвърлят сянка върху пътя. Минаваме през селца, следва спускане, пресичане на главен път и скоро се озоваваме пред река, която трябва да пресечем. Всички без да мислим се събуваме и нагазваме, ефектът е доста освежаващ и го обръщаме на плаж.Пресичането на р. Върбица се превръща в освежаващо плажуване

Пресичането на р. Върбица се превръща в освежаващо плажуване

Не бързаме особено, защото ни предстои изкачване, а жегата няма никакво намерение да отстъпи. Все пак след около час тръгваме и пръхтим нагоре по разтапящия се асфалт към крайната цел за деня. Достигаме селото, а Деси и Тренера ни очакват на портите на мястото. Подготвят ни психически за това, което предстои, отварят портата и… изведнъж попадаме в страната на чудесата – Хепи Хипи Хостел. Преди 13 години Дейв идва в селото от ЮАР и остава тук. Купува старото училище и го превръща в истинско чудо. Навсякъде има зеленина, малки фигурки от дърво, цветни фенери. Басейн с прекрасна вода, огромно огнище за нестинарски танци. Бившите класни стаи са префасонирани в приказни спални. Леглата са триетажни, подовете и таваните са дървени, а погледът се спира на всяко ъгълче.

Приготвят ни супер вечеря: най-вкусната Шопска салата за цялото пътешествие (приготвена от южноафриканец) , пържоли и наденици от собствената ферма.Спалня от приказките

Спалня от приказките

Вечерта е трудно да избереш къде да спиш – дали в приказната спалня, дали под някое овощно дърво в градината, или край басейна… всеки прави своя избор.След поредна нощ под звездите край басейна

След поредна нощ под звездите край басейна

Ден 3 – с. Летовник – Ловен дом Студен кладенец – 25 км, 600 м+ денивелация

С неохота напускаме хостела, иска ни се да останем тук за дълго. По препоръка на местните, решаваме да направим леко отклонение от днешния маршрут, за да посетим лечебния извор Дамбалъ, което в превод означава нещо като медена вода. Лекото отклонение се оказва 18% – во изкачване, което се точи завой след завой и не свършва, и не свършва… В най-стръмната част всички мятаме колелата насред пътя, лягаме върху асфалта и зяпаме в небето… където се събира ято от 15-на лешояда и започват да кръжат все по-близо над нас – величествена гледка, макар и да имахме съмнения, че ни „бройкат“ 🙂 Достигаме извора, водата тече направо от скалата, стича се по растителността, отпиваме и сме единодушни: това е най-хубавата вода, която сме пили по време на цялото пътешествие. Всяка година в нощта срещу Гергьовден на извора се събират хора, които търсят изцеление в лечебните води на Дамбалъ.

Оттук започва недълго, но интересно спускане със страхотна гледка към язовира. После изкачване през дъбова гора върху зеолитна скала. Наоколо пасат родопски говеда, а по някои дървета има хранилки с каменна сол, която блести на слънцето като скъпоценен камък. Всъщност за говедата е наистина скъпоценен, без солта не биха оцелели. На един превал се запознаваме с пастира – истински чобанин. Следва най-техничното спускане за цялото ни пътешествие – стръмен черен път с настилка от кръгли речни камъни с големина от пъпеш до картоф, дебела около 2 педи. Докато караш по тази настилка, просто всичко започва да се движи. За щастие се мобилизираме и преминаваме безаварийно. Преминаваме през няколко села и скоро се изправяме пред табела, която ни уведомява, че навлизаме в Ловно стопанство Студен кладенец. Достъпът като цяло е забранен, но ние имаме специално разрешение. Едва прекрачваме границата на стопанството и пред нас пробягва стадо елени лопатари и кошути. Оттук насетне се движим като в приказка:

  • Ейййй, вижте…
  • Вижте там …
  • Леле, нещо пробяга ей тук…
  • Колко са много, вижте, вижте…

За съжаление не успяваме да снимаме. Неусетно достигаме Ловния дом, домакините са много любезни, гощават ни с 4-степенно меню на прекрасна тераса с гледка към язовира и Юмрук кая. След това с охота ни разказват за стопанството: има над 20 000 лопатара, благородни елени, зубри. Разказват много, показват ни кадри от фотокапаните… Голямо щастие е да разговаряш с хора, които истински обичат това, което правят. Разговорите често се въртят около зубрите (европейски бизон), които за късмет или не, не успяваме да срещнем.

През нощта чуваме звуците на елените отвън. Показващ се на прозореца и на 2 метра кротко си пасе благороден елен… Приказка наяве.

Ден 4 –  Ловен дом Студен кладенец – с. Поточница – 30 км, 800 м+ денивелация

Поредното място, от което си тръгваме с неохота и на което искаме да останем дълго. На всичкото отгоре ни предстои продължително, но за сметка на това стръмно изкачване, а жегата е налице още от ранните часове на деня. Може да е дълго, но пък е много красиво и се открива все по-добра гледка към яз. Студен кладенец.Страхотни гледки към яз. Студен кладенец

Страхотни гледки към яз. Студен кладенец

Изкачваме се към вр. Свети Илия, където по описание трябва да има чешма. Чешма тук, чешма там, чешма няма, водата в бутилките е почти свършила, жегата голяма… Започваме спускане по интересен терен и след известно време попадаме в истински оазис: чешма с няколко чучура, малко басейнче и едно единствено малко дръвче за сянка, което е точно достатъчно да се съберем всички. Пладнуването се превръща в традиция, а водата и сянката в най-ценното богатство!Пладнуване в търсене на сянката

Пладнуване в търсене на сянката

Продължаваме спускането по леко запустял път, излизаме на по-главен черен път, редуват се леки изкачвание и спускания и после дълго спускане. След всеки завой се открива нова гледка: долини, гори, скални образувания… След един завой зърваме и стадо тарпани. Достигаме с. Поточница, където в магазина има всичко – от сладолед до строителни материали. Деси и Тренера са открили поредния оазис: житна нива край река, с големи дървета и вир с топла вода и любопитни рибки, които леко ни гризкат докато се разтапяме от кеф и свежест в реката. Питейната вода е от кладенец и се оказва много вкусна и студена. Палим си вълшебен огън в речното корито. Тази нощ сме на палатки, а звездите в небето са безброй.

 Ден 5 – с. Поточница – с. Падало – 14 км, 400 м+ денивелация

Къс и сравнително лесен етап, движим се през изоставени села, любуваме се на скални феномени. Още по обяд достигаме целта за деня. Поредния оазис – чешма със студена вода, голям навес с пейки и барбекю, място за палатки. Наслаждаваме се на ранното пристигане, всички имаме нужда от почивка. Поредната диня сладко изчезва в стомасите ни, а имаме и рожденник, за когото спретваме импровизирана, но много вкусна торта и ръчно издялани подаръци с послания.

Ден 6 – с. Падало – с. Плевун – 45 км, 500 м+ денивелация

Сутринта правим оборка на мястото, за да го оставим по-чисто, отколкото сме го заварили. Дълго каране нагоре-надолу по асфалт, следва дълго и скоростно спускане и асфалтът преминава в черен път. Продължаваме да се спускаме, температурата се покачва и спираме за обяд в с. Гугутка, където магазинерката е така любезна да отвори магазина и да ни осигури сладолед. Жегата отново завладява всичко. Късо изкачване по нагорещен асфалт ни се струва безкрайно. През целия ден не ни напуска усещането, че сме в Странджа, пейзажът определено се е променил.Пейзажът все повече се превръща в Странджански

Пейзажът все повече се превръща в Странджански

Част от трасето преди с. Железари е обрасла и непроходима и затова минаваме по алтернативен път и не след дълго достигаме с. Плевун (среща се още като Пелевун). Известно е с таханджийницата си. Наоколо има ниви със сусам, който се пече на дърва и се мели в каменна мелница. Селото изобилства и от смокинови дървета, които в момента са в най-добрата си форма – отрупани с меденосладки плодове. Спретваме си Родопска амброзия: смокини заляти с тахан 🙂ТаханА е дар от АллахЪТ :)

ТаханА е дар от АллахЪТ 🙂

Мястото за нощувка е поредния оазис – край бреговете на язовир, в чийто води доволно отмиваме прахоляка и горещината от деня. Наблизо има и чешма със студена вода. Тренера приготвя поредното кулинарно чудо; палим си огън, а броят на звездите в небето преминава всякакви граници. Безвремието ни поглъща тотално…Сутрешна идилия край поредния оазис

Сутрешна идилия край поредния оазис

Ден 7 – с. Плевун – Маджарово – 45 км, 500 м+ денивелация

С носталгия поемаме по последния етап от това пътешествие. Караме предимно по асфалт. Минаваме през села с гостоприемни жители – черпят ни с вода и смокини. По пладне поредното горещо изпитание, този път по черен път сред поосакатени борови насаждения. Финалното изкачване по асфалт определяме като най-гадното от цялото пътешествие. Не толкова заради трудността си, колкото заради жегата и предвкусването на края. Който стигне финала на изкачването се просва на сянка, блещи се в небето и благославя. Дълго скоростно спускане по асфалт като в пещ и ето го финала – Маджарово. Май не можем да повярваме, че всичко свърши. Имаме цял следобед за размотаване, а вечерта си спретваме футболна вечер на голям екран.

