Дивия свят на Източни Родопи

Краят на месец август е. Може би всички си мислим за морето, вълните и синьото небе. Затова Източни Родопи звучат като някаква химера. Слушали сме „тренелариумски“ разкази за язовири,  разхлаждащи малки и големи реки, но някак си всички сме се фокусирали върху, предстоящите приключения с колела и тракийски легенди.  Отварят се дебелите тефтери и техните страници се изпълват със записки за места със странно звучащи имена, години, епохи, разкопки, странна смесица между тракийска, старогръцка, византийска и османска история.  Траковете за колела сe правят…20200825-DSC00674

Ден първи. Няма нужда да ви разказвам мъката по товаренето на багаж. Пътят е дълъг: около 270 км ни делят от София до нашия нов, едноседмичен дом – с. Гняздово. Пайзажът се променя с всеки изминат километър. Около Хасково картината, през прозорците на буса, е вече абсолютно различна. Почвата придобива сиво-кафеникав цвят, тревата е жълта и остра, бодливите храсти стават все повече и все по-ниски. Горите се снишават и малките космати, дъбови горички преобладават. Село Гняздово ни посреща с невероятна жега, а разтоварването на багаж и опъването на нашия палатков лагер се превръща в неимоверно усилие. След цялата суматоха, изгубени колчета, калъфи за палатки, връзки  и т.н. настава време за обяд и подробно опознаване на двора, в който спим и околностите на селото. Запознаване, писане на правила, изследване на къщата, в чийто двор спим; къде е банята, тоалетната, мивката, кога има и кога няма вода… Нищо, че сме до язовир, водата в този край е нещо, което има собствен характер и на моменти изчезва от кранчетата на чешмите, и се появява внезапно в маркучите, които поливат околните градини 🙂 Дворът ни отеснява и решаваме, че ще отидем на изследователска мисия до яз. Студен кладенец. Там ни посрещат множество рибари, които с невярващи очи започват да разпитват откъде сме и какво правим тук. Само за незнаещите да вметна, нашата група се състои от тринадесет момчета и едно момиче, от мен – Йоана и Кокера. Тренера и Деси, както обичайно, са с нас и се грижат за вкусната храна и още купчина други неща.  Загледани  към сините води на язовира и околните хълмове изготвяме план за утрешния ден. Имаме няколко спукани гуми, едно забравено в София колело… Ясно е: утре ще се гребе. И без това седим на брега с единия крак, а с другия вече сме във водата.

Вторник дойде трудно. Имахме притеснения от спането на палатки, от нощните звуци, от кучето и котката, които живееха в двора, от циповете на палатките, беше ни мъчно за родителите, но „всяка сутрин е по-добра от нощта“, казват хората. Със сънени муцуни  правим разместване. Ето вече почти никой не спи сам в палатка и  вече няма нищо страшно 🙂 С нетърпение хапваме, правим си обяд, взимаме всичко необходимо в раниците и се запътваме към каяците… Ще гребем!  Колкото повече навлизаме в язовира, толкова по-голямо разнообразие от птици се разкрива пред нас. Ловното стопанство отсреща е нашата цел, но от толкова много емоции, успяваме да видим стадата с елени, кошути и сърни само отдалеч, подплашени от нашите викове – „Ето гииии! Елените, вижтеееееее!“.  В средата на язовира има остров, който искаме да заобиколим, затова без много да се бавим се качваме в каяците и продължаваме.  Вече сме изяснили, че хълмовете отсреща са били тракийски светилища, че там не са се правили жертвоприношения, а други ритуали и с надежда гледаме към островния залив, които ще е нашия плаж за деня.  Ураааа, време за плуване!20200826-IMG_20200826_115614

