Горящи стъпки 2020-а година

Когато бях на 6 години, за първи път майка ми ме заведе в долината на Мальовица. Споменът ми за там е невероятно дълга пътека, обрасла с ягоди, малини и боровинки отстрани. Вечичествени борове и дебели, усукани корени, пресичащи пътеката. Големи камъни, по които е забавно да подскачаш и каменна чешма с ледена вода.

След дълъг рев от моя страна стигнахме до хижа Мальовица. Прекрасна каменна постройка. В близост имаше бунгала, в които се настанихме. Веерта се събрахме всички в хижата за вечеря. Бяха се събрали туристи от различни точки на планината, пристигащи от някъде или заминаващи на някъде, имаше алпинисти, които стоварваха тежките си раници на пода и веднага се залавяха да разказват своите воли и неволи из скалните стени на върховете наоколо. Камината бумтеше, разговорите ставаха все по-разгорещени и героични. Някой извади китара. Запяха се песни. Някои бавни и тъжни, някои смешни и хапливи, а други… майка ми ме караше да си запушвам ушите. 🙂

Навън виеше страхотен вятър и валеше пороен дъжд. Гърмеше и присветкваше, но всички бяхме в уютната хижа. Стана много късно и се прибрахме с усилие в бунгалото. Цялото скърцаше и пукаше. Сигурна бях, че ще отлетим както къщичката на Дороти. Изведнъж се чу титанична гръмотевица и оглушителен шум. Надникнах през запотеното малко прозорче и видях, как отлита покривът на съседното бунгало. Слава на небесата, това бе последният напън на бурята, след което рязко всичко се успокои. На сутринта нямаше и помен от гадното време. Синьото небе грееше кристално над главата ми, а слънцето бе озарило върха пред мен. Този, за който бях слушала героични разкази за изкачването му, през изминалата нощ. „Вие се връх в небесата, той се Мальовица зове“.Връх Мальовица

През годините, пътят ми вечно стигаше до това място. За катерене, за преход, за празнуване на Нова Година, за помощ на приятел, за ски алпинизъм, за състезание по ледено катерене, за безброй обучения и приключения с деца, тренерски курсове и какво ли не още.

Преди 13 години, вече пораснал човек, сътворих, заедно с двама верни другари, невероятно алпийско приключение, в което участниците бяха деца. Катерихме се по скали, спахме високо в плаината, в заслон БАК, направихме тежкия мальовишки траверс, изкачихме се по североизточния ръб на Мальовица, изкачихме се по Южния ръб на връх Злия зъб, правихме алпийски тролей и скок “Пандюл“. Опитахме се да запалим любопитството и любовта на участниците към планината, да ги провокираме да опознаят себе си, собствените си възможности и да преоткрият истината, честността, подкрепата и приятелството. И успяхме! 13 години по-късно тези хора са все още близки приятели. И когато се срещнат, очите им пламтят поради общите преживявания, защото те се помнят за цял живот.

Тази година, 13 години по-късно, отново се реших да сътворим и преживеем тази програма. Видях потенциал у децата, които идват с нас и необходимостта им да преживеят нещо толкова истинско!

Бусът спира на паркинга над ЦПШ. От него се иизливат сакове с колелца, куфари и няколко туристически раници. Как ще качим всичко това до хижата?!

Запознаваме децата с върховете насреща и върховете с децата насреща им. Товарим всичкия багаж по себе си и се затътряме с първа хималайска крачка, към хижата. Презрамките на саковете се впиват в рамената ни, слънцето ни напича подобаващо, но ние сме корави. Това приключение не е за всеки, ще се справим.

Спираме, хвърляме на земята багажа и се чудим защо са ни всички тези неща. Пием вода и отново нарамваме багажа. С прилично темпо, въпреки тежестта, пристигаме в хижата. Две стаи, с двуетажни легла, много прозорци през които се виждат заобикалящите ни върхове.

Започваме веднага подготовка за очакващите ни преживявания. Игри за запознаване, опознаване, за комуникация, за доверие и още доверие, и още доверие. Защото в планината се ходи с приятели! Имаме малко време да сътворим от непознатте деца – приятели. Трудна задача си е.

Малко, по малко те се отпускат, говорят свободно едни с други, смеят се по-често. Шегуват се едни с други. Изслушват се! 🙂

Идва денят, в който ще изпробват различна техника на придвижване. Ще се учат как се движи човек по хоризонтален парапет, как се катери с помощта на самохват и как се пуска алпийски рапел.

Притеснения, сълзи, страхове излизат на преден план. Тренерите говорят, дават спокойствие, учат и подпомагат. Всички успяват, много трудно и с истинска битка, но успяват.

Появаваме се и ние с Тренера. Днес започва истинското алпийско приключение. Такова, за което сме чели по книгите и косъмчетата на врата ни настръхват!