Наистина не ни се вярва (а може би не ни се иска), че свърши. Утре няма да караме, ще се прибираме, мием колелата и е малко тъжно… Е, така е, всяко хубаво нещо си има край, за да започне отново… на ново място, с ново предизвикателство, с нови очи…

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Родопско велопътешествие 2020

20200805-Чатъм

Седем дни в Западни Родопи, на палатки, с колелета и каяци…

Подготовката кипи усилено, купуват се резервни гуми, лепенки, тулчета, всякакви размери ключове, картите са научени почти наизуст, траковете са почти готови… Идва понеделник сутрин и всички ние очакваме с нетърпение да излезем от града и да се потопим в сенчестите, меки гори на Чатъма. Да погледаме язовир Голям Беглик и да проверим, колко точно е прохладна водата му.

За пореден път участници, тренери и родители се изумяваме как целият багаж се побира в бусовете. Пътят е дълъг, криволичещ. Всички гледаме замечтано през прозорците и очакваме момента, в който ще разтоварим колелетата и ще поемем по черния път покрай язовира, за да стигнем до сгушената сред боровата гора,  уютна поляна.

Още малко и… Ето го завоя. Бусовете спират и всички се втурваме да разтоварим багажа. С усмивки до уши, леко загрели от първото каране стигаме до мястото за лагера ни.  След много охкане, тюхкане, смях и много неволи, всички палатки са разпънати, тентите са в очакване на Тренера и неговите вкусни манджи. Колелетата са прегледани и сервизирани. Точно като по поръчка, звездите изгряха, когато седнахме около вечерния ни огън.20200804-Чатъм

Вторник е! Траковете са заредени, а яз. Тошков чарк ни очаква! Като за първи ден колоездене решаваме, че няма да караме много. В разговори и закачки, невероятни гледки и много смях се озоваваме до язовира, който ни посреща с дебела сянка за обяд. След дълго съвещание решаваме, че на всички ни се кара още и ще направим по-голяма обиколка. Имаме само две спукани гуми.

Групата ни се състои от тринадесет тийнейджъра, които се  кръщават „Филмарите“, напълно заслужено, според мен. 🙂

Първият, уж по-лек, ден се превърща в едно 50 километрово пътешествие през черни пътища, тесни горски пътеки, дерета и деренца с паднали дървета, преминаване през дървени мостчета, газене през реки, дълги изкачвания… Кой е направил тази планина толкова неравна?!?  Чакайте малко… Нали трябваше да е загрявка?! Гледайки изминатия път си даваме сметка, че сме карали толкова, колкото се очакваше да бъде най-дългата дистанция. Всички свикваме с терена и с карането. С леко натъртени дупета се прибираме доволни и изморени. На Чатъма ни посреща най-невероятната баня с изглед към язовира и  бойлер на дърва.20200804-Чатъм

На третия ден ставаме рано, приготвяме сандвичи, качваме се на колелетата и се отправяме към яз. Широка поляна. Има-няма 50 км каране. Но Родопите са коварно място и дори най-добре подготвеният трак, може да се окаже нефункционален. Поемаме в посока Черно дере и още с тръгването се шегуваме как ще бедстваме в гората. През Черно дере, през Лонгурлии, Средно дере, Капинчев дол до яз. Широка поляна. Звучи прекрасно, има маркировка, страхотни спускания, технични терени. Удоволствието е толкова голямо, че забравяме за болките в мускулите. И ето стигаме до разклон. Вече следим зелена маркировка. Всико е наред. Пред нас се ширват равни поляни, след тях 2 км спусканееееее! Уф, първи, втори, трети кръстопът сега сме наляво… Спираме озадачени. Наляво няма път, надясно е яз. Доспат към, който нямаме никаква работа и желание да ходим. Времето напредва. Гледаме GPS-a, трака, картата… Е, няма как, тук трябва да има път: релефът и гората си бяха завзели територията. След  няколко минутно чесане по главите и отмора на сянка, правим трак през гората. Ето тук, по тази права линия, би  трябало да излезем на заветната зелена маркировка, която да ни отведе до яз. Широка поляна.  Кой както може започва да си бута колелото по завидно стръмен баир. С наведени глави, почти легнали върху колелата си и с изплезен език стигаме до върха. Надяваме се там да има гледка, за да се ориентираме по-добре и да изберем по-лек терен за спускане. Гората има собствено мнение… Паднали дървета и същият стръмен терен. Пътека няма. Натискаме предни спирачки, с одрани крака, почти покрити от мравки, колко нокът, слизаме към Сърнена река.  Въпросът, как ще я пресечем, вълнува всички. За щастие се оказва почти пресъхнала. Но това не попречи на момичешката част (отбор „Бюстие“) от нашата група да си поплаче.  „Още само едно малко баирче и сме стигнали“, казвам аз, надявайки се да видим най-накрая маркировката. О, щастие! Ето я! След кратка ретроспекция на току-що преживяното, охкаме и стенем: „НЕ МОГА повече“… Все пак събираме сили и с вяра, че дървосекачите не са променили пътя, по който искме да продължим, се качваме на колелата.  „Не мога“ се превърна магически в „мога“ при новината, че на Широка поляна има магазин! 🙂

С вятър в прашните ни лица и прясна, студена вода от тъй, бленуваната чешма, почти забравяме за дерето, когато… Вико пука гума. „Бозата“ му не помага, гумата си седи, все така спаднала. Започва ровене за резервна гума, махане на външната гума и омазване до уши с боза. 🙂 Имаме още 10 км до почивката, а Чатъма и вечерята са още по-далеч. По пътя – още една спукана гума, още помпане…20200805-Чатъм

След  множество геройства се добираме до магазина, който ни посреща със студени напитки и сладко. Вико, Виктор А. Виктор О., Алекс, Мила, Диди, Жени, Маги, Тома, Мария, Ема, Ради с най-доволните физиономии се редим в „индианска нишка“ по асфалта. Ех, нямат край тези изкачвания! Настигам Маги, която е пред нервна криза. Тъкмо да започна да давам съвети за живота и виждам, че вътрешната и гума е излезнала. Невольооооо, завикваме и двете. Неволята, в лицето на Котвата се появи. Сменяме гумата, почиваме си, покатерваме още малко и за щастие поредното чудо – 4км спускане по асфалт. Няма жива душа, освен нас на пътя.  Грохнали след около час (към 20ч) се добираме до лагера, където ни чака изненада. Децата от другата група ни посрещат със събрани дърва, запален огън и пълни купички с храна!  Няма нужда да казвам, че на следващия ден всички се успахме за закуска. 🙂20200806-Чатъм

Едва, едва, с мускулна треска навсякъде, с каубойска походка и много прозявки започна четвътрият ни ден. Кеф! Ден за гребане с каяци, плуване и изследване на пещера. След подробен инструктаж се натоварихме по двама в каяците. Единствените про-та (Тома и Деси) бяха в едноместни каяци. Познайте дали и двамата не се обърнаха, заедно с целия си багаж във водата! Колкото и да се смяхме, си признаваме, че мъничко ни беше криво заради мокрите им сандвичи. Стигнахме до остров, в който има пещера. Да, правилно, не сте се объркали! Остров с пещера, чийто вход е тесен колкото раменете ни. Там се сблъскахме с предизвикателства, както групови, така и дълбоко лични. Сред пещерната тъмнина разбрахме, че от всеки негатив може да се роди нещо позитивно. Връщането в лагера премина в мълчаливо гребане и погледи зареяни в широтата на  язовора и спокойната вода.20200806-Чатъм

Петия ден започна със „Соло“. Два часа сами в гората, на едно място, с лист хария и химикалка. Колко хубаво и колко трудно било да спреш за момент и да разговаряш със себе си. След тези два часа се настанихме на понтона на брега на язовира, за да разговаряме за всички мисли, чувства, емоции, радости и мъки, които ни бяха „посетили“.  Не е лесно да си сам със себе си, а още по-трудно се оказа да споделяш. Дори и с хора, с които си изминал 130 км с колела, за два дни.  За разпускане, приключенствахме на въжена градина с тролей над язовира. „ Махалото“, отново предизвика нашите емоции. Винаги всичко си идва на мястото, когато си си излял душата и си полетял малко! 🙂20200807-Чатъм

След два дни почивка, беше време да се върнем към колелетата. Каратепе (някогашна граница на Княжество България и Османската империя) беше нашата цел за деня. Нови 50-тина км останаха зад гърба ни. Този ден бяхме притискнати от прогнозата за времето. В 17ч се очакваше да завали порой. Трасето беше ясно, всички пътища, по които тракът ни преведе съществуваха. Темпото беше добро. В 18 ч завъртяхме последния оборот на педалите, оставихме колелетата и тъкмо седнахме да почиваме в шатрата, когато започна да се излива обещаният дъжд.  Въпреки това Виктор О. успя да запали огън, който поддържахме цяла вечер. Скупчени около топлината на огъня пяхме, танцувахме, говорихме…20200807 Чатъм

Като всяко хубаво нещо и нашето Родопско велопътешествие имаше своя край. След дълга битка с палатките и багажите – „Как така? Това няма как да се е събирало в този куфар?“,  натоварихме целия багаж в буса. За довиждане изминахме 6-те км по вече познатия ни черен път, който ни се стори небивало кратък. С много прегръдки и уговорки за скорошни срещи се разделихме с яз. Голям Беглик с грейнали лица, шепи пълни с приклюение и развалнувани души.