Ден три. Гумите са сменени, колелото на Марти е взето от Кърджали, всичко е налице. Ще караме колела! Качваме се, караме няколко километра по асфалтов път, сменяме скорости, учим се как се кара в група, как се въртят педалите, защо седалката ни се регулира на височина и т.н. Движим се прекрасно и стегнато, никой не изостава. Стигаме крайната си точка за момента. Товарим колелата на ремаркето и с широки усмивки очакваме местността Моняк. Крепост, описана в хроники през 1212 г. от френски пътешественик. С изплезени езици стигаме до крепостта, откъдето се разкрива невероятна гледка към яз. Кърждали и 250 м въжен мост (най-дългият в България!). С леко подтичване се спускаме до колелата, разтоварваме ги и вече с олекнали от обяда раници, завъртаме педалите със светнали от нетърпение погледи. Втората част от колоезденето започва със спускане. Въженият мост е пред нас. В средата виждаме рибар с множество въдици и кофи.  Слизаме леко разочаровани от колеата и бутаме  до другата страна на моста, където ни очаква с. Лисиците. Ох, дано има вода там и магазин за сладолед! Намираме чешма, но магазин… Чак в Кърджали, ни казва дядото, който срещаме на чешмата, един от малкото останали жители на селото.  На връщане, вече по-уверени в себе си и колелата си, един по един минаваме през моста на колела. Той се клати, а дъските под нас скърцат, но веселите, игриви пламъчета в очите светят, все по-силно. С бутане, охкане, каране, спускане и изкачване се добираме изморени до с. Широко поле, където захвърляме колелетата на площада и със завиден спринт  нахлуваме с магазина за сладолед. Чак тогава някой от нас забелязва, че нещо странно се чува от… църквата. Не, не е църква, а джамия и така влизаме  в разговор, че все още сме в България, че тези хора не са чужденци, нищо че трудно говорят български. Че сме на гости в една  България, която не познаваме, а тя и ние сме едно цяло, всъщност.20200826-DSC00731

Вече спим, все по-спокойно, в палатките, нощните звуци ни приспиват, а не ни плашат, сутрин вместо аларма вече сме свикнали да ни будят петли. Сред тази идилия на ден четвътри оставяме колелетата да почиват, натоварваме се в бусовете и отиваме да проверим какво има в Шейтан дере, откъде идва името му и какво има в с. Поточница. Топло е и днес… Със залепнали за гърбовете тениски и изпитите за час, по три литра вода на човек, закрачваме към каньона.  Абразивните кладенци и формите на скалите около нас  ни карат само да „ахкаме“. Черните води в каньона ни дават ясно да разберем защо мястото носи името „Шейтан дере“ (Дяволското дере).  Нетърпеливи да видим следващото място и да открием полу-скъпоценни камъни се отправяме към с. Поточница. Няколко белоглави лешояда, египетски лешояд и множество гарвани се реят над нас. Въпреки близостта ни до площадката за наблюдение не успяваме да видим отблизо лешояди… Ууууфффф, отново сме много шумни, а даваме всичко от себе си да бъдем тихи…  Скоро разбираме, че вчера вълци нападнали крава и сега има лешоядски пир на отсрещния хълм, затова няма никакво „пиле“ наоколо 🙂

Влизаме смело сред ниските дъбови гори. Заравяме глави в клоните и ето ги планински кристали, опали, ахати, халцедони… Всички те само чакат празните ни раници! С натежали от съкровища раници, напечени от слънцето глави, се оставяме на Деси и Тренера, които ни водят до оазис. Съвсем истински, скрит оазис! Рекичка, плтика до коляно, с множество риби, пясъчен плаж. Страхотно място за отмора и игри. Лягаме в прохладните води и оставяме свежестта на водата да отмие жегата и умората от главите и телата ни. Освежени и  пълни с впечатления и разкази събираме сили и отиваме до близък хълм, където гледаме залеза и успяваме, преди да заспим съвсем, да разкажем всичките си впечатления.20200826-DSC00722