Изкачваме се до заслон БАК. Мъничка постройка, кацнала на малка площадка и заобиколена от величествени върхове. Злия зъб, Орловец, Ловница ни пазят завет, Мальовица се е изпъчила пред нас. Гледаме тези върхове и умът ни не побира, как ще се справим с тежката задача. Хвърляме багажа в заслона, хапваме, навличаме каските и седлките и веднага се отправяме по улея към връх Злия зъб. Предизвикателството ни днес е изкачване на върха с катерене, от южната му страна. Неописуемо е въздушното усещане, когато приседнеш до скалата и наоколо отвесно се спускат стръмни улеи, изчезващи надолу към „Кирилова поляна“ . Тренера пуска въже. С треперещи ръце и крака, децата упорито преодоляват скалните плочи. Стъпват, хващат, не поглеждат надолу. Погледът е устремен нагоре. Скоро всички сме на върха. Гледаме, ахкаме, любуваме се… Време е за залез, но ние искаме да слезем в заслона преди да се е стъмнило. Улеят надолу е стръмен и коварен.Снежник Злия зъб

Отново се спускаме по въжето от върха, внимателно преодоляваме трудностите и не след дълго сме в заслона. Хапваме просто, но до насита. Говорим си. Ида чете  „Звези и бури“. Стъмва се. Влади ни показва съзвездията. Милиони звезди греят над нас. Въпреки пълния небесен захлас, е време да поспим. Лягаме си, но почти никой не успява да заспи дълбоко. Високо сме в планината, различно е.

Сутринта ставаме в 06.00ч.  Няколко диви кози идват съвсем близо да ни поздравят с новия ден. Няма вода за миене на зъби. Не всички са недоволни от този факт. 🙂 Хапваме овесени ядки със ядки и сушени плодове, и мед. Слагаме седалките, каските и раниците и поемаме. Днес ще правим Мальовишкия траверс.

Тренера е добра душа и решава да ни отърве от спалните чували. Нарамва всичките 15 броя, плюс три палатки и с леко огъващи се нозе изчезва надолу. А ние отново пълзим по стръмния и скалист улей. Дишаме тежко, очите са широко отворени, за да не пропуснем нито една красива гледка. Движим се осигурени с въже. Първо за безопасност, после за да не изостава никой. С лъчите на изгрева излизаме на връх Орловец. Чудна гледка се открива. Хоризонтът блести в различни цветове, облаци допринасят за усещането за светлина в пайзажа. Заставаме мирно за снимка. Изглеждаме, като истински алпинисти с тези каски и въжета. Стигаме до онзи край на връх Орловец, който е доста предизвикателен и трудо достъпен. Тренера ни настига навреме. Посторояваме импровизиран рапел и един по един преодоляваме скалния пасаж. Отвесът на скалата е забележителен. Всички приклякаме, защото височините около нас са главозамайващи. Пълзим и внимателно местим краката си. Помагаме си. Правим си стъпки с ръце на трудните пасажи. Вече сме едно сърце, което бие в един ритъм. Метър след метър, час след час минаваме разстояния. Всички сме сериозни, никой не мърмори. Всички разбираме, колко е важно да сме заедно в този момент и да усещаме подкрепата си.По траверса

Преминаваме Петлите. Пътеката се вие ту над отвесни улеи, ту стръмно над главите ни, ту се провира между големи камъни. Въжето и зорката ни предпазливост ни пазят. Охххх, излязохме на връх Безименен. Оттук насетне е лесно. Отвързваме се, сваляме каксите и седалките. Хапваме, смеем се, гледаме се съзаклятнически. Остава ни връх Мальовица. Скоростта, с която поемаме нагоре е изключителна. Явно промяната в релефа даде крила на всички ни. В 13.30ч. достигаме върха. Квичим от удоволствие и гордост. Успяхме, минахме траверса. Прегръщаме се, гледаме и не можем да повярваме на очите си, откъде тръгнахме и къде сме сега. Има гледка наоколо. Виждаме връх Мусала и Додов връх, и Урдини езера, и малко от района на Седемте рислки езера, страшно много неща се виждат!Еленино езеро

Поемаме надолу. Краката вече са ни изморени, но на душите ни е леко. Стигаме втора тераса и Тренера ни показва, къде ни е скрил спалните чували. Натъпкваме ги в раниците и продължаваме надолу. Хижа Мальовица вече се вижда. И ние имаме вече какво да разкажем. Останалите хора, ще ни слушат в захлас, защото преживяхме истинско апийско приключение.

Вечерта, Ида отново чете „Звезди и бури“ и ние знаем, точно как са се чувствали героите в книгата, защото бяхме опитали от високата планина и нейните предизвикателства.

Катето идва на другия ден. С Ялк и Чадда. Показва ни как да си помогнем, ако изпаднем в беда. Как да си направим носилка от въже и да спасим пострадал. Говори за приятелството, за доверието, за подкрепата. Да, определено разбираме за какво става дума. В планината се ходи с приятели! Това е!

Ще перефразирам цитат от „Звезди и бури“- „ Какво толкова им има на тези планини? Какво ги прави така значими и изкусителни?“

Поглеждаме към Мальовица. Завинаги ще остане в сърцата ни!

Гордост и благодарност изпитвам към всеки един участник в това невероятно приключение!

Влади, Ида – не спирайте да давате любов към планината. Получава ви се!

 

Posted in Лагери Tagged with: , , ,

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*