Благодаря ви!20200807-Чатъм

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Дивия свят на Източни Родопи

sdr

Краят на месец август е. Може би всички си мислим за морето, вълните и синьото небе. Затова Източни Родопи звучат като някаква химера. Слушали сме „тренелариумски“ разкази за язовири,  разхлаждащи малки и големи реки, но някак си всички сме се фокусирали върху, предстоящите приключения с колела и тракийски легенди.  Отварят се дебелите тефтери и техните страници се изпълват със записки за места със странно звучащи имена, години, епохи, разкопки, странна смесица между тракийска, старогръцка, византийска и османска история.  Траковете за колела сe правят…20200825-DSC00674

Ден първи. Няма нужда да ви разказвам мъката по товаренето на багаж. Пътят е дълъг: около 270 км ни делят от София до нашия нов, едноседмичен дом – с. Гняздово. Пайзажът се променя с всеки изминат километър. Около Хасково картината, през прозорците на буса, е вече абсолютно различна. Почвата придобива сиво-кафеникав цвят, тревата е жълта и остра, бодливите храсти стават все повече и все по-ниски. Горите се снишават и малките космати, дъбови горички преобладават. Село Гняздово ни посреща с невероятна жега, а разтоварването на багаж и опъването на нашия палатков лагер се превръща в неимоверно усилие. След цялата суматоха, изгубени колчета, калъфи за палатки, връзки  и т.н. настава време за обяд и подробно опознаване на двора, в който спим и околностите на селото. Запознаване, писане на правила, изследване на къщата, в чийто двор спим; къде е банята, тоалетната, мивката, кога има и кога няма вода… Нищо, че сме до язовир, водата в този край е нещо, което има собствен характер и на моменти изчезва от кранчетата на чешмите, и се появява внезапно в маркучите, които поливат околните градини 🙂 Дворът ни отеснява и решаваме, че ще отидем на изследователска мисия до яз. Студен кладенец. Там ни посрещат множество рибари, които с невярващи очи започват да разпитват откъде сме и какво правим тук. Само за незнаещите да вметна, нашата група се състои от тринадесет момчета и едно момиче, от мен – Йоана и Кокера. Тренера и Деси, както обичайно, са с нас и се грижат за вкусната храна и още купчина други неща.  Загледани  към сините води на язовира и околните хълмове изготвяме план за утрешния ден. Имаме няколко спукани гуми, едно забравено в София колело… Ясно е: утре ще се гребе. И без това седим на брега с единия крак, а с другия вече сме във водата.

Вторник дойде трудно. Имахме притеснения от спането на палатки, от нощните звуци, от кучето и котката, които живееха в двора, от циповете на палатките, беше ни мъчно за родителите, но „всяка сутрин е по-добра от нощта“, казват хората. Със сънени муцуни  правим разместване. Ето вече почти никой не спи сам в палатка и  вече няма нищо страшно 🙂 С нетърпение хапваме, правим си обяд, взимаме всичко необходимо в раниците и се запътваме към каяците… Ще гребем!  Колкото повече навлизаме в язовира, толкова по-голямо разнообразие от птици се разкрива пред нас. Ловното стопанство отсреща е нашата цел, но от толкова много емоции, успяваме да видим стадата с елени, кошути и сърни само отдалеч, подплашени от нашите викове – „Ето гииии! Елените, вижтеееееее!“.  В средата на язовира има остров, който искаме да заобиколим, затова без много да се бавим се качваме в каяците и продължаваме.  Вече сме изяснили, че хълмовете отсреща са били тракийски светилища, че там не са се правили жертвоприношения, а други ритуали и с надежда гледаме към островния залив, които ще е нашия плаж за деня.  Ураааа, време за плуване!20200826-IMG_20200826_115614

Ден три. Гумите са сменени, колелото на Марти е взето от Кърджали, всичко е налице. Ще караме колела! Качваме се, караме няколко километра по асфалтов път, сменяме скорости, учим се как се кара в група, как се въртят педалите, защо седалката ни се регулира на височина и т.н. Движим се прекрасно и стегнато, никой не изостава. Стигаме крайната си точка за момента. Товарим колелата на ремаркето и с широки усмивки очакваме местността Моняк. Крепост, описана в хроники през 1212 г. от френски пътешественик. С изплезени езици стигаме до крепостта, откъдето се разкрива невероятна гледка към яз. Кърждали и 250 м въжен мост (най-дългият в България!). С леко подтичване се спускаме до колелата, разтоварваме ги и вече с олекнали от обяда раници, завъртаме педалите със светнали от нетърпение погледи. Втората част от колоезденето започва със спускане. Въженият мост е пред нас. В средата виждаме рибар с множество въдици и кофи.  Слизаме леко разочаровани от колеата и бутаме  до другата страна на моста, където ни очаква с. Лисиците. Ох, дано има вода там и магазин за сладолед! Намираме чешма, но магазин… Чак в Кърджали, ни казва дядото, който срещаме на чешмата, един от малкото останали жители на селото.  На връщане, вече по-уверени в себе си и колелата си, един по един минаваме през моста на колела. Той се клати, а дъските под нас скърцат, но веселите, игриви пламъчета в очите светят, все по-силно. С бутане, охкане, каране, спускане и изкачване се добираме изморени до с. Широко поле, където захвърляме колелетата на площада и със завиден спринт  нахлуваме с магазина за сладолед. Чак тогава някой от нас забелязва, че нещо странно се чува от… църквата. Не, не е църква, а джамия и така влизаме  в разговор, че все още сме в България, че тези хора не са чужденци, нищо че трудно говорят български. Че сме на гости в една  България, която не познаваме, а тя и ние сме едно цяло, всъщност.20200826-DSC00731

Вече спим, все по-спокойно, в палатките, нощните звуци ни приспиват, а не ни плашат, сутрин вместо аларма вече сме свикнали да ни будят петли. Сред тази идилия на ден четвътри оставяме колелетата да почиват, натоварваме се в бусовете и отиваме да проверим какво има в Шейтан дере, откъде идва името му и какво има в с. Поточница. Топло е и днес… Със залепнали за гърбовете тениски и изпитите за час, по три литра вода на човек, закрачваме към каньона.  Абразивните кладенци и формите на скалите около нас  ни карат само да „ахкаме“. Черните води в каньона ни дават ясно да разберем защо мястото носи името „Шейтан дере“ (Дяволското дере).  Нетърпеливи да видим следващото място и да открием полу-скъпоценни камъни се отправяме към с. Поточница. Няколко белоглави лешояда, египетски лешояд и множество гарвани се реят над нас. Въпреки близостта ни до площадката за наблюдение не успяваме да видим отблизо лешояди… Ууууфффф, отново сме много шумни, а даваме всичко от себе си да бъдем тихи…  Скоро разбираме, че вчера вълци нападнали крава и сега има лешоядски пир на отсрещния хълм, затова няма никакво „пиле“ наоколо 🙂

Влизаме смело сред ниските дъбови гори. Заравяме глави в клоните и ето ги планински кристали, опали, ахати, халцедони… Всички те само чакат празните ни раници! С натежали от съкровища раници, напечени от слънцето глави, се оставяме на Деси и Тренера, които ни водят до оазис. Съвсем истински, скрит оазис! Рекичка, плтика до коляно, с множество риби, пясъчен плаж. Страхотно място за отмора и игри. Лягаме в прохладните води и оставяме свежестта на водата да отмие жегата и умората от главите и телата ни. Освежени и  пълни с впечатления и разкази събираме сили и отиваме до близък хълм, където гледаме залеза и успяваме, преди да заспим съвсем, да разкажем всичките си впечатления.20200826-DSC00722

Ден 5. Колелетата са отпочинали, ние също. По предварителен план ще караме около 30-тина км. До Перперикон и обратно в с. Гняздово. Стигаме Перперикон гладни и много изморени. Последните километри ни се видяха безкрайни. Горещината е невероятна, намираме термометър… Разтриваме очи, поглеждаме го пак… 44 градуса по Целзий… Купуваме много вода и се запътваме към каменния град. Под сянката на древните останки си разказваме историята на мястото, хапваме под друга сянка, сядаме на трона на оракула, намираме храма на Дионис и мястото, на което Херодот е писал. Толкова много неща, че съвсем забравяме за връщането си, а часовника показва 16ч… Време е да тръгваме! Гласуваме, постигаме консенсус, че ни се кара още и ще се приберем през заобиколен път. През с. Мудрово, Орешница, Чифлик… Първите 4км са изкачване, през черни пътища, виещи се през безкрайно поле. Тук-там срещаме овчари, които ни упътват и ни уверяват, че сме на прав път. Всеки успява да пребори себе си, въпреки течащата в очите пот, тежките раници, колелата, които искахме да изхвърлим в близкото дере и да не ги видим повече… „Къде е това спускане, не мога повече, край лягам ето тук и заспивам…??!!“ Ето го, ето го и спускането, насред борова гора, сянка, прохлада, истинска награда за горещите мъки.  Безаварийно стигаме с. Чифлик. Там спираме за смяна на спукана гума. И изведнъж…: „Моята гума е спукана. И моята. Моите две гуми са спукани…“ „Бабините зъби“ не ни простиха. Точно преди да излезем в село Чифлик, преминахме обширно поле, пълно с досадните трънливи храсти. 21 спукани гуми! Как ви се струва? 🙂