Ден 5. Колелетата са отпочинали, ние също. По предварителен план ще караме около 30-тина км. До Перперикон и обратно в с. Гняздово. Стигаме Перперикон гладни и много изморени. Последните километри ни се видяха безкрайни. Горещината е невероятна, намираме термометър… Разтриваме очи, поглеждаме го пак… 44 градуса по Целзий… Купуваме много вода и се запътваме към каменния град. Под сянката на древните останки си разказваме историята на мястото, хапваме под друга сянка, сядаме на трона на оракула, намираме храма на Дионис и мястото, на което Херодот е писал. Толкова много неща, че съвсем забравяме за връщането си, а часовника показва 16ч… Време е да тръгваме! Гласуваме, постигаме консенсус, че ни се кара още и ще се приберем през заобиколен път. През с. Мудрово, Орешница, Чифлик… Първите 4км са изкачване, през черни пътища, виещи се през безкрайно поле. Тук-там срещаме овчари, които ни упътват и ни уверяват, че сме на прав път. Всеки успява да пребори себе си, въпреки течащата в очите пот, тежките раници, колелата, които искахме да изхвърлим в близкото дере и да не ги видим повече… „Къде е това спускане, не мога повече, край лягам ето тук и заспивам…??!!“ Ето го, ето го и спускането, насред борова гора, сянка, прохлада, истинска награда за горещите мъки.  Безаварийно стигаме с. Чифлик. Там спираме за смяна на спукана гума. И изведнъж…: „Моята гума е спукана. И моята. Моите две гуми са спукани…“ „Бабините зъби“ не ни простиха. Точно преди да излезем в село Чифлик, преминахме обширно поле, пълно с досадните трънливи храсти. 21 спукани гуми! Как ви се струва? 🙂

Бусът пристига с Деси и Тренера. Започва се едно епично сменяне на гуми, помпане, лепене… А вече беше станало тъмно. Резервните гуми не стигат, трябва да натоварим две колела в буса. Всички взимаме решение да продължм, защото след всичко преживяно, няма как да се откажем и да не довършим велоприключението ни!  След 21 сменени гуми, в плътна редица, с два-три челника и  фаровете на буса тръгваме към с.Гняздово.  Още само един час и сме вкъщи. Луната осветява пътя ни, радиостанциите се чуват непрекъснато, нашите малки герои на ръба на силите си едвам въртят педалите. „Още само 2 км… хайде, още малкоооо…“ На по-малко от 1км от вкъщи се обръщам и казвам колко ни остава. Зад мен се чуват песни, щастливи викове и скоростта на придвиждане се увеличава неимоверно. Към 22 часа, на лунна светлина се прибрахме, прегърнахме се, хапнахме и невярващи какво сме преживели само за ден, без много думи, всеки се отегли с натежали крака в палатката си.20200829-IMG_20200829_153010

Предпоследен ден… Едвам станахме, дори упоритото пеене на петлите не ни събуди. Време за отмора и кеф. С. Маджарово беше нашата цел. Отскочихме до меандрите на р. Арда. Целта ни беше скалистите улеи, които са пълни с жилест аметист. Набързо успяхме да си намерим полу-скъпоценните камъни, термометъра отново показваше 43 градуса, и беше крайно време да се потопим в  реката. С подтичване стигнахме до нейните плажове и подплашихме ято корморани, които се препичаха на малко скалисто островче. Над нас летяха лешояди, чапли и корморани, между нас плуваха риби. Водите на Арда бяха студени. Трудно се описва подобно блаженство. Денят ни завърши с много  споделени разкази на върха на хълм, разкриващ живописна гледка към язовир Студен клаенец, удобно наместен  между с. Гняздово и с. Калоянци. Гледахме яз. Студен кладенец, осветен от луната, слушахме чакалите в далечината и с натежали клепачи се опитвахме да съберем цялата седмица в един разказ.

Последният ден винаги е един такъв, леко сълзлив, един отпуснат, нерешителен даже. Никой  не искаше да си тръгва, може би  затова и багажа отказваше да влезе в куфарите. С всеобщи усилия успяхме да открием всички скрити из двора вещи. С  прегръдки и обещания, че пак ще се върнем тук, запалихме бусовете и поехме по обратния път към София.  Поредното, невероятно изживяно приключение остана зад гърба ни, но и дълбоко в душите ни! 🙂

Благодаря ви – Ева, Боги, Алекс, Илия, Сашко, Дани, Ники, Марти, Коси,  Алекс, Вальо, Гого, Камен, Стефан, Тома, Кокер, Деси, Тренер! 🙂

 

 

Posted in детски програми, Лагери Tagged with: , , , ,

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*