Бусът пристига с Деси и Тренера. Започва се едно епично сменяне на гуми, помпане, лепене… А вече беше станало тъмно. Резервните гуми не стигат, трябва да натоварим две колела в буса. Всички взимаме решение да продължм, защото след всичко преживяно, няма как да се откажем и да не довършим велоприключението ни!  След 21 сменени гуми, в плътна редица, с два-три челника и  фаровете на буса тръгваме към с.Гняздово.  Още само един час и сме вкъщи. Луната осветява пътя ни, радиостанциите се чуват непрекъснато, нашите малки герои на ръба на силите си едвам въртят педалите. „Още само 2 км… хайде, още малкоооо…“ На по-малко от 1км от вкъщи се обръщам и казвам колко ни остава. Зад мен се чуват песни, щастливи викове и скоростта на придвиждане се увеличава неимоверно. Към 22 часа, на лунна светлина се прибрахме, прегърнахме се, хапнахме и невярващи какво сме преживели само за ден, без много думи, всеки се отегли с натежали крака в палатката си.20200829-IMG_20200829_153010

Предпоследен ден… Едвам станахме, дори упоритото пеене на петлите не ни събуди. Време за отмора и кеф. С. Маджарово беше нашата цел. Отскочихме до меандрите на р. Арда. Целта ни беше скалистите улеи, които са пълни с жилест аметист. Набързо успяхме да си намерим полу-скъпоценните камъни, термометъра отново показваше 43 градуса, и беше крайно време да се потопим в  реката. С подтичване стигнахме до нейните плажове и подплашихме ято корморани, които се препичаха на малко скалисто островче. Над нас летяха лешояди, чапли и корморани, между нас плуваха риби. Водите на Арда бяха студени. Трудно се описва подобно блаженство. Денят ни завърши с много  споделени разкази на върха на хълм, разкриващ живописна гледка към язовир Студен клаенец, удобно наместен  между с. Гняздово и с. Калоянци. Гледахме яз. Студен кладенец, осветен от луната, слушахме чакалите в далечината и с натежали клепачи се опитвахме да съберем цялата седмица в един разказ.

Последният ден винаги е един такъв, леко сълзлив, един отпуснат, нерешителен даже. Никой  не искаше да си тръгва, може би  затова и багажа отказваше да влезе в куфарите. С всеобщи усилия успяхме да открием всички скрити из двора вещи. С  прегръдки и обещания, че пак ще се върнем тук, запалихме бусовете и поехме по обратния път към София.  Поредното, невероятно изживяно приключение остана зад гърба ни, но и дълбоко в душите ни! 🙂

Благодаря ви – Ева, Боги, Алекс, Илия, Сашко, Дани, Ники, Марти, Коси,  Алекс, Вальо, Гого, Камен, Стефан, Тома, Кокер, Деси, Тренер! 🙂

 

 

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Галактически приключенец част 2

Мусала 2925м

Един разказ от Мартин Раев…

Ден 1 – Пристигане в Боровец

Отново е понеделник, отново е слънчево и отново се подготвяме да отпътуваме към ново приключение. Товарим колелата, куфарите и раниците по бусовете, товарим се ние … и потегляме към Боровец. Път, познат за повечето от нас.

Пристигаме в хотела – сгушен между гори и гледащ към високите точки на Рила планина. Отпред има широка поляна, а в близост се намират доста места за най-различни приключения. Това ще бъде наш дом през следващата седмица.  Свалихме колелата от рампата и ги разположихме на паркинга пред хотела, разпределихме се по стаите, разопаковахме багажите и веднага на всеки му се прииска да подкара своето «возило».  Но първо искахме да разчупим ледовете, тъй като предстоеше от нашите участници да сътворим група, а в една група е добре всички да се познават, тъй като ни очакваха много и нови приключения. Настанихме се на широката поляна в близост до хотела и започнахме… Създадохме кодекс на пътешественика, който се опитвахме да спазваме в следващите дни.20200810

Следобяд велосипедистите се разходиха с колелата в  Боровец и по обиколната пътека Family trail се прибраха до хотела. Сkромна бройка пешеходци, пък посрещнаха пристигащия рожденик Марти и тръгнаха да изследват близка пътека, на която намериха глина, ядоха малини, хващаха скакалци, жаби, и забелязаха няколко следи от сърни, както и много цветя. Всички се прибрахме в хотела и хапнахме вечеря, а след нея и торта.

Първа нощ в Боровец. Щурците и птиците засвириха, светулките засветиха, луната се изкачи и нашите приключенци заспаха…

Ден 2 – Черната скала.

Първо събуждане на новото място. Слънцето грееше. Закусихме, дооправихме стаите си и се приготвихме за ден, в който за едни предстоеше поход, а за други велопоход.

И за двете групи, пътят до Черната скала започна от маркирана, сенчеста пътека, по която имаше доста локви и беше много забавно да изпробваме, дали ни пропускат обувките, дали можем да преминем с велосипеда през средата на локвата. Беше валяло доста през уикенда и дъждът бе изкарал червеи, жаби, охлюви от наводнените им къщи. Завои, кал, листа, камъни, дървета и цветя. Колоездачите вече бяха някъде под Черната скала, а пешеходците завиха по стръмна, кална пътека в гората. Преминаха през пресечен терен. Няколко пъти се налагаше да преминаваме през река, наложи се да  изграждаме  импровизиран мост и доста се забавлявахме. Децата много си помагаха. Научихме нови техники  на ходене по стръмни склонове и подобрихме уменията си за това как по-безопасно да се придвижваме по тях. По пътя към Черната скала, групата се сблъска с много предизвикателства и успя да се справи с всички тях. На отбивката за скалата хапнахме на сянка под дървета. Отпочинали, достигнахме и до Черната скала, запознахме се с историята на това място, насладихме се на невероятната гледка от птичи поглед с бинокъл, затаихме дъх и поехме по пътя наобратно. Пешеходците решиха на връщане да съкратят пътя и лека-полека, подскачайки от локва на локва да се приберат до хотела. Изминаха разстояние от над 9 км!20200811
Велосипедистите преминаха през Черната скала и се отправиха към табелата за х. Марица, малко преди водохващането и ВЕЦ-а. Пътят бе кален, изпълнен с много препятствия. Камъните ставаха все по-големи и групата реши да се връща. Андро засече 21км!!!

Успешно, двете групи се върнаха в хотела. Почистихме колелата. Колелата ни светнаха, а по-късно децата видяха как се чисти и смазва веригата, научиха за различните части по велосипедите и тяхната поддръжка.

Леко изморени, преди вечеря децата организираха събирането на дърва за огън, който след вечеря искаха да запалят. Хапнахме набързо и се втурнахме към широката поляна с вековния дъб. Сами успяха да запалят огъня и да го поддържат. Над хоризонта, залеза с чудните си  цветове, ни остави безмълвни около огъня и когато слънцето падна, пламъците ни бяха светлина и топлина. Събрани около тях си разказвахме истории. Взирахме се в звездите и търсихме различни форми. Клепачите натежаха и настана време да изгасим огнището и да лягаме. Трябваха ни сили за утрешното приключение.

Ден 3 – Въжена градина

Днес ни предстоеше въжено предизвикателство. Пешеходците тръгнаха към Боровец, а велосипедистите загряха с няколко упражнения. Нахлупиха каските и завъртяха колелата към въжен парк “Бороландия”, където ни очакваха нови предизвикателства. Всички деца премериха сили с въжените елементи и удовлетворението беше голямо. Страхотно място. След като всички се изкатериха, грабнахме колелата и се настанихме на поляната под лифт Ситняково, където обядвахме.20200812

На връщане отново имахме разнообразни препятствия по терена. Камъни, наклон, охкане, докато се изкачим… но после спускането си заслужаваше. Заредени от емоциите, се прибрахме в хотела и починахме малко. Във втората част от деня поиграхме игри за доверие и други сплотяващи, екипни игри, защото утре ни предстоеше ориентиране по групи в гората. Но до утре имаше време. Поиграхме, вечеряхме и пак около огнището, докато слънцето не се скри зад хълмовете, щурците и птиците не запяха, и луната не се заизкачва. Вечерта ни завърши на топло около огъня, слушащи истории за Барон фон Мюнхаузен, сгушени един в друг.

Ден 4  – Ориентиране, х. Шумнатица

През този ден ни предстоеше да използваме карти, компаси, Google earth, GPS-и и GPS координати, а за целта първо трябваше да се запознаем добре с  тях, за да успеем да се ориентираме из непознати места.

Три групи и обща изходна точка. Бе необходимо всяка група, да постави някъде в гората част от пъзел. Пред мястото, където ще остави частта, всяка група ще изгради препятствие – паяжина, която друга група да открие (посредством размяна на GPS координати) и да премине, за да вземе оставената част от пъзела. Ако и трите групи успеят със задачите, трите съединени части от пъзела ще им покажат нови координати, до които всички заедно трябва да стигнат и да разберат какво има там.

Заловихме се с географските карти, компасите, Google earth, Oruxmaps, GPS-ите и GPS координатите. След като се запознаха с инструментите, които ще им бъдат в помощ, групите се организираха и тръгнаха от поляната с огнището. Всяка намери подходящо място навътре в гората между дърветата и записа GPS-координатите. После всички се срещнахме отново на поляната и разменихме координатите си. Следваше втората част от днешното ни ориентиране – да намерим точно определена точка, да преминем през паяжината и да вземем оставената там част от пъзела.20200810-IMG

Е, в крайна сметка, всички се събрахме отново на поляната с огнището и разбрахме, че всички части са тук. Сглобихме ги и получихме нови GPS координати, към които се  запътихме дружно, след като обядвахме. Намерихме ги и там се криеше нашата изненада – лакомства и една много стара книга. Ново успешно, преминато предизвикателство.

Решихме, след като си починем малко, да се качим на колелата и да идем до едно прекрасно място – х. Шумнатица. Нямаше никого – само празна, широка поляна. Строихме мравчен град, ядохме малини до насита, катерихме се по дърветата, а накрая поиграхме и на народна топка … с каските на главите.  Доволни се прибрахме в хотела, където вечеряхме, поговорихме си за утрешния ден и легнахме по-раничко, тъй като ни предстоеше най-голямото предизвикателство – изкачването на най-високия връх на целия Балкански полуостров!

 

Ден 5 – Изкачване на връх Мусала.

Хотел – Боровец – Лифт долна станция – Лифт горна станция – х. Мусала – з. Еверест – вр. Мусала

Всички се събудихме с мисълта за връх Мусала. Еуфорията ни бе завзела. Закусихме и тръгнахме по-рано- още от предната вечер си бяхме приготвили раниците за похода. Днес пешеходците бяха повече от велосипедистите. Едни с крака, а други с колела стигнаха до кабинковия лифт в Боровец. Пет – километровото изкачване с лифта бе като галактически полет, а децата управляваха совалки, ракети, самолети. Натискаха се въобръжаеми бутони, дърпаха се ръчките за потегляне и спиране. Висш пилотаж. Пристигнахме на горната станция, където вече се намирахме на над 2300 м. надм. в.  Вятърът бе по-студен, а слънцето бе напекло. Пред нас се откри страхотна гледка и в далечината се забелязваше х. Мусала, до която трябваше да стигнем след около 3,5км по почти хоризонтална пътека.

Пешеходците започнаха своя поход.

«Сякаш някой само мести хижата все по-далеч»,- каза по някое време едно от децата. Разпознахме “Маркуджиците” под нас, но сега не бяха бели писти. Добре загрели, пешеходците достигнаха до хижата, където велосипедистите вече бяха хапнали нещо набързо и събираха сили да продължат пеш към върха. Предстояха ни 2-3км изкачване с денивелация над 300м, преди да стигнем до заслон Еверест.  Имаше доста хора, които ни правеха път и ни окуражаваха. Насладихме се на Алеково езеро. Заслона, отново, като че ли някой го местеше, все по-далеч от нас. В подножието му наляхме свежа вода от чешмата, а когато достигнахме до него, бе станало време да обядваме и се настанихме на камъните до Леденото езеро.  Върхът стърчеше някъде там над нас и не след дълго раниците бяха по гърбовете ни. Предстоеше ни последният 1км с денивелация над 200м и хоп – ще бъдем на най-високата точка на Балканския полуостров. Заизкачвахме се и от време на време, поглеждахме назад и надолу. Гледката нямаше край. Леденото езеро все едно бе покрито със стъкло, а върхът бе все по-близо. Слизащи и качващи се туристи се удивляваха на нашите герои, които не спираха. И ето, че накрая достигнахме върха на планината! Гледките са неповторими. Снимки, емоции и пътят наобратно ни зове. Слизахме внимателно по стръмната пътека, но помнихме пътеките към Черната скала и не спирахме. Подминахме заслона, напълнихме бутилките и продължихме. Пътят надолу, ни се стори по-дълъг. Умората ни застигна. Ето я  хижа Мусала. Там ни очакват велосипедистите, готови да отпрашат към Мусленска пътека с колелата си. Пешеходците си направихме почивка, събрахме сили и продължихме към горна станция на лифта. Десет минути преди края на работното време се качихме на кабинките и след нов пилотаж, пристигнахме в Боровец.20200814

 Следва леко отклонение и разказ от гледната точка на велосипедистите:

«Велосипедите полека се дотътриха до кабинката, развълнувани и изобщо неподозиращи какво ги очаква… Тe (велосипедите, не децата) се возят на специални кабинки-страшна работа. После, аууу красота и хоп, на горна станция и Мусала. Врътнхаме почти лежерно до хижата, човешкия поток, колкото ни помагаше и окуражаваше, толкова и пречеше да завъртим стабилно към старата хижа. След леко «мрън» и «бут», достигнахме задължителното леко хапване. Вело-паркът е подреден и паркиран и тъ-ра-татам към върха. Заслонът си беше далеч, водата студена, езерето невероятно и почивката заслужена.Там се събрахме с пешеходците,които със завидно темпо ни настигаха.Атакувахме върха следвани от туристи, които лекичко шепнеха: «Това са онези с колелата»! Така, децата с  розовите тениски, достигнаха върха. Беше мило и спокойно, там горе. Позамислиха се всички, горди и щастливи. Ноо… очакваше ни слизане пеша и после: «оле-майко», цели 16-17-18км по непотвърдени данни, с колела! Стигнахме до нашите кончета на колела, които послушно ни чакаха на долното езеро. Хубаво отмориха крачетата и стана тя, каквато стана. Красота и разкош; планината само за нас, един турист не се мярка. Малка пътека, техничен терен, много кал и първите затъвания с притеснения за обувките за около 6 минути. После си джапахме с кеф и удоволствие. Бутахме, карахме сред клекове и кал, и достигнахме Маркуджик 3: странни са пистите без сняг. От там хванахме така жадуваната Мусаленска пътека: направо път. Обаче стръмен, с огромни камъни, два ужасно добре познати от ските s-образни завоя и много, много дълго спускане. Камъни, деца, ръце, крака, смях и плач, дъхава гора, мост след мост, имаше от всичко. Скърцане на спирачки, песни и тук-там ожулено коляно, спускането ни се стори безспирно. Усещането да си там сам, във високото, с колело и всички да зависят от теб е неопсиуемо! Със сетни сили се добрахме до Ротата и някак очите светнаха, като съзряха светлините на Боровец. Милите ни пешеходци, бяха се погрижили да имаме топла вечеря дори и в късен час. Учудващо, колко лесно заредихме батериите само с едно измиване, една вечеря и споделяне на деня, но не за много дълго.Уморени главици с каски и без, потънаха в заслужен сън след този наситен, истински ден»!

Ден 6

Събота е! Днес имаме рожденичка и именичка, изкачили сме най-високия връх на Балканския полуостров и заслужено поспахме до по-късно. За закуска – мекици, които бяха ометени набързо. Дружно решихме да идем с колелата до онова прекрасно място – хижа Шумнатица и да играем на воля. Днес хижата имаше обитатели, които ни пуснаха да я видим отвътре и тъй като захладня ни нагостиха с топъл чай. Опитахме се да сглобим квадрат със завързани очи. После започнахме изработването на подаръци за Мими и Лори, без те да разберат. Накрая отново си спретнахме игра на народна топка, докато небето не се намръщи и не загърмя. Грабнахме колелата и отидохме на поляната до хотела, където си продължихме игрите. По-късно направихме и нашето приключенско знаме. Всяко приключение, рано или късно приключва. Бе дошъл моментът всеки да разкрие на кого е бил таен приятел през изминалите дни, както и да му подари нещо за спомен. Много емоции, усмивки и цветни подаръци. Вечерта завърши с музика, танци, нарисувани лица и страшна веселба под звездите.668732989165266

Ден 7

Станахме, закусихме, оправихме багажите, качихме колелата на рампата. Бе дошло време да видим кой, какво е оставил върху знамето на приключенеца. После малко носталгия, благодарихме си и отпътувахме към басейн Белчин бани, където заслужено се забавлявахме в минералните води. Пързалки, джакузита, сладоледи … Така завърши нашето галактическо приключение.

Поздравления за децата, за всички преминати от тях предизвикателства.

Поздравления и за тренерите, за цялата любов, която споделят с малките приключенци!

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Горящи стъпки 2020-а година

20200723_085326

Когато бях на 6 години, за първи път майка ми ме заведе в долината на Мальовица. Споменът ми за там е невероятно дълга пътека, обрасла с ягоди, малини и боровинки отстрани. Вечичествени борове и дебели, усукани корени, пресичащи пътеката. Големи камъни, по които е забавно да подскачаш и каменна чешма с ледена вода.

След дълъг рев от моя страна стигнахме до хижа Мальовица. Прекрасна каменна постройка. В близост имаше бунгала, в които се настанихме. Веерта се събрахме всички в хижата за вечеря. Бяха се събрали туристи от различни точки на планината, пристигащи от някъде или заминаващи на някъде, имаше алпинисти, които стоварваха тежките си раници на пода и веднага се залавяха да разказват своите воли и неволи из скалните стени на върховете наоколо. Камината бумтеше, разговорите ставаха все по-разгорещени и героични. Някой извади китара. Запяха се песни. Някои бавни и тъжни, някои смешни и хапливи, а други… майка ми ме караше да си запушвам ушите. 🙂

Навън виеше страхотен вятър и валеше пороен дъжд. Гърмеше и присветкваше, но всички бяхме в уютната хижа. Стана много късно и се прибрахме с усилие в бунгалото. Цялото скърцаше и пукаше. Сигурна бях, че ще отлетим както къщичката на Дороти. Изведнъж се чу титанична гръмотевица и оглушителен шум. Надникнах през запотеното малко прозорче и видях, как отлита покривът на съседното бунгало. Слава на небесата, това бе последният напън на бурята, след което рязко всичко се успокои. На сутринта нямаше и помен от гадното време. Синьото небе грееше кристално над главата ми, а слънцето бе озарило върха пред мен. Този, за който бях слушала героични разкази за изкачването му, през изминалата нощ. „Вие се връх в небесата, той се Мальовица зове“.Връх Мальовица

През годините, пътят ми вечно стигаше до това място. За катерене, за преход, за празнуване на Нова Година, за помощ на приятел, за ски алпинизъм, за състезание по ледено катерене, за безброй обучения и приключения с деца, тренерски курсове и какво ли не още.

Преди 13 години, вече пораснал човек, сътворих, заедно с двама верни другари, невероятно алпийско приключение, в което участниците бяха деца. Катерихме се по скали, спахме високо в плаината, в заслон БАК, направихме тежкия мальовишки траверс, изкачихме се по североизточния ръб на Мальовица, изкачихме се по Южния ръб на връх Злия зъб, правихме алпийски тролей и скок “Пандюл“. Опитахме се да запалим любопитството и любовта на участниците към планината, да ги провокираме да опознаят себе си, собствените си възможности и да преоткрият истината, честността, подкрепата и приятелството. И успяхме! 13 години по-късно тези хора са все още близки приятели. И когато се срещнат, очите им пламтят поради общите преживявания, защото те се помнят за цял живот.

Тази година, 13 години по-късно, отново се реших да сътворим и преживеем тази програма. Видях потенциал у децата, които идват с нас и необходимостта им да преживеят нещо толкова истинско!

Бусът спира на паркинга над ЦПШ. От него се иизливат сакове с колелца, куфари и няколко туристически раници. Как ще качим всичко това до хижата?!

Запознаваме децата с върховете насреща и върховете с децата насреща им. Товарим всичкия багаж по себе си и се затътряме с първа хималайска крачка, към хижата. Презрамките на саковете се впиват в рамената ни, слънцето ни напича подобаващо, но ние сме корави. Това приключение не е за всеки, ще се справим.

Спираме, хвърляме на земята багажа и се чудим защо са ни всички тези неща. Пием вода и отново нарамваме багажа. С прилично темпо, въпреки тежестта, пристигаме в хижата. Две стаи, с двуетажни легла, много прозорци през които се виждат заобикалящите ни върхове.

Започваме веднага подготовка за очакващите ни преживявания. Игри за запознаване, опознаване, за комуникация, за доверие и още доверие, и още доверие. Защото в планината се ходи с приятели! Имаме малко време да сътворим от непознатте деца – приятели. Трудна задача си е.

Малко, по малко те се отпускат, говорят свободно едни с други, смеят се по-често. Шегуват се едни с други. Изслушват се! 🙂

Идва денят, в който ще изпробват различна техника на придвижване. Ще се учат как се движи човек по хоризонтален парапет, как се катери с помощта на самохват и как се пуска алпийски рапел.

Притеснения, сълзи, страхове излизат на преден план. Тренерите говорят, дават спокойствие, учат и подпомагат. Всички успяват, много трудно и с истинска битка, но успяват.

Появаваме се и ние с Тренера. Днес започва истинското алпийско приключение. Такова, за което сме чели по книгите и косъмчетата на врата ни настръхват!

Изкачваме се до заслон БАК. Мъничка постройка, кацнала на малка площадка и заобиколена от величествени върхове. Злия зъб, Орловец, Ловница ни пазят завет, Мальовица се е изпъчила пред нас. Гледаме тези върхове и умът ни не побира, как ще се справим с тежката задача. Хвърляме багажа в заслона, хапваме, навличаме каските и седлките и веднага се отправяме по улея към връх Злия зъб. Предизвикателството ни днес е изкачване на върха с катерене, от южната му страна. Неописуемо е въздушното усещане, когато приседнеш до скалата и наоколо отвесно се спускат стръмни улеи, изчезващи надолу към „Кирилова поляна“ . Тренера пуска въже. С треперещи ръце и крака, децата упорито преодоляват скалните плочи. Стъпват, хващат, не поглеждат надолу. Погледът е устремен нагоре. Скоро всички сме на върха. Гледаме, ахкаме, любуваме се… Време е за залез, но ние искаме да слезем в заслона преди да се е стъмнило. Улеят надолу е стръмен и коварен.Снежник Злия зъб

Отново се спускаме по въжето от върха, внимателно преодоляваме трудностите и не след дълго сме в заслона. Хапваме просто, но до насита. Говорим си. Ида чете  „Звези и бури“. Стъмва се. Влади ни показва съзвездията. Милиони звезди греят над нас. Въпреки пълния небесен захлас, е време да поспим. Лягаме си, но почти никой не успява да заспи дълбоко. Високо сме в планината, различно е.

Сутринта ставаме в 06.00ч.  Няколко диви кози идват съвсем близо да ни поздравят с новия ден. Няма вода за миене на зъби. Не всички са недоволни от този факт. 🙂 Хапваме овесени ядки със ядки и сушени плодове, и мед. Слагаме седалките, каските и раниците и поемаме. Днес ще правим Мальовишкия траверс.

Тренера е добра душа и решава да ни отърве от спалните чували. Нарамва всичките 15 броя, плюс три палатки и с леко огъващи се нозе изчезва надолу. А ние отново пълзим по стръмния и скалист улей. Дишаме тежко, очите са широко отворени, за да не пропуснем нито една красива гледка. Движим се осигурени с въже. Първо за безопасност, после за да не изостава никой. С лъчите на изгрева излизаме на връх Орловец. Чудна гледка се открива. Хоризонтът блести в различни цветове, облаци допринасят за усещането за светлина в пайзажа. Заставаме мирно за снимка. Изглеждаме, като истински алпинисти с тези каски и въжета. Стигаме до онзи край на връх Орловец, който е доста предизвикателен и трудо достъпен. Тренера ни настига навреме. Посторояваме импровизиран рапел и един по един преодоляваме скалния пасаж. Отвесът на скалата е забележителен. Всички приклякаме, защото височините около нас са главозамайващи. Пълзим и внимателно местим краката си. Помагаме си. Правим си стъпки с ръце на трудните пасажи. Вече сме едно сърце, което бие в един ритъм. Метър след метър, час след час минаваме разстояния. Всички сме сериозни, никой не мърмори. Всички разбираме, колко е важно да сме заедно в този момент и да усещаме подкрепата си.По траверса

Преминаваме Петлите. Пътеката се вие ту над отвесни улеи, ту стръмно над главите ни, ту се провира между големи камъни. Въжето и зорката ни предпазливост ни пазят. Охххх, излязохме на връх Безименен. Оттук насетне е лесно. Отвързваме се, сваляме каксите и седалките. Хапваме, смеем се, гледаме се съзаклятнически. Остава ни връх Мальовица. Скоростта, с която поемаме нагоре е изключителна. Явно промяната в релефа даде крила на всички ни. В 13.30ч. достигаме върха. Квичим от удоволствие и гордост. Успяхме, минахме траверса. Прегръщаме се, гледаме и не можем да повярваме на очите си, откъде тръгнахме и къде сме сега. Има гледка наоколо. Виждаме връх Мусала и Додов връх, и Урдини езера, и малко от района на Седемте рислки езера, страшно много неща се виждат!Еленино езеро

Поемаме надолу. Краката вече са ни изморени, но на душите ни е леко. Стигаме втора тераса и Тренера ни показва, къде ни е скрил спалните чували. Натъпкваме ги в раниците и продължаваме надолу. Хижа Мальовица вече се вижда. И ние имаме вече какво да разкажем. Останалите хора, ще ни слушат в захлас, защото преживяхме истинско апийско приключение.

Вечерта, Ида отново чете „Звезди и бури“ и ние знаем, точно как са се чувствали героите в книгата, защото бяхме опитали от високата планина и нейните предизвикателства.

Катето идва на другия ден. С Ялк и Чадда. Показва ни как да си помогнем, ако изпаднем в беда. Как да си направим носилка от въже и да спасим пострадал. Говори за приятелството, за доверието, за подкрепата. Да, определено разбираме за какво става дума. В планината се ходи с приятели! Това е!

Ще перефразирам цитат от „Звезди и бури“- „ Какво толкова им има на тези планини? Какво ги прави така значими и изкусителни?“

Поглеждаме към Мальовица. Завинаги ще остане в сърцата ни!

Гордост и благодарност изпитвам към всеки един участник в това невероятно приключение!

Влади, Ида – не спирайте да давате любов към планината. Получава ви се!

 

Posted in Лагери Tagged with: , , ,

Старопланински потайности 2020 г.

белоградчик 5

Само 180 км. от София и в същото време толкова различно е всичко, в района на мистериозния Белоградчик! В началото на месец юли, природата е пощуряла и всичко цъфти, и мирише с всички сили. Подминаваме с. Репляна и вече се забелязват огромните земни плочи, които сякаш са играли на блъскащи колички една с друга и са замръзнали, в момент на отскок.

След още 40 км. пристигаме в село Извос. Елена, стопанката на къща “Джун”, ни посреща усмихната на вратата и бърза да ни разкаже за всичко наоколо, за реда в къщата, за басейна и “хайде че обяда изстива”. 🙂белоградчик 1

Хвърляме си багажа в чудно чистите и уютни къщички, хапваме вкусен таратор и мусака и идва време за първото ни кръгче:

– Казвам са Катрин и обичам да танцувам.

– Казвам се Алекс и очаквам приключения.

– Казвам се Адо и очаквам щастие.

– Казвам се Марти и искам да правим рапел…

Всеки казва по нещо за себе си, разкриваме се малко, по-малко:

– Не искам да се случват лоши неща.

– Не искам да ни гони мечка

– Ще се отърва от страха си….

Научаваме все повече един за друг. Имаме много общи неща.

– Може ли в басейна?

– Е как да не може. Горещо е, имаме басей, какво ни спира?!?

Денят минава неусетно. Отиваме на разходка по пътя към Маракашница. Пред нас се извисяват силуетите на белоградчишките скали, звуци на щурци огласят района, а на небето, залеза дава всичко от себе си, за да ни зашемети с цветовете и отблясъците си.

Разказваме си защо сме тук, какво ще ни се случи и как ще ни се случи. Получаваме си първите задачки. Необходимо е да разберем какво е “Раби”, къде е Рабишката пещера и още нещо за най-голямото вътрешно езеро имаше, за някакви праисторически рисунки…

Утре ще го мислим.

Утре дойде! Ставаме и започваме деня с:

  • Лицева опора
  • Подскоци
  • Йога
  • Клекове… олеле, не може ли първо чай, кафе и после всичко това?!? 🙂

Товарим се в буса, децата ни напътстват. Да живее информационният поток. Всичко намираш в интернет. Оказва се, че Рабишката пещера и Магурата са едно и също нещо. Още с навлизането вътре зяпваме поради огромните зали. Сега е ясно, защо тук са живяли праисторически мечки, тигри, хора. Имали са си даже и подземно езеро. Сигурно е изглеждало невероятно. Сега са останали само плочките, с които някой пра-исторически човек е решил да облицова прекрасното, пещерно езеро. Какво ли пречи на човешките мозъците да еволюират, се чудя…

Продължаваме напред, колосално, огромно е всичко тук.

– Ей там, след завоя, е залата с пещерните рисунки. –Казва водачката ни.

Но, няма да можем да влезем, защото министерстовото на културата затвори залата, след като… – Друг нееволюирал, праисторически мозък се е добрал до тях и е надраскал отгоре им името си… 🙁

Нищо, ще разгледаме снимките им. Преминаваме през тунелчета, стълби, сталактони, сталактити, сталакмити. Откриваме по дъното на пещерата съкровище. Монети! Някой е изсипал цели торби с монети тук. Чудим се да ги съберем ли, да ги оставим ли, защо са тук въобще. Накрая решаваме, че министерството на културата сигурно знае какво да прави с тях и продължаваме напред. 🙂

Излизаме на светлина. Уникална е тази разходка във времето, уникални са спомените, които древните са оставили за поколенията. Разказваме си легендата за Раби, гледаме езерото пред нас, чиито води са дошли от недрата на пещерата. Прекрасно е!

Вечерта решаваме да посрещнем залеза, качени на върха на една от пясъчните кули. Настаняваме се и слушаме легендите, които Ива ни разказва за „Ученичката“, за „Монасите“, за „Мислен камък“. Откриваме си следващата следа.

Тя ни отвежда до гр. Белоградчик. Неоходимо е да намерим крепост някаква. Тръгваме из града и започваме да разпитваме хората. Всички ни пращат при „Гидовете“ в Белоградчишката крепост.

– Разкажете ни повече за историята на крепоста.

– Идете горе, там ще ви разкажат

– А, кога е построена крепостта?

– Там ще ви кажат!

– А, кажете ни нещо интересно за града

Бавно, трудно, но накрая развързваме езиците на местните хора. Научаваме че празникът на града е Петровден, че на “Панаирището” са се събирали хора още от древноста за празници, че има нещо като таратор, ама без мляко. Казва се  „косачко-кисело“. Има и още интересни храни: „бел муж“, което е сирене, брашно, масло, пък се разтопява… Ох, вече сме гладни. Тръгваме към крепостта. Горещо е, но по пътя си откриваме огромни черници и джанки, и ядем на воля.

Посреща ни пред древните порти, жена.

– Оооо, няма вече „Гидове“ тука. Аз водя лекции и чистя, пък и филмче да показвам, не може един човек за всичко.

– Моля ви, много ни е важно вичко за крепостта да разберем.

– Е, добре седнете тука, на сянка. Много обичам на деца да разказвам.

Започва дамата, разказа си и се понасяме в други епохи. Пред очите ни заиграват картини на завоевания от римляни, после българи, после османци, после пак българи.

Тръгваме покрай крепостните стени и гледаме в захлас. Минаваме през вторите порти. Личат си следите от куршумите още. Минаваме през третите порти. Озоваваме се на закътана площадка, заобиколена от пясъчни гиганти и хоп, изненада.

Откриваме следи от траки. Много по-стари от римляните и османците, и от крепостта даже. Разказваме си за траките, за обичайте им, за обредите им.

– Как са издълбали тези нишички в скалата, толкова нависоко?

– Ами тези скални легенчета имат ли общо със звездите?

Въпросите са стотици. Жалко, че отговорите за траките винаги ще си останат теоретично несигурни.

Продължаваме напред и пред нас се открива цялата долина, от която изникват все повече скални кули в причудливи форми. Вятърът и водата са невероятни художници.

“Много арт има в тая природа!” 🙂

Следващия ден имаме предизвикателство към смелостта ни. Тренера и Влади са подготвили три маршрута за катерене. Ако някой се е катерил по пясъчник сигурно знае, колко деликатно е това занимание. Необходимо е особено внимание, за да не се наруши крехката красота на скалите. Катеренето се осъществява със специални възли, които се заклещват между цепките в скалата и служат за осигуровка. Смея да похваля всички замесени, поради  невероятното отношение към местността, към себе си и към останалите. Невероятна подкрепа и воля демонстрираха децата. Това им помогна да се доберат до следващата стъпка от приключението ни.белоградчик 3

Връх Миджур!!!

Мога да се втурна в страхотно описание за всичко преживяно или пък не, ще пробвам да съм кратка.

Значи, 8 часа ходене и + 1400 метра деневелация общо сме изпъшкали. Първо беше стръмната пътека с изсечените стъпала. Бре, такъв баир отдавна не ми се бе случвал. Толкова окуражителни думи, също отдавна не бях използвала. Носих раници, носих пръчки, бутах, дърпах, успокоявах, пях, вицове разказвах и вицове слушах. Научих всички любими, ужасни, страшни и мечтани неша, за всекиго. Стигнахме до беседкитееееее. 🙂

Там решихме да не мъчим хората и да се разделим на две групи. Такива, дето ще щурмуват върха и такива дето ще щурмуват боровинковите храсти в района. 12 човека тръгнаха, 5 останаха.

Бързо стигнахме до превала, където сръбската и българската граница се сблъскваха върху бетонени конуси. Разкрачваш се и единият ти крак в Сръбско, другият ти крак в Българско. Шегите заваляха една след друга. Вдигна се настроението в групата. Отмина умората, засега…

Продължихме пътя си нагоре. Едно, хълмче, после второ хълмче, и трето хълмче, а отзад се чува само:

  • Това ли е върхът?
  • Стигнахме ли вече?
  • Къде сме?
  • Кога ще стигнем?
  • Още колко остава?
  • Ама, това не е ли върха?
  • Е, тоя връх къде се е дянал?

Бяхме си поставили, като краен час за достигане на върха 14.00ч. Ако закъснеехме, бе необходимо да се обърнем и да започнем слизане надолу. Дори и върха да е на две крачки от нас.

Една заблудена усойница, пропълзя чевръсто покрай нас и и се загуби в сръбска територия. Връх Тъпанар се появи от дясно на нас. Вече изтормозени от поредното хълмче, което не е върха, започнаха злобни подхвърляния:

– На тоя връх сигурно се е качил най-големия тъпанар и затова, така са го кръстили…:)

Облаци надвиснаха над нас и ни обгърна лека мъгла.

– Много е яко да ходиш в облак. Винаги съм се чудил какво ли има в облаците. Сега знам, аз съм там! 🙂

13:59:57 В този час и последния от групата достигна върха. Някаква магия се случи. Седнахме, отворихме раниците да видим какво е останало за ядене. Гледахме към близкия „Бабин зуб“.

– Гледайте, сега едната част от сандвича ми е в Сърбия, а другата ми е в България. И сърбите значи правят вкусни сандвичи!

– Къде е партито? На върхаааааа!!!

– Ако тук застане кон, едната му половината ще е сърбин, другата половина българин!

– А коя част ще му е сръбска и коя българска, а?белоградчик 2

И ей-така, не след дълго заслизахме надолу. Щастливи и особено горди с постижението си, подскачащи по многобройните хълмове, които преди малко ни мъчеха.

Марто ни зададе две предизвикателства. Ориентиране и то какво, и то в деня за почивка. Добре, че сме оправни и успяваме да се открием и по други знаци, не само по GPS или по карта. Ползваме слънцето, спомените си, най-вече късмета си. 🙂

Второто предизвикателство бе да спасим и да транспортираме до специална лаборатория последните 6 яйца, от които би могло да се възроди човешкия род. Дълга е историята, сега само в резюме. Бе необходимо да изработим опаковка и да я тестваме, като я метнем от 2 м височина. За жалост имаше възможност само за един опит. Три от шест яйца се счупиха още докато майсторим опаковките. Две се предадоха по време на теста, но слава на небесата едно яйце оцеля! Спасени ще бъдем, има надежда. Овациите бяха истински оглушителни, защото последното яйце оцеля!!!

Стигнахме и до деня за лично предизвикателство. С Тренера и Влади бяхме измислили невероятна смес от приключение, емоция и предизвикателство. Открихме чудесното място за това и бързо изградихме 30 м. спускане с въже, рапел и горе долу толкова дълъг алпийски тролей. Пясъчните кули предлагат добри варианти за търсачите на силни усещания. Пък това точно е нашият специалитет. Започнахме със спускането на рапел. За целта бе необходимо първо да минеш специален нструктаж, после да си сложиш личните предпазни средства – каска, алпийска седалка и ръкавици. После да легнеш по корем и да се “изсулиш” от ръба на скалната площадка, надолу по въжето. Имаш си осигурително въже, по което се самоспускаш с осмица ( по лесно е от спускане с гри-гри ). Имаш си и допълнително въже за осигуровка, че никога не се знае в кой момент ще те засърби носа и ще пуснеш всички устройства, за да го почешеш. Бавно, много бавно, стъпка по стъпка, всеки един от участниците, в това приключение, надмогна себе си и успя да се спусне на рапел до земята.

  • Трудно беше, не точно трудно, но едно такова странно, докато се отпускаш на въжето през ръба…Чудиш се , правилно ли правиш всичко, че е високичко… А бе, уникално усещане е!
  • Трябва да съм чисто луд да направя това!
  • Чувствам се като все едно съм такси! Мускулите правят движения, а мозъка ти казва, неееее, не го прави!
  • Уникално е да погледнеш от високо и да видиш всичко това!
  • Хахаха, толкова ме сърби в корема, че ще си разперя ръцете!

Алпийският тролей бе хем страшничък отначало, хем всички искаха пак накрая.

  • Какво искаш да изхвърлиш от себе си в пропастта?
  • Изхвърлих страха си от високо.
  • Изхвърлих думата „не мога“.
  • Изхвърлих, да не се карам със сестра ми.
  • Изхвърлих да не се отказвам. Следващия път ще се кача до върха!

Какво ще запазиш завинаги като спомен?

  • Ще запазя чувството за свобода.
  • Ще запазя, че все едно си птица и летиш.
  • Ще запазя, че винаги е добре да опиташ дали можеш, преди да кажеш “Не мога”
  • Ще запазя щастието и красотата на скалите.белоградчик 4

Оправихме си багажа, режисирахме си снимка, плувахме в басейна, сприятелихме се и пораснахме!

Поздрави и благодарност за всичките деца-слънца, които бяха част от старопланинските потайности. Благодарност и за усмихнатото отношение и грижа на Влади, Ива и Марто! И на Елена за чистия дом и вкусната храна! 🙂

 

 

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , ,

„Към началото“ – Гудевица

гудевица 3

Пътят е дълъг, след всеки нов завой се появява приказна поляна обсипана с цветове в жълто, лилаво, розово, бяло, синьо, заобиколена от величествени, борови гори. Села с причудливи имена се редуват: Кошница, Могилица, ето че се появява и табелка Гудевица. Завиваме натам. Бусът едва се провира под надвисналите клони на сливи, диви ябълки и круши. Спираме на миниатюрно площадче; стръмна, калдъръмена пътека ни води към бившето училище, което приятели с голям ентусиазъм, реставрираха и го превърнаха в чуден център за учене и преживяване.гудевица 5

Та мъкнем нагоре куфарите си и берем ягодите пораснали по пътеката. Изкачваме се най-накрая и ето го пред нас читалището, училището където е учила Валя Балканска. Веднага се пръсваме наоколо, за да разгледаме всички онези малки неща, които създават невероятен уют. Рисунки, черги, ръчно направени лампи, дървени стъпала, нарове за спане в подпокривното пространство, прозорци с гледки към дълбоките гори наоколо. Посреща ни Божо, който ще приготвя нашата храна и Лора, стопанката на мястото.

И оттук насетне започват нашите приключения.

Веднага се захващаме с тежката задача да сътворим от участниците, група. За да станат тези деца група е необходимо да преминем през много игри, много обсъждания, много примери, много споделяне.

Андро окосява място за вечерния ни огън, без него някак по-скучно върви споделянето на преживяванията от деня. Криси майчински нарежда всички да се облекат, да се съберат, да направят кръгче.

Пишем си кодекса, защото той ни помага да приключенстваме на воля и да не губим време в излишни спорове, кой е крив и кой прав. 🙂гудевица 1

Заедно с игрите идва време и за приключения. Пещера Ухловица ни очаква. Стръмно изкачване до там, тесен проход и ето вече сме вътре. Уникално е да видиш как преди много години, земята се е разтворила и е образувала тесен проход , за да можем днес ние да надникнем и да затаим дъх пред невероятните скални образувания, които ни заобикалят. Да се докоснеш до вътрешността на земята и да видиш какво има там, е уникално преживяване. Сега по-лесно ще разбираме уроците по география. 🙂

За по-лесно решихме да се приберем пеша и си спретнахме 9 км преход от село Могилица до село Гудевица. Отидете, проходете пътя и вижте! Не се описва с думи. Разминахме се с майка мечка и нейното мече. Те си поеха по техния път, ние си поехме по нашия. Навсякъде виждахме следи от животни – елени, сърни, мечки, диви прасета…

Вечерта седим около огъня:

 – Кое ви беше най-трудното нещо от деня?

 – Похода!

 – Кое беше нещото, което най- много ви впечатли през този ден?

 – Похода!гудевица 2

На следващия ден се отправихме към въжени предизвикателства. Очакваше ни тролей над река и скок „Махало“. И двете в близост до село Кошница. Там има крепост и въобще денят определено щеше да е вълнуващ.

Сашо, местен водач, ни екипира, инструктира и ние поехме по пътя на смелостта, предизвикателството и себепознанието. Гъделичкащ смях, викове от изненада, ококорени очи и благодарност смениха съмняващите се и уплашени погледи, и треперещите крака.гудевица 4

Следващата сутрин ни посрещна торта и празник. Мия имаше рожден ден и всички я поздравихме, хапнахме вкусна торта с рожков и домашно кисело мляко и се отправихме към следващото приключение.

Екопътека „Невястата“ и скалите за катерене в района. Тъкмо пристигнахме там и се изля пороен дъжд. Спогледахме се с Тренера. Беше ясно, никакво огъване! Ще изчакаме да поизсъхнат скалите и ще се катерим.

Това място е ценно за мен. Приятел от Смолян, който остана завинаги на връх Еверест, тук е направил първите си стъпки в катеренето и неговите приятели създадоха този приключенски център, в негова памет.

Та запретнахме крачоли с Тренера и направихме две осигуровки, за два маршрута. Единия маршрут избрахме да е точно по ръба на скалите. Усещането за въздушност е невероятно. Зад гърба ти се простират безконечните родопски хълмове, гори и върхове.  Изкатериха се всички деца. Всеки направи поне крачка отвъд това, което смяташе за лична граница. Прекрасно е да виждаш тези малки същества, как израстват пред очите ти и стават прекрасни, мислещи и можещи хора!

За последно си оставихме изкачването на връх Ком. Пътят се движи по кльона с гръцката граница. Тези 11 км се видяха на децата по-малко от предишните 9 км. 🙂

С всички преживявания, те израстнаха и се отдадоха на удоволствието да си в планината. Тя се превърна в дом и приятел. Най-голямата изненада бе на върха Ком, където добри хора са изградили люлка. Люлеейки се на нея под краката ти се простират зелените възвишения на гората.

Остава само да приключим курса си за тази семица. Сядаме и споделяме всичко изживяно. Какво е било, какво се е променило, от какво се гордеем, какво ще запазим за цял живот. Подаряваме си малки, ръчно направени подаръци, които ще ни напомнят за тези приключения и за новите приятелства.

Слизаме с багажа по онази калдъръмена пътечка, пак берем ягоди, отново се промъква буса под клоните на сливите, ябълките и крушите, и се вият завоите, и гледките освежават погледите. Нямаме търпение да се приберем при семейството и да разкажем.

До скоро!гудевица 3

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , ,